Ивайло Дичев: Културната война тече отдавна – убийството на Флойд беше  сламката, която счупи гърба на камилата

Споделете статията:

С интервюто на проф. Ивайло Дичев започваме поредица разговори за расизма и анти-расизма днес. Участват едни от най-изявените анализатори на тези проблеми. Питаме ги какво е това, което се случва днес в САЩ и Европа –  културна революция, маоизъм, сталинизъм, или обратен расизъм? Или друго?

Ето някои акценти от  анализа на проф. Дичев:

Дали София да последва кмета на Лондон Садик Кан, който обеща увеличаване представителството на чернокожите и етническите малцинствени групи, жените, ЛГБТ общността и хората с увреждания?

Как се чувства човек когато преминава покрай статуи на генерали – робовладелци!Все едно евреин да отива на работа през площад, украсен със статуя на Айхман! Или пък човек, чийто живот е провален заради комунистическата диктатура, да минава  спокойно покрай паметници на съветската армия!

 

Професор Дичев, в разгара на протестите срещу полицейското насилие и институционалния расизъм в Америка,  вече виждаме сякаш пълна ревизия на всичко, което може да се възприеме като норма в западните общества. Изглежда доминиращият стереотип на разделението “жертви – насилници” се е превърнал в революционен ресурс! Легитимни каузи за законност и спазване на граждански права изведнъж обрасват с паралелни идеологически платформи. Какво се случва всъщност?

Ивайло Дичев: От 19-ти век – когато се ражда западната хуманитарна политика по повод на бунтуващите се гърци, на дрюзите в Сирия на българите, все в Османската империя – започва състезание за трупане на жертвени капитали; те стават основен ресурс на национализма, особено на слабите. От историята знаем, че не героизма на малкото въстанници, а хилядите посечени цивилни дават повод за създаване на българска държава след априлските бунтове. Пак през 19-ти век се премахва робството заради съчувствие към превърнатите в животни милиони човешки същества. Освен промяната в нагласите, предизвикана от просвещението, прогреса и раждащата се демокрация, обратът се дължи и на невижданата дотогава медийна прозрачност на света – пресата и телеграфа, радиото и телевизията, днес – интернет. Страданията на далечни народи са пред очите ни, в реално време и това поставя всеки от нас под морален избор: приемам или осъждам?

Тази прекрасна еволюция на човешкия род обаче има и сенчеста страна. Жертвените капитали почват да циркулират из медиите, групите се съревновават за тях, инструментализират ги. След Втората световна война комунистите опитват да се изкарат по-големи жертви от евреите; в юго-войните всяка националност се мъчеше да се представи за по-измъчена и да привлече симпатии. Западът се възмущава, тръгва да бомбардира лошите, но това произвежда други жертви и съчувствието се преобръща (нарекоха това „ефекта CNN”).

Емоциите ни ангажират много по-дълбоко от разума. Само че проблемът с тях е, че лесно се преобръщат, защото в основата си са амбивалентни, т.е. разположени между полюси. Много бързо омразата се обръща в любов и обратно, погнусата – в привличане (от това непрекъснато преобръщане печелят днес медиите). Картинката на сирийското момче, удавено на турския бряг, роди вълна от съчувствие и накара запада да отвори границите си. После – други образи, тълпи от бежанци по балканския маршрут – хайде обратната емоция, затваряме границите.

Вижте тази последна криза с афроамериканците. Нетърпимото видео на убийството на Джордж Флойд роди вълна от възмущение по целия свят. После палежи, трошене на магазини – хайде обратно, било анти-бял расизъм. И почва въртележката – ти си расист, не, ти си по-голям расист! Имаше ли нужда от това видео, за да си спомним, че полицията в САЩ убива два пъти по-често черни отколкото бели заподозрени?  Това са известни факти, но сме толкова затрупани от страдания от глобалните медии, че трябва такова пластично дразнение, за да си спомним. Или вземете само ковид кризата – защо умират по-голям процент черни? Ами защото нямат здравни осигуровки. Е как така не избухнаха протести по повод за това страшно неравенство? Ами не се намери видео – примерно мила чернокожа баба, която умира пред входа на болницата.

Ще ми се днешният свят да престане да се движи от емоции – да действа възоснова на статистики, анализи, ценности, не картинки. И понеже засега това е утопия, нека поне опитаме да контролираме образите, които разпалват страстите ни. Флойд не е герой, той е дребен престъпник. Но проблемът с расизма продължава да стои – този атавистичен нагон за отхвърляне на чуждия, който вече няколко хиляди години цивилизация опитват да преодолеят. Хубаво е нашата публика по-сериозно да се информира за тези неща, тя толкова е запленена от Америка, че не си представя какво значи да си черен там и полицая да те накара да сложиш ръце на капака на колата. Не да прескачаме от картинка на картинка.

Призивът”Време е да оставим класическата музика да умре“ набра нова популярност в контекста на апела за “самоосъзнаване” на жертвите от т.нар. бяло потисничество. Чуват се твърдения, че западната класическа музика е комбинация от европейските традиции, които обслужват специфичното вярване, че белотата има своя култура – култура, която има надмощие над всички останали. Основната й цел е да служи като културна основа на мита за бялото надмощие. Така ли е?

Ивайло Дичев: Много обичат да се подиграват с тази тема у нас. Върховно възмущение предизвика „Тайната вечеря“ с черния Исус на Уадсуърд. Интересно, защо не се възмущават, когато видят Исус изобразен рус, със сини очи – както си го присвояват северните народи (семитите далеч не изглеждат така, нали е ясно?). Тук може би трябва да се намеси някой сериозен теолог – как да си представяш божеството, нали трябва да е като теб – „син человеческий“? Поставете се на мястото на един, примерно азиатски християнин, който трябва да вярва в европоиден бог. В Азия божествата имат азиатски черти, нали така?

С културата работата е по-сложна, но има връзка. Произведенията на духа имат много важната роля да изграждат идентичност на индивида и групата. Музиката закрепва колективната памет, хората се разпознават в музикалните форми. Западното образование, което обучава все повече не-европейци, настоява – вашата музика е по-малко стойностна от класическата, т.е. европейската. Дори да е така (кой може да го твърди?), това съвсем не е основният смисъла на музиката. Когато не-европейските студенти настояват в часовете да се преподава и нещо от тяхното културно наследство, те искат да бъдат уважени в своята идентичност. Вярно, че африканските приказки са несравнимо по-елементарни от Шекспир, но те са си техни.

Впрочем няма нужда да се занимаваме с англосаксонските университети, погледнете България. Защо у нас настояват да се учи Вазов? Не са ли много по-големи писатели Достоевски, Дикенс, Зола? Защо в учебната програма трябва да има народни хора наместо Бетховен? Не само преподаваме нашето си, а настояваме да ни признават културата в различни форуми, гордеем се като изложат тракийски съкровища някъде, когато изстрелят Валя Балканска в космоса. Това е съвсем същото, за което се борят не-европейските студенти на запад – признание на идентичност.  Ако се каним да осмиваме тях, нека почнем от себе си.

Кметът на Лондон и  Комисията за различията в публичната среда обеща да разгледа възможността за увеличаване представителството на чернокожите и етническите малцинствени групи, жените, ЛГБТ общността и хората с увреждания. Защо едва сега?

Ивайло Дичев: Садик Кан е пламенен либерал, може би има значение и пакистанския му произход. Почна тази битка от самото си избиране през 2016-та, което не е много отдавна, тоест не бих използвал „едва сега“. Съпротивите срещу подобни стъпки в много йерархичното английско общество са сериозни. Има и принципни съображения от „френски“ тип, а именно, че не е добре  да се заменят индивидуалните права с колективни, които се превръщат в привилегии. Според мен, стъпката е правилна, не е лошо да я последваме в София. Колективните права на групи със специфични проблеми няма защо да се противопоставят на индивидуалните.

Дали е културна норма в продължение на хилядолетия да бъдат разрушавани паметници , когато са били възприемани за чужда идеология. Например, знаем за стенопис от Боянската църква където се представя как християните са разрушавали статуя на Афродита…

Ивайло Дичев: Монументът е идеологически обект. Нормата в продължение на хилядолетия е той да се разрушава, когато се смени идеологията. Християните рушат политеистките божества, после комунистите рушат християнските символи. Новият император на Рим сменя главите на статуите на стария със собствената си, а символите на нацизма са забранени със закон. Най-близкия до нас пример, това е битката с паметниците на комунизма, която впрочем някои още водят, защото много от тях стоят по местата си. Монументите са печат на властта върху дадена територия – сочат кой да бъде почитан, на кого да се подчиняваме.

Идеята, че те трябва да се пазят като обект на културно наследство на нацията възниква едва в края на 18-ти век, във времето на Френската революция. Закона предлага абат Грегоар, ужасен от разрушенията, на които се отдават тълпите. Няколко десетилетия по-рано в Бритиш мюзеум Сър Слон е почнал да събира културни ценности от далечни земи. Днес смятаме, че трябва да пазим не само нашето, но и чуждото наследство – дори когато е в противоречие със сегашните ни разбирания (не че сме запазили джамиите, но поне пазим тракийските езически гробници). Но това не значи, че монументът просто продължава да си съществува. Той бива ампутиран от идеологическия си смисъл и поставен в кавички: става музеен експонат, който свидетелства за миналото и действа естетически, без да е израз на властови отношения. Пренесен в парка на статуите край Будапеща бронзовият Ленин губи идеологическата си мощ, става забавен повод за селфи на туристи.

Това, което става в САЩ и много западни страни, в този смисъл е битка срещу един тип властови взаимоотношения. Борбата не е с някакво културно наследството (впрочем заслужава да се мисли до каква степен тези обекти имат историческа и естетическа стойност), а с бялата и империалистическа хегемония. Генералите на конфедерацията символизират защитата на робовладелството. Само си представете как покрай тях преминава всеки ден наследник на роби, или просто човек с малко морална съвест. Все едно евреин да отива на работа през площад, украсен със статуя на Айхман.

С търговци на роби като Колстън, който хвърлиха във водата в Бристол, нещата са ясни, макар че е заделял от припечеленото за филантропия в полза на  „своите“, т.е. белите. В някои случай е въпрос на естетическа интерпретация – например от години спорят за махането на Теодор Рузвелт пред музея по естествена история – той е на кон, под когото голи и пеш вървят черен и индианец; това се тълкува като знак за бяло превъзходство. Представете си за сравнение – османски паша и българин пешак, който според тогавашните нрави е трябвало да слезе от коня. История, нали така, само дето няма да се хареса на всички това тъкмо този момент от нея да бъде обезсмъртен. Давам тези примери, защото мисля, че ако си преведем тези ситуации с наши реалии ще развием повече емпатия, ще преодолеем тази си склонност винаги да сме на страната на силния.

Събарянето на Колумб буди удивление у нас, европейците, но за хората от Америките той въплъщава най-големия геноцид в новата история, струвал живота на почти 90% от местното население. Разбира се когато се отприщят емоциите, разрушението става безразборно – нещо написал Сервантес, нещо казал Ганди, Чърчил не се погрижил за гладуващите в Бомбай. Аз ясно бих разграничил казано и написано от направено, но разбира се не ми е работа да давам съвети. Специален анализ заслужава случаят на Уилям Гладстоун, който в първата си парламентарна реч от 1833-та, тогава консерватор, се противопоставя на отмяната на робството и издейства финансова компенсация не за страданията на самите роби, а за загубите, понесени от робовладелците; законът донася огромни печалби на собствения му баща, едър търговец на хора. По-късно обаче той става либерал и почва пламенно да защитава хуманитарни каузи в Армения, България, Ирландия, а впрочем не веднъж ретроспективно осъжда робството. Кой момент от живота му отразява паметника – лошия или добрия? Проблемът е, че в монументът обикновено застива един жест, един миг, а човекът по определение се развива.

Любимото ми решение е взето в Индия: с обявяването на независимостта бронзовият конен паметник на Едуард VII е станал нежелан символ на колониално потисничество – махат конника и пренасят коня в… зоопарка.

Български публицисти говорят за „ злобата на роба“ , за прилики с “културна революция”, маоизъм, сталинизъм, обратен расизъм. Имат ли основание тези твърдения?

Ивайло Дичев: Символното насилие от едната страна поражда ответна реакция, няма как това да се избегне. Ако ме обидите ще ми нахлуе кръв в мозъка и бог знае какво ще кажа, така сме устроени. Въпросът е да си представим, че монументите – символи на определена властова хегемония – обиждат, потискат, унизяват; те упражняват символично насилие, защото окупират публичното пространство и човек е принуден да се сблъсква с тях. Как се чувства човек, чийто живот е провален заради комунистическата диктатура, когато минава покрай паметници на съветската армия? Едва ли ги поставя в кавички като свидетелство на епоха или като естетически куриоз.

Трябва да мислим повече за това, как се чувстват нашите съграждани пред публичните изрази на властта. Дали си намират място в културата ни, дали тя е направена така, че да могат да се идентифицират с нея? Вземете 8%  турци от населението в България – къде в публичните монументи биха могли да се разпознаят, освен като убийци, злодеи, окупатори? Да не говорим за ромите. Тази дискусия трябва да се почне спокойно и рационално, за да не избухне по начина, по който стана в Америка.

Културната война, за която говорите, тече отдавна – убийството на Флойд беше  сламката, която счупи гърба на камилата. Например преди 20 години в Америка бях удивен от движението срещу празнуването на Деня на Колумб – по всичките тези причини, които днес се скандират на площадите. Какво значи това да бъдеш „открит“ от някого, я помислете, дали в това няма нещо обидно? Можеше в дискусия и взаимно разбиране да се преосмисли и празника, и ролята на Колумб, и ужаса на колонизацията, можеше да се създадат други знаци на онова време, които са по-адекватни на днешните ни разбирания.

Историята е сложен процес, в нея няма само победители и победени, велики хора и тълпа. Някак трябва да почнем да я представяме така, че да откриваме в нея ценностите, с които живеем днес.

Френският „Фигаро“ заяви наскоро: Много от проблемите са класови проблеми, но в Америка не се говори за класи. Ние сме напълно обсебени от расовия въпрос, защото това е дълбока рана. Би трябвало да видим и другите рани“. Класови или не са проблемите поставени от Black Lives matter?

Ивайло Дичев: САЩ е много фрагментирано общество, не че няма класи, а освен тях огромна роля играят мястото на живеене, етническата и религиозна група, образованието и какво ли не. Расизмът е форма на експлоатация, както впрочем на много други места по света.

През 16-ти век в английския език раса значи род, общ произход. Съвременния смисъл на думата, свързан с физически белези, се появява, когато почват да докарват робите от Африка и трябва да ги разграничат от временните роби – онези европейци, които заплащали с 3-годишен безплатен труд за транспортирането си . Това, казват, бил начин да се предотвратява обединяването на двете групи, което можело да доведе до бунтове, т.е. разделяй и владей. (Раса е псевдопонятие, да сме наясно, то произволно групира някакви хора около едни, не други белези, а още по-произволна е връзката между физика и психика).  Корелацията между расово различие и социално неравенство до днес е очевидно – в  професиите, в университетите, в достъпа до здравеопазване.

И заедно с това в последните две-три десетилетия афроамериканците сериозно напреднаха в социално отношение, благодарение на много активни политики, и отляво, и от дясно. Една трета от тях се водят „средна класа“ – виждаме невероятни лидери да държат речи по демонстрациите, журналисти да информират, юристи и политици отстояват каузата им. Според мен именно успешната интеграция в американското общество извади на преден план културните проблеми. Ще стане така и у нас, когато ромите направят още една стъпка в социално отношение ще почнат по-активно да отстояват достойнството си и те. Проблемът е, че културните теми от типа на битката с паметници е много вкусна медийно – и често засенчват по-сериозните социални и икономически проблеми на обществото. Парата отива в свирката. Някои смятат, че това изместване към културни войни е причина за упадъка на левите по света. Дано движението да не замени важните теми на социалното и гражданско равенство с медийни победи над символи. Нали помните какво беше у нас след 89-та – събаряхме паметници, а дълбоките несправедливости на социализма май дори се задълбочиха през демокрацията.

Б.а. За илюстрацията благодаря на Зорница Христова, преводач и създател издателство “Точица”

 

Въпросите зададе Юлиана Методиева

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.