Из архивите на ДС: „Предлагам поверителните материали да се дават в братските мисии, като братски – разбирам само тези на СССР”

 

 

Сборникът „Държавна сигурност и опазването на държавната тайна“ е издание от документалната поредица „Из архивите на ДС“ на Комисията за разкриване на документите и обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. С неговата публикация за пореден път се подчертава значението на дейността на Комисията за осигуряване на прозрачност на структурите и функциите на службите за сигурност в Народна република България.

 

Дефинициите за „тайна“ са разнообразни. Според тях, тайната е: „нещо, което не подлежи на разгласяване”; „факти и обстоятелства, на които не се дава гласност”; „нещо тайно, скрито или неразгадано, непознато, секрет, тайнство, потайност”; „информация, познание, относно определени факти и обстоятелства, чието узнаване трябва да остане ограничено от гледна точка на лицата, които ги знаят, защото това се налага от определен обществен или личен интерес”.

Първият наказателно-правен закон – Закона за опазване на държавната тайна (ЗОДТ), приет от VI-то Великото народно събрание на 01.09.1948 г., урежда конкретни състави за санкциониране в случаите на умишлено или непредпазливо разгласяване на държавна тайна. При изработването на ЗОДТ широко са застъпени законодателната и съдебна практика, както и наказателно – правната теория на Съветски съюз. Втвърдяването и разширяването на мерките по защитата се свързва с издигнатата постановка за „изострянето на класовата борба в преходния период към социализма, от ожесточения характер, който взема борбата срещу враговете на нашия народ, от непрекъснатите опити на империалистическите и някои съседни държави, които са се поставили в тяхна услуга, да организират у нас разузнавателна дейност“.

Първият закон, уреждащ наказателно – правна материя свързана със защитата на държавната тайна, е Наказателния закон от 1896 г. Претърпял няколко изменения, по-съществените от които през 1936 г., той се прилага в България до приемането на първия социалистически Наказателен закон от 1951 г. Характеризира се с редица несъвършенства по отношение на престъпленията против държавната тайна.

Наказателният закон от 1951 г. е водоразделът между две епохи в наказателното право на България. С него се отменят всички съществували и действали в една или друга степен до този момент наказателни закони, както и други норми, които му противоречат. Две разпоредби от този закон касаят престъпления против държавната тайна /шпионството/ а именно: в чл. 83 е предвидено, че онзи, който „в интерес на чужда държава или на забранена организация издаде или се опита да издаде или събира сведения с цел да издаде другиму държавна тайна“ се наказва със смърт или лишаване от свобода не по-малко от десет години; в чл. 84 са предвидени три квалифицирани състава на шпионството, с по-тежки наказания за онзи, който е узнал държавна тайна във връзка със службата си, узнал я е чрез извършването на престъпление или е осъществил деянието във военно време.

В разпоредбата на чл. 83, ал. 3 от Наказателния закон откриваме и първата легална дефиниция на понятието „държавна тайна”. Това са факти, сведения или предмети, като писма, карти, чертежи и др. от военно, политическо, стопанско или друго естество, неузнаването на които от друга държава е необходимо за интересите на Народната република и особено за нейната безопасност.

С Указ № 25 от 03.02.1956 г. е приет Закон за изменение и допълнение на Наказателния закон, съгласно параграф 1 от който Наказателният закон е преименуван в Наказателен кодекс /първият в България/, а материята е кодифицирана. До направеното изменение, тези състави включват само деяния, извършени от длъжностно лице. След промяната, в чл. 302 кръгът на субектите на престъплението вече е разширен от длъжностно лице до всички наказателно отговорни лица, а от субективна страна е предвидено, че престъплението може да бъде извършено както умишлено, така и по непредпазливост. Измененията в чл. 301 от НК също засягат субективната страна на извършване на деянието – умишлено или по непредпазливост. В отделен текст на същия член е регламентирано деянието, извършено от „онзи, който събира такива сведения с цел за ги разгласи”.

Нов регламент на дейността по опазването на държавната тайна се осъществява с приемането на Наказателния кодекс през 1968 г. С разпоредбите му са създадени нови състави на престъпления против държавната тайна.

През 2002 г. е приет Закона за защита на класифицирана информация (ЗЗКИ). До този момент е валидна дефиницията, посочена в чл. 104, ал. 3 от НК, а именно: „държавната тайна са факти, сведения и предмети от военно, политическо, стопанско или друго естество, узнаването на които от друга държава или чужда организация, може да увреди интересите на републиката и особено нейната безопасност“. След приемането на ЗЗКИ, държавната тайна е информацията, нерегламентираният достъп до която би създал опасност или би увредил интересите на държавата, свързани с националната сигурност, отбраната, външната политика или защитата на конституционно установения ред /чл. 25 от ЗЗКИ/.

Така, в различни периоди от съществуването и развитието на страната, държавната тайна в България е предмет на няколко законодателни акта, определящи специфичен комплекс от мерки за нейната защита.

Основната структура на Държавна сигурност със задача да осигурява опазването на поверителни материали, да следи спазването на нормативната регламентация, контролът и проверката на „поверителните“ деловодства в учрежденията и предприятията е отделение „Държавна тайна“ при IV-то Управление на ДС. С Инструкция за работа на органите на Държавна сигурност по опазване на държавната тайна в Народна република България от 19 юли 1955 г. се регламентира организационната структура, правата и задълженията на служителите на отделение „Държавна тайна“ при ДС. Отделението и определени оперативни работници в окръзите поемат контрола по приложението на Правилника за поверителното деловодство и съпътстващите го нормативни актове в държавните, кооперативните и други учреждения, предприятия и организации в страната. Оперативният състав на отделението пряко следи за спазването на Правилника в министерствата, обединенията и останалите учреждения в столицата чрез явни проверки и агентура, а работниците от окръзите осъществяват контрол във важни обекти от национален мащаб по места. Една от основните задачи по опазването на държавната тайна е комплектуването на личния състав в поверителните служби. В тях трябва да работят само проверени хора, ползващи се с пълно политическо доверие. Лицата, работещи с поверителни материали свързани с производството и отбранителната промишленост подлежат на проверка по отчета на ДС и НМ и проучване чрез отдел VІІ – ДС. За опазване на държавната тайна се вербуват сътрудници предимно от поверителните служби, плановите и др. отдели, където се съсредоточават повече секретни материали. Работниците от поверителните служби се поставят под постоянно агентурно наблюдение по месторабота и местоживеене, с оглед разкриване на вражеска агентура, която се насочва към тях. В Инструкцията се регламентира и реда за посещенията и снимането и фотографирането в режимни обекти.

Работата и задачите на отделение „Държавна тайна” се разрастват до степен, за  да се направи предложение отделението да прерасне в отдел. През март 1964 г. след проведена реорганизация на отдел VІ в рамките на Второ главно управление, към него е включено отделението за държавна тайна. С непосредственото изпълнение на задачата по опазването на държавната тайна е ангажиран целия оперативен състав на отдела. По това време започва по-активна работа по вербовката на агентура със задачи по опазване на държавната тайна. Направеното по тази линия обаче не е на нужното ниво. Налага се констатацията, че Държавна сигурност не е в състояние да обхване всички по-важни обекти, както и да се изучи обкръжението на работещите със секретни материали, техни подозрителни връзки и поведение. Изведен е извода, че оперативният състав отвлича своето внимание „в работата му по всевъзможни други сигнали и произшествия”.

В средата на 60-те години на ХХ век отговорните служители от службите информират, че обемът на работата по официалния контрол за опазване на държавната тайна не е по силите на отделение „Държавна тайна”. Прокрадва се идеята за едно по-комплексно и координирано оказване на контрол от страна на Държавна сигурност, но без да се отправят конкретни предложения. Стига се до там, че се предлага при констатиране на груби нарушения по отношение на държавната тайна наред с виновните лица да се търси служебна отговорност и от оперативния работник, обслужващ обекта. От 1972 г. Тринадесети отдел провежда официалната, агентурно-оперативната и профилактичната дейност по опазване на фактите и сведенията, съставляващи държавна и служебна тайна. Като дейността се организира на обектов, линеен (отраслов) или териториален принцип. През есента 1980 г. в структурата на отдел Тринадесети – „Държавна тайна” се включва „Управление за опазване на държавната тайна в средствата за масова информация” при МС.

Практическите мероприятия от страна на Държавна сигурност включват цялостно ново отношение към изграждането на органите и структурите за опазването на държавната тайна. Под лозунга за всенародна революционна бдителност и опазване на държавната тайна се поставя началото на шпиономанията, търсенето на врага с партиен билет, разкриването на нередности и нарушения, наказуеми по Наказателния закон в раздела за държавната тайна.

Въз основа на нормите в Наказателния кодекс от 1956 г. се приемат допълнителни мероприятия за опазване на държавната и служебната тайна с приетото Разпореждане № 647 на МС от май 1958 г. Съгласно него министрите, ръководителите на централните ведомства и председателите на изпълкомите на окръжните, околийските и градските народни съвети се задължават в срок от 10 дни да назначат по един от своите служители за отговорник по опазването на държавната тайна. С доклад от министъра на вътрешните работи на Народна република България до Политбюро на ЦК на БКП, София, [23 декември 1963 г.] се поставя въпросът за осведомеността на чуждите разузнавания относно държавната и военната тайна на НРБ. В документа са представени резултатите от проведени активни мероприятия спрямо „секретите на противника“. Посочва се, че чуждите разузнавания са се сдобили с редица точни сведения за Българската народна армия. В доклада са описани начините, по които са придобити сведенията, представляващи държавна и военна тайна.

На основание доклада на вътрешния министър се изготвя Проект за решение на Политбюро на ЦК на БКП от [23 декември 1963 г.]. В него четем, че се счита за целесъобразно ръководствата на министерствата, комитетите, централните ведомства, институтите и изпълкомите на окръжните съвети да разгледат състоянието на досегашната работа по опазване на държавната тайна и да вземат ефикасни мерки за пресичане на възможностите за нейното изтичане и за засилване на революционната бдителност.

В план за работата на органите на КДС по изпълнение на решението на Политбюро на ЦК на БКП от 24 март 1964 г. се очертава водещата роля на партийните структури при определя на приоритети за опазването на държавната тайна. С документа се поставят конкретни срокове и преките отговорници за изпълнението на заложените в него задачи .

Наред с държавната се фиксират задачи и по опазване на служебната тайна. Правят се и промени в ред държавни структури, като се закриват онези, за които се смята, че не са изпълнили ролята си, като Главното управление по въпросите на литературата и издателствата, а техните функции се поемат от органите на ДС. В същото време, се засилва дейността на ДС по разкриване на възможностите на чуждите разузнавания да се добират до държавни и военни секрети чрез контакти и разговори с български научни работници, специалисти, административни служители, стопански и културни дейци.

Независимо от полаганите усилия и широката регламентация, дейността по опазването на държавната тайна при провежданите проверки и отчети получава незавидна оценка. Всеобщо остава мнението, че службата не е овладяла дейностите по отчета на документите, назначаването на квалифициран състав и осъществява непоследователен контрол на „поверителните“ служби.

През 1970 година на заседание на ръководството на Министерство на външните работи е разгледан протоколът от проверката на МВР по организацията на работата по опазване на държавната тайна. Целта на извършената проверка е да се помогне на ръководството на външното министерство в организиране дейността по опазването на държавните тайни, с които се работи и в задграничните представителства. Направено е предложение да се обособи сектор в същото министерство, с необходимия щат и длъжности по-високо платени, за да могат да се подберат и задържат подходящи служители на тази работа. Сериозно внимание се обръща на факта, че посланикът не винаги може да осигури поверителните материали в дипломатическото представителство да се унищожават веднага след прочитането им, оставени без охрана те могат да бъдат ползвани от вражеските разузнавателни органи. Представител от МВР, прави предложение секретните материали да се изпращат в българското посолство, намиращо се в съседна страна за мисията, където има създадени условия за тяхното опазване. Дипломатическите служители да ходят там и се запознават с тях: „ или пък да се помисли и нареди секретните материали да се предават в посолствата на СССР – в куфарче, което да се предава на съхранение при тях“. Външният министър Иван Башев се съгласява с направеното предложение, а присъстващият на заседанието дипломат Иван Попов допълва: „Предлагам поверителните материали да се дават в братските мисии, като братски – разбирам само тези на СССР”.

През есента на 1970 г. се появява нова Инструкция за организацията на работа на органите на Държавна сигурност по опазването на държавната тайна в Народна република България. Документът регламентира опазването на фактите, сведенията и предметите, съставляващи държавна тайна, с които се работи в министерствата, комитетите, централните ведомства, народните съвети, обществените организации, държавните стопански обединения, научноизследователските институти, учреждения, предприятия и задгранични представителства на НРБ. Съгласно Инструкцията органите на Държавна сигурност могат да: дават тълкувания по прилагането на правилника и указания за опазването на държавната тайна, които са задължителни за всички учреждения;изказват мнение за допускане или недопускане на лица до работа със сведения, които представляват държавна тайна; провеждат съвещания и други мероприятия за повишаване на бдителността; да предлагат или вземат отношения към лицата, извършили нарушения или престъпления против държавната тайна.

Организацията на контраразузнавателната работа на Държавна сигурност по опазване на държавната тайна в страната се провежда с негласни и гласни сили и средства чрез сътрудници, осведомители и оперативно-технически средства. За сътрудници и осведомители се привличат само патриотично настроени български граждани, предимно високо квалифицирани. Техният подбор става из средите наспециалистите в отделите, където се обобщават данни и се монтират произвежданите изделия. Сред населението и от персонала на обществените заведения в обкръжение на обслужваните предприятия, произвеждащи въоръжение, боеприпаси и други поверителни изделия. На сътрудниците и осведомителите с възможности за работа по опазването на държавната тайна се разработват и поставят целенасочени, конкретни и добре обмислени задачи.

Лица, за които при официалните проверки се установи или се получат данни, че са разгласили сведения или са изгубили документи, издания или материали, представляващи държавна тайна, се вземат на оперативен отчет от страна на ДС. Не се допускат до работа със сведения, съставляващи държавна тайна, лица, за които е установено или се подозират, че вършат подривна дейност срещу НРБ, имат вражески политически убеждения и обкръжение, подозрителни връзки с лица от капиталистически страни, бъбриви, лекомислени, лицемерни, склонни към злоупотреби, кражби, разврат и други подобни прояви. Оперативните работници, обслужващи режимните предприятия, оказват помощ и контрол при подбора на курсистите за техникумите и професионалните училища към тези предприятия и чрез директорите не допускат да се записват младежи от вражески семейства или с хулигански прояви. По време на обучението чрез комсомолските бюра и директорите на техникумите или училищата органите на ДС провеждат мероприятия с младежите за повишаване на тяхната бдителност и патриотични чувства.

Проблем за службите се оказва и липсата на подготвени кадри, които да са добре запознати с технологическите способи за опазването на държавната тайна и ниското заплащане за тези длъжности. В списък на дипломатическите мисии в чужбина от 1971 година са посочени 38 от тях, които имат условия за опазване на държавната тайна, съгласно Правилника. За тези мисии, в които не са създадени условия за съхраняване на поверителни материали е издадена инструкция за организацията на работата по опазване на държавната тайна. Ръководителят на задграничното представителство е натоварен със задачата да организира, контролира и носи лична отговорност за изпълнението на разпорежданията на тази инструкция и опазването на държавната и служебна тайна в повереното му представителство.

През 1973 година е установен случай на издаден явно правителствен документ, които съдържа поверителна информация, отнасяща се до това, че МВР има щат за свои представители в несоциалистическите страни. Това е Разпореждане № 295 на Министерски съвет, достъпът до което е станал неограничен. До този момент всички документи, издавани по този въпрос са били секретни. В изданието са поместени няколко документа, свързани с опазване на държавната тайна в средствата за масова информация. На ръководителите на всички редакции е възложено да създадат необходимата организация за не допускане изтичането на данни, съставляващи държавна или служебна тайна. Възлага им се също да изпълняват задачите си ипод ръководството на органите на МВР, с цел внасяне на единство в организацията и контрола на цялостната дейност по опазване на държавната тайна.

Допуснатите грешки по опазването на държавната тайна в печатните издания например, се разясняват пред целия редакционен състав като на виновниците за допускането им се търси служебна и партийна отговорност.

В обобщение може да се групират следните основни задачи, които органите на Държавна сигурност решават по опазването на Държавната тайна: 1. Провеждат официален контрол по изпълнение разпоредбите на държавните, правителствени и на МВР нормативни документи, отнасящи се до държавната тайна; 2. Изучават и анализират организацията и състоянието на работата по опазването на държавната тайна и оказват конкретна помощ за отстраняване на съществуващите слабости и нарушения; 3. Изучават лицата, представени по реда за опазването на държавната тайна и дават мнение относно допускането от им до работа с данни и документи от поверителен характер; 4. Разрешават посещенията в режимните обекти на отбранителната промишленост; 5. Упражняват контрол върху правенето на снимки на промишлени райони и обекти от отбранителната промишленост с цел да не се допуска разгласяване на данни, които биха увредили интересите на страната; 6. Изясняват сигнали и извършват предпроцесуални действия, когато са изгубени поверителни материали; 7. Провеждат мероприятия за повишаване бдителността на лицата, които имат достъп до факти, сведения и предмети, съставляващи държавна тайна, на работещите в обектите от отбранителната промишленост и за повишаване на квалификацията на служителите, които работят в поверителните служби. Звеното, което отговаря за тези задачи трябва да провежда гласни мероприятия по опазването на държавната тайна в централните ведомства и да оказва методическа и практическа помощ на поделенията на МВР при организиране на работата в обслужваните от тях обекти на отбранителната промишленост.

***

Използваните документи в сборника са от архива на Министерство на вътрешните работи (АКРДОПБГДСРСБНА – М). Документите от МВР са от фонд 1 – Секретариат, фонд 2 – съхраняващ документи на Второ главно управление (контраразузнаване), фонд 3 – документи на Управление III – ДС – Военно контраразузнаване; фонд 6 – Следствен отдел на МВР; фонд 11, в които се съхраняват документите на Висшата специална школа „Г. Димитров” – МВР; фонд 20 –документи на Група за контрол и обобщаване опита на МВР; фонд 66 – протоколи и решения на Политбюро, касаещи дейността на МВР. Използвани са също така и Литерни дела от областните дирекции на МВР.

Документите в сборника са 89 на брой, а включените в разширения електронен вариант (DVD) – 140, като подборът е направен от над 200 архивни единици.

Списъкът на документите следва оригиналните им заглавия. Към всяко заглавие има кратка анотация и описание на исковите данни на документа. Когато няма дата върху документа, поставените в квадратни скоби датировка е съобразена със съседните документи или с други източници, отнасящи се до разглежданото историческо събитие.

В изпълнение изискванията на Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, в документите, в които се съдържа информация за трети лица, тя е заличена.

Научно-справочният апарат на изданието включва: Списък на срещаните съкращения и Списък на използваните фондове и архивни единици.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.