Историята на Симо – какви са нагласите ни към хората с увреждания?

от -
414

Според социалната ни система хората с увреждане задължително влизат в контингента на Агенцията за социално подпомагане, означава „социално слаби“. Това води до политики единствено и само насочени към оцеляване, а не за подкрепа за независим живот.

Няма достъпни жилища, в които българите с увреждания биха могли да живеят самостоятелно и независимо. Няма съвременни и модерни технически помощни средства. Няма лична помощ. Няма достъпни училища за децата с увреждания. Няма достъпен транспорт. Няма достъпна архитектурна среда. Трудно се вози инвалидна количка по разбити столични тротоари.

Българите с увреждания нямат бъдеще и никой не прави нищо това да се промени. В програмите, стратегиите, плановете на няколко правителства вече нищо не се споменава за подобряване на живота на хората с увреждания, но се говори за решаване проблемите на безработицата, повишава се квалификацията на служители в институции, но не и на самите хора. Дори и увредени, но не по силата на медицината, хората с увреждания имат права.

Симо не можеше да си намери място още от понеделник. Ситнеше насам натам, усмихваше си се сам, промърморваше нещо на себе си и отново се разтапяше в най-щастливата усмивка.

Цяла седмица пра, сгъва, подрежда малкото си личен багаж на купчинка на леглото. Вечер внимателно преместваше купчинката върху стола, а сутрин я връщаше обратно. Сядаше до нея, пооправяше някое прегънато ъгълче и я галеше и с поглед и с ръка.

Симо или Мончо, както повечето го наричаха, беше висок, кокалест мъж, на 35-40 години. Русоляв, но русото на косата му започваше вече да се слива с все по-често щръкващите бели кичури. Брадата му, също светла, една такава сламена, ограждаше лицето му и на слънцето изглеждаше, сякаш  от него излизаше някаква странна, мека светлина. Всъщност много нещо у Симо беше светло. Очите му приличаха на късчета небе, оградени от дългите му бели мигли. Зъбите му светеха в зъболекарско бяло винаги, когато широката му усмивка покриваше почти цялото му лице. А той често се усмихваше.

Както обичаше да казва социалната, всички обичаха Симо. От бебе сме го загледали, споделяше жената и грижата й си личеше – щом погледнеше към Мончо, той веднага се опъваше във войнишка поза и взираше стреснато синия си поглед в устата й, в очакване на нареждания. Не се отпускаше, докато госпожата не заговори нещо друго или не се отплесне с някой друг. Истина е, че Симеон Симеонов още от бебе бил поверен на грижата на дом за бебета с всякакви увреждания, някъде в Южна България. Родителите му се стреснали, когато в родилното им казали, че момченцето им няма да е като другите деца и набързо взели решение. Още повече, че вече си имали едно дете. От онзи дом тръгнал животът на синеокия мъж, който днес беше толкова развълнуван и припрян. Когато поотраснал малко и започнал да бяга от дебелата санитарка, която го поплясквала от време на време и да се крие в шкафовете за мръсното бельо, докторите решили, че детето е трудно и не се поддава на възпитание и обучение и вписали в досието му диагноза Средна до тежка умствена изостаналост. Набързо оформили най-важния документ в живота му, където записали съществената информация, че Симеон Симеонов, Симо, е на 95% негоден за социализация, възпитание и обучение и има нужда от чужда помощ, за да живее по-нататък.

Няколко години по-късно, заедно с много други деца, Мончо бил преместен в друг град, в голям и светъл дом, където живеели стотици такива като него – деца на 90 и над 90% негодни за много неща. Момчето растяло, не го научили да чете и да пише (нали в документа му пишело 95%, как да изискваш от него много), но то само се научило да се усмихва широко. Сърцето му също не можело да чете и така и не разбрало, че докторите са го определили на 95% негодно да се социализира и обикнало всички – хора, животни, растения. Така минал животът на Симо до 25-тата му година – спокоен, но самотен някак си, отнесен. Нищо особено, ако не броим Марта. Малката Марта, с големите кафяви очи и слабичките ръчички, които едва бутали ринговете на инвалидната й количка. Очите ти са като на сърна, често й говорел Симо, а усмивката му завивала дребното момиче като с топло меко одеяло. Момичето не било много по-малко от Симо, две-три години, но край него се чувствало сигурно, пригушено, защитено от всички и всичко. Двамата много обичали да се разхождат заедно из двора на Дома, да спират край някоя пейка и да мълчат. Убедени били, че си мълчат за еднакви неща. Марта подарила едно лилаво плюшено мече на Симо за двайсетия му рожден ден, а Симо само дето не припаднал от кеф. От този ден нататък мечето не излизало от джоба му. Никой не смеел да го докосне, защото при един такъв опит от страна на най-заядливия обитател на дома, дори в града притъмняло от погледа на Симеон. Нищо не казал, мълчаливо стиснал ръката на натрапника, взел си мечето и си тръгнал. Но всички научили как се притъмняват очите му и какви светкавици могат да хвърлят. Страшна работа!

Когато преди десетина години госпожите и господата решили, че е време да разхвърлят хората от Дома в други, по-малки и по-добре изглеждащи къщички, пратили Симо в град на брега на голяма река. Марта също била пратена в град на брега на голяма река, но градът бил друг. Никой не ги попитал дали не биха искали да бъдат настанени някъде заедно. Не било редно, защото видът на Мартиното увреждане бил различен от този на Симо. От този ден нататък очите на младия мъж спрели да се усмихват. Сърцето му – също. Проблясвали тънки лъчи, само когато Симо вадел лилавото мече от джоба си и нежно го галел.

От този ден са минали вече десетина години, Симо почти остаря, вече не беше момче. Не че се научи да чете или пише; не можеше да се справя добре и с паричките от пенсията си. Не умееше да върши много неща, но виж, за цветната градинка в двора на новата къщичка полагаше нежни и всеотдайни грижи. Цветята му будеха завистта дори и на възрастните съседки на жилището. Годините му си минаваха неусетно, еднообразни и неразличими една от друга. Белите кичури в косите му ставаха все повече и повече, брадата му стана остра и запълваше хлътналите му бузи.

Онзи ден при Симо дойде главната госпожа и го покани в кабинета си. Симо смътно предусети, че нещо специално е на път да се случи – никога досега не беше и надниквал в този кабинет. Госпожата седна в креслото си и се насили да се усмихне приветливо и мило. Не й се отдаде кой знае колко добре, защото беше свикнала винаги с обитатели на поверената й институция да се държи строго и властно. Иначе оправия няма, обичаше да казва тя.

Мончо, голям късметлия си ти, момче. – проговори госпожата.

Симо наостри уши – никога досега не беше мислил за себе си като за късметлия.

Какво пак съм направил? – виновно сведе глава мъжът и застиска ръцете си една в друга.

Нищо! – разсмя се весело госпожата. – Нищо не си направил, Мончооо! Ние направихме за теб. – Жената натърти на думата ние. – Пращаме те в къщи.

Симеон трепна. Вцепени се и остана така няколко дълги секунди. Бавно вдигна глава и се взря в очите на госпожата с оня гръмоносен облак, който много хора познаваха и от който мнозина потръпваха.

Ъ-ъ-ъ-ъ, в… къщи? В къщи? запелтечи Мончо, а ръцете му трепереха. – В къщи???? – и изведнъж смехът му заля стаята. – Шегувате се? Не, не, не се шегувате! Наистина ли?

Мъжът се спусна, награби в силните си ръце госпожата и я завъртя из стаята. Пусна я обратно на креслото и заподскача в някакъв негов си лудешки танци, като си напяваше „В къ-щи! В къщи, къщи къщи! В в в къъъъщииии!“

Изведнъж се спря като закован и бързо попита:

В къщи, ааа кога?

В петък – отвърна госпожата и този път се хвана здраво за дръжките на креслото. За всеки случай. – Събирай си багажа.

Симеон Симеонов не чака друга покана, излетя от кабинета на госпожата и отлетя в стаята си. В главата му моментално се беше загнездила мечтата, като си иде в къщи, да намери Марта и да я вземе при себе си. Ще си живеят двамата, ще си седят и ще си мълчат заедно за еднакви неща. Ще държи малката й ръчичка.

Ето затова от началото на седмицата Симо беше като замаян – пра, сгъва, подрежда малкото си личен багаж на купчинка на леглото. Вечер внимателно преместваше купчинката върху стола, а сутрин я връщаше обратно. Сядаше до нея, пооправяше някое прегънато ъгълче и я галеше и с поглед и с ръка. Върху купчинката се мъдреше малкото лилаво плюшено мече.

Всички обитатели на жилището изпратиха Симо. Някои си поплакаха за него, други му пожелаваха лек път, махаха му с ръце, изпращаха му въздушни целувки. Докато дългата му кокалеста фигура с малката платнена торбичка с багаж, метната на рамо, не се стопи в далечината. Странното беше, че никой не му завидя, че се прибира в къщи.

На спирката на рейса Симеон трудно разбра кое му искат, когато го попитаха за билета и за къде пътува. Наложи се една усмихната млада жена от автогарата да разгледа, без да пипа, съдържанието на джобовете му, за да открие смачкания му билет. Добри хора му помогнаха да се качи на автобуса, който трябваше да го закара в къщи. Не пътува дълго. Седеше до прозореца и си се усмихваше винаги, когато устата му беззвучно проронваше „в къщи!“

Не се лута дълго да открие къщата на баща му, която беше наследил. Само като спомена името на баща си, няколко непознати мъже дори го изпроводиха до ъгъла на двора. Там го оставиха сам. А Симо, като видя развалините от голямата някога къща, се почувства най-самотния и изоставен човек на света. Приседна до оградата, без да знае какво да прави, накъде да върви. В ушите му оглушително кънтяха само две думи – в къщи, в къщи! Свали шапката от главата си, подържа я в ръце и така и не усети кога е паднала на земята. В уплахата и отчаянието си мъжът се отнесе надалече, надалече. Изгубен и сам, малък, беззащитен. Стресна го звън на монета. Огледа се изненадан, не видя никого. Посегна да си вземе шапката и видя на дъното й няколко монети и една скъпа банкнота. Не знаеше колко пари са това, но знаеше, че са скъпи. Симо ахна! Колкото и да му беше средна до тежка умствената изостаналост, много ясно разбра, че го бяха взели за просяк. Скочи, изтърси парите от шапката си на земята, нахлупи я дълбоко на главата и тръгна наперено накъдето му видят очите. По едно време се спря. Сети се, че има сестра. В защитеното жилище му бяха казали, дори адрес му бяха дали, записан на листче. Симо трескаво забърка по джобовете си и с облекчение въздъхна, когато извади малката смачкана хартийка. Взря се в неравния почерк на една от госпожите, но не разбра нищо. Огледа се объркан и уплашен – отново се беше изгубил в ситуацията. Добре че един възрастен мъж го забеляза, усети паниката в очите му и се доближи до него.

Какво има, бе момче? Не си тукашен?

Нн-е, не съм. – поклати глава Симо и подаде листчето на човека и простичко обясни. – Сестра ми е.

Възрастният мъж взе хартийката и след малко погледна Симеон:

Виж, момче, тоя адрес не е в града ни. В селото е, на десетина километра от тук. – Старецът веднага продължи, като видя как Симо се вцепени и сякаш посивя. – Не се притеснявай, аз и без това имам днес път нататък, искаш ли да те закарам? Имаме малка къщичка там с бабата. И няколко кошера. Да ги нагледам искам.

Симо веднага се съгласи, отпусна се и на лицето му изгря оная, неговата си, слънчевата усмивка.

Не пътуваха дълго. Старецът на няколко пъти поглежда в листчето с адреса, за да не се объркат и най-накрая спря пред една красива не много голяма къща. Цялото пространство пред къщата сияеше в червено, розово, жълто, синьо, лилаво, украсено от китната цветна градинка покрай пътеката и оградата. Сърцето на Мончо запя – ех, ще се грижи за цветята, ще ги окопава, ще ги полива, ще ги пръска, ще им говори. Дори и не се усети кога беше стигнал до вратата и беше почукал. Чак, когато на прага се изправи стройна жена, горе-долу на неговата възраст, с дълга дебела руса плитка, метната през рамото й,  се окопити.

Добър ден! – усмихна се леко жената. – Кажете? Кого търсите?

Аз, аз… аз търся сестра си. – нахили се широко Симо. – Венета се казвала, ми казаха госпожите. Кака Венета.

Жената застина и се взря за дълго в небесните очи на мъжа. Мина цяла вечност, докато реши какво да каже и какво да прави.

Как се казвате, господине? – попита тя и сама се изненада от глупавия въпрос, който зададе. – Чакай, чакай. Симо, влез, заповядай. Аз пера в момента и готвя, и разтребвам, че тия моите щуротии хем цапат, хем искат да ядат, хем разхвърлят. Ето седни тук. След малко, като се върне и Краси от работа, ще сложа да хапнем. После, ти сигурно си изморен, ще ти оправя да спиш тук на дивана. Е, ние ще погледаме телевизия, но ще го намалим, няма да ти пречим. Няма къде иначе да ти оправя легло да спиш. Къщата ни е малка, но толкова успяхме да сколасаме с Краси. Пък утре, като тръгне Красимир на работа, ще те закара в града, на къщата. Твоя си е. Как така се накани да дойдеш на гости, бе човек? Защо не се обади предварително, да ме предупредиш? Поне да бях измела. – жената се засмя и нейният смях се разплиска из стаята. Също като неговия.

Да, ама на Симо хич не му беше смешно. Той седеше тихичко на стола, свел глава, забил поглед в пода. Колко и умствено изостанал да беше, разбра – за него тук нямаше място. Никой не го чакаше.

Когато всички се нагледаха на телевизия, Мончо тихо помоли да му оставят една лампа светната. Да му било по-спокойно, че в чужда къща можело да се обърка. Щом остана сам, бръкна в торбата с вещите си, извади малкото кожено портмоненце, което носеше със себе си още от бебешката си възраст. Бяха му разказвали, че майка му го била мушнала под бебешкото одеяло, с което го завили преди да го оставят в дома. Вътре все още си стоеше една малка жълта паричка с някакви странни знаци по нея, които на Симо му изглеждаха като портрет на красива млада жена. Беше убеден, че това е портретът на майка му. Сега в портмоненцето имаше и още други пари, сегашни. Не знаеше колко са, в жилището му бяха казали, че това е остатъкът от инвалидната му пенсия. Бяха му казали също и много да внимава, да не харчи много от тях, но те и без това не били много – щели да му стигнат за два билета за автобуса. За да си иде в къщи или да пътува до сестра си. Добре, че оня старец не му взе пари, дето го докара. Симо стисна банкнотата в юмрук и се обърна към стената. Изобщо не можа да заспи, едва дочака да се развидели и Венета да се разтропа по кухнята. Стана, уми си лицето, среса с пръсти чорлавата си коса и се отправи към стола, на който снощи седеше. Седна и зачака Венета да го заговори.

Добро утро! – провикна се жената от кухнята, когато го видя свит на стола. – Не спа ли добре?

Ааа, добре спах. Спах! – отвърна Симо и веднага попита – Краси нали не е отишъл на работа още?

Как ще иде в града без теб?! – засмя се Венета. – Нали ще те кара там. Къща трябва да стягаш.

В събота всички в жилището се канеха да се пошляят из града, когато на входната врата застана високата кокалеста фигура на Симо. Всички ахнаха, госпожите го наобиколиха и го заразпитваха що така, не е ли намерил бащината си къща, не е ли открил сестра си. Въпросите валяха отвсякъде, а Симо стоеше мълчалив, отпуснал ръце и целият изглеждаше като дрипа, закачена на пирон на вратата.

Аз, аз не мога да живея там. – промърмори Симеон и се упъти към старата си стая. Изведнъж се спря, погледна през рамо и тихо попита – Нали тук пак може?

Никой не каза нищо, само госпожите се спогледаха и си кимнаха с разбиране и облекчение. Те отдавна знаеха и очакваха, че ще се случи така.

Няколко месеца по-късно докторите преправиха най-важния документ на Симеон Симеонов и записаха в него 100% негоден за социализация! Възпитание, обучение и животът извън социалната услуга за него е невъзможен.