Ивайло Дичев: След глобалното затопляне, това е вторият сигнал, че трябва да действаме като човечество

Споделете статията:

Професор Дичев, през последните часове тече повсеместното затваряне на граници в опит да се забави разпространението на коронавируса. Как бихте описали накратко ситуацията?

Природата ни напомни, че сме една планета. Опитът да го направи с глобалното затопляне, не й се получи съвсем. Това сега е втори сигнал, че трябва да действаме като човечество. При третия сигнал може вече да е късно.

Ваши колеги твърдят,че коронавирусът отваря полето за драматично преразглеждане на доминиращия идеологически модел в западния свят, обявен от Франсис Фукуяма[1] като благовиден образ на един унифициран от пазарите свят, освободен от всяка пречка пред комуникацията, уверен в добродетелите на свободната търговия без граници. В къща от карти ли се оказа,че живеем?

Фукуяма, тогава млад човек, придоби славата си с една теза, която безброй автори се заеха да опровергават – бил дошъл „краят на историята“. Впрочем самият той се отрече от нея, като взе да размишлява за това как политиките на признание, мотивирани не рационално, а от човешките страсти, изкривяват либералната демокрация, която според него, след падането на Съветския съюз, уж се беше превърнала в глобален консенсус. Възходът на Путин той сравнява с борбата на малцинства или жени за равни права. Има нещо сензационно да обявиш края на историята – и разбира се абсурдно, та нали тъкмо историята е онова, което не свършва. Може да свърши  историята на живота, но ще продължи историята на галактиката.

Проблемът с границите не е прост. Либерализмът привилегирова търговията, защото сътрудничеството между страните гарантира мир и просперитет. Граници съществуват, но те са промокаеми – направено са така, че да могат да се преминават по определени начини. Те свързват и разделят. Т.е. един добър международен ред би регулирал границите така, че движението да следва определени правила. Но процесът на глобализация беше толкова стихиен, че предизвика дерегулация на това движение – започнаха безпрепятствено да циркулират тъмни капитали, терористи, болести. Спомнете си възхода на интернет от края на 90те – избуяха сума ти вируси, понякога ги произвеждаха безсъвестни гийкове, които после продаваха антивирусни програми. Какво стана? Забелязвате ли, че все по-малко се тревожим за антивирусната защита на компютрите си? Възникнаха регулации, институции, закони, безплатни антивирусни програми и проблемът някак се минимизира. Същото ще стани и с телесните вируси. Впрочем огромната тревога, с която се посрещна COVID-19 говори, че има чувствителност по темата, което е много хубаво.

 

Целият въпрос пред либералната демокрация е как ще се въведе тази регулация на мобилностите. В случая с интернет основна роля изиграха частните доставчици. При коронавируса действат правителства и то по много различен начин. В Китай, а и в други части на Азия, мерките са безапелационни и брутални, а ефикасността им ни кара да се чудим дали тоталитарният модел не заслужава да бъде реабилитиран. Обърканите действия на Тръмп усилват това ни съмнение – ту казва, че няма опасност, ту че Америка има най-страхотните лекари. Отчайващ е и традиционният разнобой в ЕС, който още не е изработил обща позиция по пандемията. А нека кажа и това, че днес Китай е основен поддръжник на глобализацията, защото е най-големият износител на стоки, докато тръмпианска Америка, иронично, се бори за един нов протекционизъм, който, поне риторически, ни връща в междувоенния период. Размърдаха се и популистите като Салвини, които обвиняват мигрантите, че носели вируса. Което разбира се е глупост, основен вектор са глобалните елити, които пътуват по съвещания и туристически дестинации – за нещастните мигранти никой нямаше да се загрижи толкова.

С една дума въпросът не е да се спре планетарната мобилност – защото това би било самоубийство – а да се регулира. И тук идват идеологическите версии как да стане това: отгоре с насилие и принуда? Отдолу, разчитайки на съзнание и информация? Чрез медицински открития, които ще направят частните фармацевтични оператори?… Обръщам внимание, че същата идеологическа дилема имаме при много други злоупотреби с глобализацията – офшорната икономика, тероризма, кражбите на интелектуална собственост…

Мисля, че краят на идеологическата история далеч не е настъпил.

Популационната бомба”, тоест  взривният  ръст на населението съчетан с колосалния ръст на потреблението, изтощаването на природните ресурси и смъртно опасното замърсяване на околната среда, бяха едни от основните тревожни предупреждения на културологичните елити на Европа. Ето че, вирусът Ковид-19 се оказа непредсказан и (засега) неизчислимо опасен за човечеството. Това не предпоставя ли „нулева база“ за по-сетнешни научни проекции на бъдещето?

Ще обърна въпроса ви. А кой ни е обещал безоблачно бъдеще завинаги? Как така повярвяхме, че няма да има катаклизми, че например болестите ще бъдат победени завинаги? Това е просвещенският мит, вярата в науката и техниката, или ако го кажем с психоаналитичен термин – отричането (denial) на изпитанията, страданието, смъртта, които са част от човешкия живот. Нещо като рая, но в секуларен план – при нас това беше комунизмът, когато всички вируси окончателно щяха да бъдат победени. Е да, ама вирусът е изобретателен, той се развива успоредно с нас, бори се за своя си “комунизъм”.

Много е трудно едновременно да живееш и да знаеш, че ще умреш, да правиш някакви неща, бидейки наясно, че един ден ще ги няма. Просвещението просто изтласква в несъзнаваното тази тъмна страна на живота, затова поредната беда предизвиква все по-голяма паника. Работата е в това, че винаги ще има катастрофи, болести, злини. И трябва да се научим да се борим с тях без отчаяние, но и без инфантилна вяра, че един ден няма повече да ги има. Като доктор Рийо от „Чумата“ на Камю, който знае, че борбата, сиреч животът, няма край. Цитирам:„…разбираше, че тази история не значи окончателна победа… Защото за разлика от него тази радостна тълпа не знаеше онова, което пише в книгите – че бацилът на чумата никога не изчезва, че може да остане десетки години заспал в мебелите или прането, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпички, книжата и че ще дойде денят, когато, за нещастие на хората, чумата ще събуди своите плъхове и ще ги прати да умират в щастливия град.“

Чумата в този роман от 1947 впрочем е току-що победеният фашизъм, а както виждаме – връща се и той.

 

[1] “Краят на историята и последният човек”

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).