Историята като мобилизиращо клише, политиката като историческа възстановка

Споделете статията:

 

Текстът е свързан с научните усилия за описание и анализ на историческите възстановки, които екипът в състав проф. Ивайло Дичев, доц. Евгения Троева-Григорова, гл. ас. Анна Алексиева, гл. ас. Димитър Атанасов и д-р Иво Страхилов правят в рамката на научния проект „Да преживеем миналото. Историческите възстановки като феномен на културата“, финансиран от ФНИ. Изследователската група обвързва историческия разказ със състоянието на обществото и негови ключови нагласи и отношения, през които измерва температурата на различни проблеми, с които всички се сблъскваме. Сред тях са нивото на толерантност към различията, податливостта към популистки послания, емоционалният филтър на колективната травма и нейната употреба за различни цели от страна на обществени лидери.

 

 

 

 

„Дали ще позволим на югоносталгиците в Скопие да направят България най-мразената страна в младата македонска държава; дали ще позволим на фанариотите да менторстват и по отношение на църквата в Македония…“. Ако премахнем издайническите препратки към югоносталгията и младата македонска държава, по всичко личи, че тази реторика перфектно пасва на втората половина на XIX и началните десетилетия на XX век. Времето, в което агресивният национализъм и говоренето за омраза на етническа основа намират почва, доколкото новосъздадените държави в ерата на нациите се утвърждават чрез разграничения именно на базата на етноса и произхода. Същото важи и за ключовата реалия на фанариотите – тя отпраща към сюжета на църковните борби, мислени не през православен, а през национален ключ.

Този пример далеч не е единствен. „Еничари“ е обвинение, отправено от плакати на протестиращи срещу намиращата се на власт коалиция. „Велико народно въстание“ на свой ред е езиковата формула, с която част от организаторите на гражданското неподчинение назовават инициативата си.

И в двете отзвучава конфликта между „нас“ и „тях“, между „българите“, смятани всякога за носители на доброто и красотата, и „турците“, срещу които трябва да се вдигне бунт, „велико народно въстание“, за да бъде разрушена тиранията. Европейски революционен дискурс, внесен с няколко десетилетия закъснение и в българските земи през Възраждането, превърнал се в културна марка – емблема на всяка борба на онези, които са се почувствали онеправдани. За „турци“ са смятани и противниците на полето на спорта: феновете на „Левски“ наричат с етнически понятия, имащи подчертано непрестижна конотация, футболистите на своя „вечен съперник“ ЦСКА. Почитателите от отбора от „Герена“ наричат и своите „турци“, когато не са съгласни с клубната политика[1].

Речникът от типа „робства и тиранства“ владее и текстовете на академични учени[2].

По всичко личи, че у нас борческият наратив все още владее колективното въображение, а наследените от възрожденския речник разделения продължават да представляват значителен социален капитал, превръщан без много усилия и в политически. Историята продължава да бъде ресурс равно на власт и опозиция, на протестиращи и бранещи се.

На снимката: присъствие на политици и общественици на историческа възстановка под вр. Бузлуджа, посветена на гибелта на Хаджи Димитър, юли 2019, личен архив на автора

Изглежда, че битката има и още един залог: чия ще бъде престижната роля в поредната историческа възстановка. Демагогията на политически терен има историческа подплата, а миналото все още държи в плен колективното въображение. Политическото е поредната сцена, на която се отиграва историята, мислена единствено в ключовете на националната история – в полето на добре познатото, стабилизирано от безброй употреби, клише.

Според Клемент Грийнберг кичът се свързва с неуместното. С онова, което някога е било, но днес не следва да бъде. Коринтският капител е прекрасен, когато бъде видян в средата си, но се превръща в кич, в долнокласна реплика, когато бъде монтиран върху фасадата на съвременна сграда. Кариатидите в гробницата край Свещари са произведение на изкуството – те са в контекста си, изпълнението им отговаря на най-високите артистични претенции. Срещата с тях в луксозен дом край София буди присмех – фигурите им вече представляват имитация, която няма как да не бъде проява на лош вкус: днес елементите на елинската архитектура, внедрени в новопостроени сгради, няма как да не бъдат наречени бутафория. Пример за подобен подход е новоизграденият център на македонската столица Скопие. Бяха похарчени значителни средства, които и по думите на гражданите на Скопие биха могли да създадат икономика, а не историческа възстановка, която не произвежда друго, освен поводи за присмех от недоброжелателни съседи.

На снимката: Въстаници в униформи пресъздаватПанагюрската епопея, 1 май 2019, личен архив на автора.

В съвременна Румъния все по-често децата се именуват на героични персонажи от миналото. Сред забележимо предпочитаните имена е това на дакийския предводител Децебал, който според румънската популярна представа е знак за борческа непримиримост и свободолюбие. Разказът за съпротивата на храбрите даки срещу римския окупатор потвърждава тази гледна точка. На традиционна популярност се радват и имена като Михай (на Михай Еминеску и Михай Витязул), Александру (на княз Александру Куза). Великият воевода Михай Витязул (или Михаил Храбри в превод на български) е лице, дълбоко свързано с антиосманската съпротива на румънците и запазването на самостоятелната държавна традиция оттатък Дунава в контраст с падналите под властта на полумесеца балкански държави. Куза е обединителят на Влашко и Молдова в единна румънска държава. Неговото присъствие на популярно ниво също се свързва, от една страна, с преодоляването на политическата фрагментираност на румънците, мислени в неоромантически ключ като унитарна нация, а от друга, неговата фигура е въплъщение на девиза „съединението прави силата“, който българите заемат от белгийците след Освобождението. Антиосманският разказ получава още една актуализация и чрез името на Влад Цепеш, също сред доста възпроизвежданите днес в Румъния. Трудно е да си представим как съвремието би се препънало, ако случайно се окаже, че името на имащия слава на безпощаден, на набил на кол мнозина противници, не бъде произнасяно със сакрално уважение и днес. Публикация в съвременната румънска именна система получава и трансилванският принц Габриел Бетлен, останал в румънските учебници по история като противник на австрийските Хабсбурги – знак, който в популярното румънско съзнание представлява твърдо доказателство за румънския характер на Трансилвания, която до ден-днешен е населена в голям дял с унгарско население. Представата за Румъния като всевластна империя пък е вложена в името Дариус, намиращо се на края на първата десетка най-предпочитани мъжки имена на север от Дунав.

Очаква се пресъздадените чрез имената си национални герои да заживеят нов живот. Да се вдигнат от монументите си и да извършат нова порция подвизи. Нещо, което те вече са правили според школския разказа за делата им. Позитивната историография настоява, че миналото е тук. То се намира на една ръка разстояние. Или на едно отваряне на древен ръкопис. Не, то не е опосредствано достъпна реалност, филтрирана през поне няколко медии, чиито отпечатъци едва ли бихме могли да отстраним до дъно. Историята е прозорец, който просто трябва да открехнем, за да направим миналото сетивно достъпно – да докоснем руините му, да почувстваме света му.

В онези зони на света, в които толерантността е норма, а националните конфликти отдавна са изтикани в тъмните периферии на обществата, историческите възстановки са част от хоби културата. С тях гражданството запълва свободното си време. Публично важните чествания отдавна не са белязани с драматизма на културната травма. Исторически възстановки няма, а ако случайно някъде подобна практика е останала, то на нея се гледа като на привлекателен за зрителя театрален реликт, който няма за цел да актуализира минали травми. За разлика от българския контекст, където все още голям дял от публичните чествания са посветени на битки и войни, а част от ритуала е и разиграване на сражение, в което всичко изглежда сериозно и наистина. Колкото по-реално, толкова по-въздействащо и завладяващо споделеното въображение.

Дълбоките белези на културната травма превръщат болезнената версия на миналото в мобилизационен ресурс. „Ние“ сме изпатили, „нас“ ни клаха и мъчиха, ето защо „ние“ следва да се надигнем и да се освободим. Така, както са го правили престижните предци. Днешното поколение, вчерашното и това от преди два века са едно и също, слято преднамерено в интимно-колективното „ние“.

Нека не бъда разбиран погрешно – въпросът не е в личността на говорителя, а в съдържанието на казаното, а още повече: в неговите неявени цели, които би следвало да бъдат лесни за прочитане. От тази позиция научното изследване на историческия разказ и функциите му като мобилизиращо клише, основано на представата за миналото, изкована от метаразказа (по Лиотар), присъстващ в учебниците и широката публичност, употребяван от политици и други играчи с намерение за домогване до неговия символичен ресурс и обръщането му във властова позиция, изглежда необходимо. Също: по всичко личи, че усилието за демаскиране на популистките стратегии са ход в посока на „общото благо“. Стига, разбира се, той да бъде сторен – добре известно е, че назначените на позиции, на които се очаква да намерим интелектуалци, често пъти не отговарят на този профил, а от автономията на научното изследване няма и следа.

На снимката: детски играчки – щитове, лъкове, стрели; продавани като част от историческа възстановка “Дни на предците”, Плиска, 2019 г., личен архив на автора.

Днес на езика на тази емоционална зона заговори за пореден път един български политик. Самият той отбеляза, че идат избори. Сиреч, мобилизацията е наложителна. След повече от век втвърдяване на националистическото клише, то отдавна се е превърнало в най-достъпното и евтино средство за тази цел. Тук дори намесата на академични фигури не е наложителна – достатъчно е позоваването на универсално ефикасното „Отечеството е в опасност!“ – рискуваме да ни мразят и да ни мислят за злодеи там, където ние настояваме, че живеят сънародници, заблудени от някоя злосторна сила, че са македонци.

Да, историята у нас повтаря известните твърдения – разкази и тълкувания, отдавна битуващи в сферата на очакваното, но изветряло, на навичното, но постепенно изостанало времето си, овехтяло, превърнало се в клише. Политиката на свой ред инкорпорира охотно тъкмо тази наративна версия, възстановява я с претенции за фактическа и/или ценностна автентичност, полагайки я като етически и естетически стандарт за съвремието. По този начин нуждата от о-смисляне, от придаване на смисъл, на реалността отпада – друг го е сторил, другаде това вече е направено, а нам се пада сляпо да го следваме. Къде е забъркан коктейлът на историята, предназначена за мобилизиране на масовия реципиент: там и тогава или тук и сега, кой го е сготвил: историкът някога или ловкият политикан днес – отговорът изглежда очевиден. Питането кой и как го вижда остава.

Науката няма да демонтира демагогията. Просвещението, прочее, е единственият начин, доказан като функциониращ, за обяснение и намаляване на въздействието на фактори като популизма в обществения живот. Да очакваме повече е проява на неоправдана наивност, а да се удовлетворим с по-малко е нихилизъм. Или цинизъм. Като този на популистките водачи.

[1] „Герена“ осъмна с плакати „Батков, махни турците и чорбарите от Левски“ – https://www.sportal.bg/news.php?news=106636.

[2] По въпроса вж. https://www.marginalia.bg/aktsent/37635/.

следва втора част

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Димитър Атанасов

Димитър В. Атанасов е историк, работи в ИЕФЕМ-БАН и преподава история в столична гимназия. Интересите му са в средновековна история, история на идеите и понятията, публични образи на историята, историографски анализ, историческа антропология, употреби и злоупотреби с миналото, "живият архив".