Истории за хора в навечерието на Ханука и Рождество, разказани от български и еврейски сладкодумци(2)

Споделете статията:

 

Нашите съботни срещи с български и еврейски сладкодумци продължава.

След разказа на Албена Стамболова “Портрет на бай Бено с овци” днес ви предлагаме написана специално за читателите на Маргиналия история от Максим Белчев.

На един еврейски празник срещнах за пръв път Максим. Разлудува децата с някакви уж традиционни, но по-скоро изобретени от фантазията му игри. Когато се случва да отида в Синагогата поканена от приятелите ми от Шалом, чувствам присъствието му по неповторим начин. На Шабат тълкува отделните параши от свещената Тора сякаш е истински равин. Но Максим не е равин. Той е роден разказвач, обича да събира невероятни факти и истории. Вярва, че всеки човек, който среща има какво да му разкаже и с какво да го впечатли. Убедете се сами!

Ю.М.

 

 

 

Звезден боклукчия

 

Mиналият петък вечер изпълних една от детските си мечти. Като много малък имах две желания – да съм боклукчия и да съм космонавт. Или може би и нещо между двете – примерно звезден боклукчия.

Но както с всеки средностатистически човек, аз пораснах и остарях и детските мечти останаха далеч назад във времето. До преди седмица. Когато се прибирах късно през нощта от една прекрасна вечеря за Шабат[1] пеш по булеварда. Времето беше ужасно – онзи неприятен ситен снеговалеж, който преди да е паднал на земята вече е лед (хората май го наричат суграшица), гарниран с пронизващ вятър, който по правило духа обратно на посоката ти на ходене – право в лицето.

А аз вървях официално облечен, със сако, риза и вратовръзка, заради Шабат и вечерята, на която бях и честно казано нямах търпение да стигна у дома и да се сгрея.

Докато по булеварда не ме застигна един камион за боклук. И малко по малко осъзнах, че ние се движим с еднаква скорост. Дали защото на работниците не им се занимаваше с бързо събиране на боклук, дали защото камионът не се движеше добре в този студ и сняг, но някак спазвахме едно бавно темпо и напредвахме по булеварда.

Обърнах се и махнах на боклукчиите. А те също ми помахаха, поздравиха и слязоха, за да закачат поредната кофа. Огледах ги – единият беше с ролкови кънки – от онези старите с успоредните колела и не се сдържах и го попитах – защо сте с кънки?

-За да се возя по-добре. Ето виж. – Отвърна той и след като откачиха кофата, се хвана с две ръце за камиона, който почна да го тегли – почти като на водни ски.

-Остави го… Не го слуша главата – отвърна колегата му и ме попита – Ти накъде си тръгнал?

-Прибирам се – отвърнах – Ама ужасно ми е студено – сякаш за да продължа разговора.

-Ша прощаваш – обърна се боклукчията с ролковите кънки, когото бяхме застигнали – ама май теб не те слуша главата. Гледам те – хубав човек, добре сложен, с костюм – що си ми тръгнал пеш из София посреднощ?

-Сложно е да ти обясня. Евреин съм и имаме един празник всяка седмица…

-Е какъв е тоя празник, на който ходиш пеш бе – попитаха ме и двамата, тотално изоставили поредната кофа. Явно бях по-интересен.

-Ами специален. Ядем, пием и не се занимаваме с работа. И не се возим на таксита… Ходим пеш. Такава ни е религията – опитах се да събера 4000 години еврейска традиция в едно изречение.

-Ееее, щом ядете и пиете – значи е празник – продължиха да не ме разбират, но решиха да не разпитват повече….. И сега какво – така до вкъщи ще си зъзнеш.

-Ами да. Ама то съм на близко – още 10 минути и съм си у нас.

-А на такси щом не дава религията, на камион дава ли? – попита ме новият ми приятел с летните кънки.

Замислих се. Реално не дава. От друга страна кога друг път ще мога да бъда боклукчия. И въздъхнах леко и казах:

-Религията дава. А вие давате ли?

-Е разбира се. Скачай тука на степенката. Ще те метнем до светофара.

И няколко секунди по-късно вече изпълнявах мечтата си. И макар в детството ми това да изглеждаше като най-прекрасното нещо на света, тези 200 метра като боклукчия бяха ужасни. Стоях на полузамръзналата степенка, държейки се за ледената дръжка, снегът продължаваше да бие в лицето ми, а вятърът услужливо да добавя миризмата на току що събран боклук. И аз в официалния си костюм стоях, затворил очи, стиснал здраво дръжката и казвайки си: Ох, кога ще свърши тази моя мечта.

Чух смехът на боклукчиите. Отворих очи и видях как единият продължава да кара своите летни кънки, държейки се съвсем леко за камиона, който едва креташе по булеварда. Те се смееха на мен.

-Какво си я прегърнал тази дръжка, все едно ти е гадже? – през смях попита единият.

-Не ти ли харесва аромата на камиона, че си сбръчкал нос? – добави другият

Засмях се и аз и за малко да падна. Те се разсмяха още повече. Уловиха ме и ме изправиха. Аз им благодарих.

-Е няма защо. Не сме направили нищо особено. А и ти ни забавляваше. Иначе ни е скучна работата цяла нощ. И весел празник, макар и пеш да го празнуваш.

Те се качиха обратно и камионът зави и скоро изчезна от погледа ми, а аз останах да довървя последните метри до вкъщи. И усещах как детето в мен се радваше искрено, знаейки че трудно ще заспи в тази магична нощ… За да се събуди на другата сутрин отново остарелият Максим с ужасна кашлица от студения въздух и с усещането, че трябва да даде костюма си на Химическо. Защото миришеше на добре изпълнени мечти.

А на всички ни пожелавам по-често да сбъдваме детските си мечти и желания. Пожелавам ни един мечтан уикенд.

 

 

[1] Еврейският ден за почивка, в който е забранено създаването и в това отношение и използване на електричество и оттам и на автомобили.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: