Ивайло Дичев за местните избори и за Макрон

Професор Дичев, имаше нещо смущаващо както в думите “украински и български банди*” от интервюто на френския президент Еманюел Макрон за списание “Вальор Актюел”, така и в българските реакции. Да започнем с френския президент. Всъщност, Макрон повтаря едни и същи критики откакто е станал президент. Не ви ли се струва, че думите му преди дни всъщност адресират основно крайнодесните му читатели(потенциален електорат за президентските избори 2022 г.). И още. Мнозина се питат, каква Европа той представлява?

Ивайло Дичев: Нека първо изясним какво точно казва Макрон и защо точно там. Заявката му е, че 1/ ще спре нелегалната имиграция, но и че 2/ Франция не може да мине без легални мигранти. Крайно-десния електорат, към който се обръща, е против всякаква имиграция, в този смисъл той търси национален компромис – спираме нелегалните, но интегрираме легалните, независимо откъде идват – Гана, България, Бинбилистан. Реакциите срещу интервюто във Франция бяха около това втвърдяване и някои техни си теми, като например ислямската забрадка, които нямат нищо общо с нас. И основно – защо бил дал интервю на това списание.

Е да, ама крайнодесните във Франция днес са втора политическа сила; колкото и да ни е неприятно, не е реалистично френският президент да не търси диалог с тях. Спирането на нелегалната миграция ми се вижда един приемлив компромис в търсенето на национално съгласие. Нека кажа и че партията на Марин льо Пен е много различна от тази на баща й. Не бих я нарекъл неофашистка –  по-скоро алтернативно-дясна каквито са поддръжниците на Тръмп. Самото списание впрочем не е издание на тази партия. За европейско лидерство… труден проблем. Кажете ми с кого сравнявате Макрон? Имаме лидери като Орбан, Борис Джонсън, Салвини. Те ли ви изглеждат по-малко арогантни? Ами около повечето изяви на Салвини могат да се намерят поводи за скандал от нашите услужливи медийни медийни мислители. Интересно защо не го правят? Ами защото Макрон символизира волята за силна политическа Европа. Или вземете Анегрет Крам-Каренбауер, която оглави управляващата партия в Германия. Никакви мисли не излизат от нейните глава по темата Европа и значи няма нито обидни, нито необидни. Непрестанните атаки срещу френския президент са атаки срещу опитите нещо да се направи с Европа. Впрочем в този последен случай ситуацията е съвсем абсурдна, защото спирането на нелегалната имиграция би трябвало да се харесва на крайно-десните и у нас.

 

Следващият проблематичен аспект са българските реакции на това интервю.На мен не ми стана ясно, защо развълнувалите се политици, медии и потребителите на социалните мрежи, се идентифицираха с престъпниците българи и техните нелегални канали? Заиграха се с расизма, проявен от Емануюел Макрон към нас. Какво мислите се криеше в тези вълнения и защо трябваше външният министър и  премиерът Борисов да „дърпат ушите“ на френския президент?

Ивайло Дичев: Да, има нещо недипломатично в това, че Макрон дава риторичен пример с конкретни страни. Странно защо борците против политическата коректност най-яростно скочиха срещу това – включително тези, които говорят непрекъснато за „циганска престъпност“ или „ислямски тероризъм“. Впрочем Макрон не казва „българска престъпност“ – повод му дава, предполагам, разбитият преди месец канал за трафик на работници на черно в страната му, организиран от българи и французи. Внасяли ги да работят на черно. Но в самото изказване „ българските канали“ са условен пример – в него се поставя принципен въпрос, предпочитаме почтени хора пред непочтени, независимо от коя държава са. В нашата обида аз усетих расистки момент – обидихме се, защото ни поставят под черните от Африка, демек мислим си, че ние белите сме по-висши. Но точно обратното е посланието на френския президент – не прави разлика между хората, искаме да спазват закона.

Заслужава си да поговорим отново по темата за политическата коректност, да обмислим – без да стигаме до крайностите на американските кампуси – стилистиката на публичните говорители.  Например когато някой нарича „кучки“ ромските жени или пък „хлебарки“ депутатите от ДПС. В този случай обаче реакциите ми се виждат прекомерни, пък и френският президент не прави официално изказване, просто дава риторичен пример в едно от многото си интервюта. И впрочем разбираме, че се е извинил както правят учтивите хора, когато без да искат обидят някого. Но нашите аятоласи наскачаха с ножовете между зъбите разбрали-неразбрали, Каракачанов дори стигна до Ньойския договор, където Франция ни била орязала териториите. Може ли това да е нормална държава? Поредната истерия в стил „Истанбулска конвенция“. И пак нещо преводът неточен, и пак преди избори, пак някакви дейци няма с какво да напомнят за себе си.  Да отбележа и нещо по-сериозно: стана традиция у нас да се напада френския президент, да се будят духовете от Първата световна война, да се обсъжда френската „арогантност“. И без това сме малко аутсайдери в ЕС, та ако може да се набутаме още по в ъгъла.

Имахте много остроумно предложение във вашия фейсбук профил да направите списък на българските обиди, в който бихте сложили израза „български закон“ на Берлускони и българските проститутки в Холандия, изказванията за кирилицата на Путин, смъртно обидения Георги Първанов на северомакедонския президент…Като един от тънките изследователи на културните комплекси и местните им нюанси, бихте ли назовал кои са основните причини така масово да се конструират „враговете“ на България?

Ивайло Дичев: У нас няма ясни политически идентичности, затова липсата се заменя от геополитически фантасмагории. За и против Русия, франкофили и германофили, обидени и необидени на Македония. Защо обаче гражданите се хващат на тези глупости? Ами защото непрекъснато им се внушават тези комплекси – експлоатират ни, взеха ни златото, крадат ни децата, най-бедни сме, ще изчезнем до век… И после хоп, някаква думичка казана някъде от някого – и травмата избликва с пълна сила. Тъжният парадокс е, че това затъпяващо комплексиране на нацията се представя като патриотизъм.

В петък в Дрезден се въведе „извънредно“ положение заради увеличения брой на убийства от неонацисти и разрастващото се влияние на „Пегида“. Не е ли този процес на нескрито връщане на нацистките идеи в Германия (вярно, в Източна Германия, където икономически параметри след 1989 г.винаги са изоставали)важен симптом на новите тревоги на Европа?

Ивайло Дичев: Това е малко символично там, въпросният Nazinotstand, гласуван от общинския съвет не предполага никакви конкретни стъпки, предложи го една сатирична партия, а християндемократите отказаха да го подкрепят, защото им се видя безсмислен. Но битката в източните провинции е много тежка; в малко градче дори избраха неонацист за кмет. Една от мобилизиращите идеи за крайно-десните в Дрезден например е така нареченият „бомбен геноцид“ – т. е. виждането, че градът е бил подложен на геноцид от бомбардировките на съюзниците през 1945. Оттук – релативиране на престъпленията на нацизма, на „Блица“ над Лондон, изтребването на цивилни населения в СССР, да не говорим за 6-те милиона евреи. „Да, ама и ние сме страдали“. В Дрезден този реваншизъм има и културни измерения – възстановяването на Женската църква например се превърна в апотеоз на християнската идентичност и немските традиции. Подчертавам тази тема защото възраждането на крайно-десните идеи обикновено минава през ревизия на историята. У нас например подобните на Пегида партии се борят за премахване на паметника на американските летци, бомбардирали София. Без размишление за това, защо все пак се е наложило да се бомбардира столицата ни.

Да не помислите, че съм любител на бомбардировките на цивилни населения, те са нещо отвратително. Говоря за инструментализирането на страданията от миналото. За състезанието в дисциплината кой е по-голяма жертва.

Обществените вълнения кой как ще гласува за кмет на София заприличаха на резултати от екзитпол на националните избори, по думите на един социален психолог. Защо е това политическо смесване на местния вот с парламентарния?

 Ивайло Дичев: Това са символични пробиви. Често постът на кмет в столицата е стъпка към овладяване на държавата – така  беше с Ширак, с Борис Джонсън, с нашия Борисов. Големият град се мисли и като по-прогресивен; там живеят по-образовани хора и надеждата е, че като се обърне той, ще повлече и останалите – видяхме го в Будапеща, в Истанбул, някакви плахи признаци на обрат имаше и в Москва. Въпросът в София е дали положението е станало толкова нетърпимо, та да се обединят леви и десни срещу статуквото (както стана в последните три града) или идеологическите деления все още са на дневен ред и статуквото си е живо и здраво.

публикация в “24 часа”днес, коректният превод на думите на Макрон e”пристигащи в страната чрез нелегалните украински и български канали”

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).