История, цялата „в бяло“, без да броим 11 343 трупа

Преди около месец, на 19 септември, сайтът „Дневник“ публикува статията на проф. Калин Янакиев Национално помирение ли?. В нея се подлага на остра критика идеята на президента Румен Радев датата  9 септември да бъде обявена за „ден на националното помирение“.

Това предложение било „нелепо“ и в него имало „възмутителна уловка“. Защото дошлата след 9 септември 1944 г. власт се била афиширала като „антифашистка“ и по този начин противопоставяла себе си на предхождащата я, която била „фашистка“. И тъй като фашизмът е, казва Янакиев, „престъпление срещу човечеството“, то значи „антифашизмът“, с който се кичи комунистическата власт, е нещо хубаво. Това давало възможност, изтъква  Янакиев, да се твърди от страна на наследниците на същата тази комунистическа власт, т.е. от БСП, че периодът 1944 – 1989 г., макар и белязан с някои „крайности“, бил един светъл период в историята на България. Така според Янакиев, се легитимира комунистическият период у нас, а той с това на никаква цена не може да се съгласи. Нека дадем думата на самия Янакиев: „Анти-фашизмът, като какъвто се прави опит да се стилизира (поне ранният комунизъм в България), не е и не може да бъде престъпление, дори да е убивал, репресирал, изселвал, откривал концентрационни лагери, защото е “анти-фашизъм”, т.е. нещо, воюващо с престъплението на фашизма. Обратно: “фашизмът”, проливал “кръвта на българи” преди 1944 г. в България, безспорно е вършил с това (както навсякъде, където е бил на власт) престъпление и значи, макар дейците му след 9/9 да са пострадали “малко повечко”, отколкото е “прилично”, са си получили всъщност “заслуженото”.

Целият текст на автора е посветен на това да обясни на публиката, че в България преди 1945 г. не е имало фашизъм. А понеже не е имало фашизъм, значи и никакъв антифашизъм няма. И, разбира се, с това отиват в небитието както претенциите на бившите комунисти да се обявяват за антифашисти, така и и идеята за „национално помирение“. Наистина кой с кого да се помирява, щом от едната страна на разлома, настъпил през 1944 г. стои, цялата в бяло, историята на Царство България до 9 септември, 1944 г. , а от другата – комунистическият режим, дошъл с преврат  и сътворил след това море от ужасии. Трябва ли да ги изброяваме? Достатъчно е да отбележим само хилядите политически затворници и лагеристи, убитите без съд и присъда „врагове“, особено през есента на 1944 г., липсата на граждански свободи и особено на свобода на словото, цензурата, преследването на религиите, невъзможността да се излезе вън от страната другояче освен по милостта на властите и т.н. и т.н.

Но цялата реторика на Янакиев се основава на една елементарна уловка. Понеже комунистическата власт твърдеше, че в България до комунистическия преврат е имало „монархофашистка диктатура“, той се е заел да ни доказва, че тя, тази власт, лъже. Защото у нас  е имало „фашистки дейци“, но не е имало фашизъм. А Царство България е „цялото в бяло“: страна, където, както е и редно, терористите биват наказвани, страна, където диверсантите биват убивани, страна, в която „партизаните“ са бандити и са просто агенти на чужда сила. Една нормална и прилична страна, поробена от комунизма след 9.9.1944 г.

Добре, аз охотно ще се съглася, че преддеветосептемврийска България не е била класическа фашистка страна (въпреки цензурата, въпреки държавните съсловни организации, въпреки безпартийния режим, установен след 19 май 1934 г.) и че понятието „монархофашизъм“  не е от арсенала на историята, а от този на политическата пропаганда. Още повече, че днес, 28 години след 10 ноември 1989 г. споровете за това как най-адекватно да се характеризира обществено-политическата действителност на Царство България в годините на Втората световна война следва да са работа на академичните историци, а не на актуалната публицистика.

Но решително не мога да се съглася с идиличната картина на действителността на Царство България, рисувана от проф. Янакиев. Защото вярно е, че Вапцаров не е бил разстрелян, поради това, че е поет, а защото е участвал в бойната група на Цвятко Радойнов. И е вярно, че атентатът на 16 април 1925 г. е бил за десетилетия най-кървавият в Европа. Но не е вярно, че партизаните не са били „антифашисти“. Били са такива, просто защото България е била съюзник на нацистка Германия (наистина, без да праща като Унгария, Румъния, Италия войски на Източния фронт, подпомагала е съюзника си Германия със суровини и храни и е пратила санитарен влак на руския фронт), а срещу нея е воювала антифашистка коалиция, наброяваща в края на Втората световна война повече от 50 държави с основни членове СССР, САЩ и Великобритания. И нашите партизани, бидейки – с различни мотиви – левичари или комунисти – са вярвали, че помагат с въоръжените си действия именно на антифашистката коалиция. Съвсем друг е въпросът в какво са се превърнали тези хора, когато след преврата на 9 септември са станали фактори на новата власт и каква изтребителна политика са водили срещу „класовите си врагове“. С други думи, това, че тези хора тогава, през 1941 – 1944 г. са били „антифашисти“ е просто въпрос на придържане към фактите.

Ала спорът за партизаните не е важен. Важно е друго. А то е, че в картината на образцовата държава, рисувана от проф. Янакиев, има един грозен, безчовечен и нямащ никакво оправдание прискърбен  факт. Той се състои в антиеврейските гонения през 1941 – 1944 г. Както се знае, на 1 декември 1940 г. Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който по драстичен начин дискриминира и сегрегира  около 50 000 български граждани само заради етническия им произход. Тези хора са били лишени от всички основни граждански права, била е изземвана собствеността им. Годните за работа мъже са били интернирани в т.нар. „трудови групи“, където е трябвало да изграждат шосета, което си е просто въдворяване в трудови лагери без съд и присъда, просто защото са попадали под ударите на Закона за защита на нацията. През пролетта на 1943 г. повече от 25 000 евреи от София и другите големи градове са били принудително изселени в дълбоката провинция. Да не говорим за такива „дреболии“  като задължението да се носят „еврейски значки“, полицейският час и пр.

Антиеврейската репресивна кампания на държавната машина на Царство България достига върха си с факта, че тя, тази държавна машина, в лицето на Комисарството по еврейските въпроси и неговата мрежа, полицията и войската, в началото на март 1943 г. затварят във временни лагери в училища и тютюневи складове евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, по-точно от тези техни части, които представляват „новите земи на Царство България“, натоварват ги на влакове и на шлепове и ги предават – основно във Виена – на германците. След това в газовите камери, най-вече в лагера Треблинка – загиват 11 343 души – мъже, жени, деца, старци. Те не са терористи, не са „партизани“ и не са извършили никакви престъпления, за които да бъдат осъдени на депортиране и унищожаване. Те просто са загинали, защото българското правителство е изпълнявало договора си с пратеника на унищожителя на евреите Айхман, капитан Теодор Данекер, да вдигнат, транспортират  до посочен от германците пункт и да им предадат тези хора, които предвидливо не са били получили българско гражданство, което автоматично е давано на цялото население на „новоприсъединените земи“. Но не и на евреите.

Е, можем да попитаме Калин Янакиев дали безспорния факт[1], че именно Царство България е депортирало и така е пратило на смърт тези хора, като преди тази акция и след нея последователно е провеждало крайно дискриминационна политика към еврейските си граждани, може да се впише безпроблемно в картината на „образцовата държава“, нарисувана от него в статията, за която иде реч? Можем да го попитаме също така защо е забравил тези факти?

Да, истина е също така, че благодарение на натиска, оказван от група политици от управляващото мнозинство тогава, начело с Димитър Пешев, на застъпничеството на Църквата и на редица интелектуалци, депортацията на евреите от „старите предели“ е била осуетена и те остават живи. Това е фактът на оцеляването на българските евреи. Разбира се, докато има потомци на потомците на оцелелите през вековете, те ще бъдат признателни на България за това, че дедите им не са се превърнали в дим в лагерите на смъртта и така са получили възможността да се появят на бял свят. Но както много пъти е казвано, фактът на спасяване не отменя това, че повече от 11 000 съвършено невини хора са били – с прякото участие на държавната машина на Царство България – унищожени.

Защо пиша всичко това? Защото мисля, че пропагандисткото отношение към историята, приличащо си като две капки вода с това, което практикуваха щатните пропагандисти на комунистическата диктатура, не води до нищо добро. И те, също като Янакиев изтъкваха само тези факти от историята ни, които пасваха на предварителните им тези и премълчаваха или заглушаваха  онези, които им противоречат. И те – също като някои техни съвременни следовници – положиха огромни усилия да нарисуват в главите на младите поколения една черно-бяла картина на българската действителност преди 9 септември 1944 г. Разбира се, при тях черна беше историята до идването на комунистите на власт, а сияйна – изпълнена с „ненадминати успехи“ и с нищо друго – беше историята след тяхното възцаряване.

Разбира се, не мога да забраня на хора, които усещат себе си като агитатори и пропагандисти, да го правят. Но сега, за разлика от времето преди 10 ноември, това, че има хора, които имат титли, звания и множество научни трудове, което предполага, че във всичките си публични изяви ще спазват изискванията на научния метод за обективност и безпристрастност, но в публицистиката си се държат като огледално отражение на така мразените от тях  комунистически пропагандисти, поне може да се каже.

Да, в редица смисли комунистическият експеримент беше бедствие. Да, всички сме единодушни, че той не бива да се повтаря. Същото важи и за фашизма. Споровете  на тема кой от двата вида диктатури, които обикновено, макар и не съвсем точно, се наричат тоталитаризми, е по-кървав и по-жесток, сега мисля, вече са работа на професионалните историци. Защото е  очевидно, че и двете диктатури са отречени в съзнанието на огромното мнозинство от хората, най-вече в Европа. Показателно е, че (с малки изключения) липсват политически движения в ЕС, от тези, имащи забележимо влияние, които да се наричат комунистически или фашистки, дори да заема мотиви от едното или от другото в политическата си реторика.

Паметта за миналото, разбира се, трябва да се съхранява. И младите трябва да бъдат приобщавани към историческата истина. Но ако това образователно усилие, към което очевидно се стреми проф. Янакиев, поднася само черно-бели, изкуствено захаросани или изкуствено вгорчени картини на историята, то младите ще се отучат да мислят със собствените си глави. А това е предусловие в тези глави да пуснат корени нови разновидности – вероятно под нови имена – на старите тоталитарни идеологии. Това ли иска Калин Янакиев?

 

[1] Фактът е именно безспорен. Той е толкова добре „подплатен“ с документи и доказателства, че поне на мен ми се струва излишна всякаква полемика по повод за това дали България има вина за това или не. Съответните документални свидетелства са издадени, благодарение на всеотдайния труд на историците проф. Надя Данова и д-р Румен Аврамов в два обемисти тома, озаглавени „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943“. Дигиталният вариант на това монументално издание може да бъде намерен и прочетен в нашия сайт на следната връзка: Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот. Март 1943

 

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.