Изгубеното поколение на войната – мечтите на едно момиче от Афганистан

Елмаз поема по балканския маршрут на бежанците с родителите и двете си сестри, по-голямата от които е бременна в деветия месец, когато стигат в Босна и Херцеговина. Опитвайки се да минат нелегално границата с Хърватска, са задържани от граничната полиция. Въпреки молбите им да позволят поне бременната сестра да премине, са върнати назад със заплахи и ругатни. Единият от полицаите се изплюва в лицето на майка ѝ, спомен, който младото момиче казва, че винаги ще остане в  съзнанието ѝ.

Срещам се с Елмаз в лагера „Боричи“ в град Бихач. Бихач е град в крайната северозападна част на Босна и Херцеговина на брега на река Уна, административен център на Унско-сански кантон на Федерация Босна и Херцеговина. Последните няколко месеца Босна е под светлината на прожекторите, заради друг лагер. „Вучак“ – от нерегламентиран и импровизиран тип, който бе осъден от международната общност, заради условията, в които мигрантите съществуват там.

Признава, че е излъгала властите в лагера за годините си. На 18 е, но се представя за 15 годишна, с надеждата да получи достъп до образование. Прекарва сутрините си, гледайки от прозореца как босненските деца отиват на училище. Гледа със завист обикновените хора и техния обикновен живот и мечтае за същото. Но те са в играта и трябва да прекосяват граници, да спят в гори, да се чувстват като диви животни. Сравнява времето в лагера със затвор. Дните се точат бавно, Елмаз с часове плаче за сестра си, която се намира в друг лагер, за Афганистан, за младостта си. Безнадежността е неин постоянен спътник. Пита ме каква е вината да си афганка, защо нейният народ е обречен на такова страдание. Сълзи се стичат по лицето ѝ, а аз не мога да направя повече от това да я прегърна.

„Животът е труден, но за афганистанците е още по-труден.“ изрича Елмаз и силно стиска ръката ми.

„Какво искаш да станеш?“ я питам аз.

„Преди исках да бъда войник, но виждайки всички тези войници и полицаи на границата и тяхната жестокост към нас, се отказах. Сега мечтая да бъда бегач. Искам да участвам в състезания и когато победя, да вдигна високо знамето на Афганистан и да заявя с гордост, че съм афганка. Да вдъхна надежда на целия ми народ.“ В Афганистан си е мечтаела за собствено куче, но след толкова нелегално пресечени граници, в които полицията е насъсквала кучета по тях, тя изпитва панически страх от всяко едно животно.

 

Сега иска дом, не само за себе си, но и за всички, които споделят нейната съдба. Копнее за спокойствие, живот без страх от полицаите, границите, политиците. Иска гласът ѝ да бъде чут. Хората да разберат колко непосилно е за тях да дойдат в чужда страна, обкръжени от една чужда култура, да слушат непознат език, който не разбират и да срещат погледите на хората. Някои от тях да извръщат очи, други откровено да ѝ казват да се върне в родината си. Родина, в която тя би била отново, без да се замисля нито и за секунда, ако имаше този лукс. Но родителите ѝ тръгнали по този трънлив път, се надяват, че той ще ги изведе към едно по-добро бъдеще за дъщерите им. Бъдеще, в което те ще получат образование, могат свободно да правят своите избори за кариера и съпруг, а не да станат жертви на талибаните. Щастливците, които имат пари, могат да пресекат безопасно границата с помощта на каналджиите, но нейното семейство не е едно от тях.

Елмаз означава диамант на арабски. Също като името си, тя е силна и твърда, въпреки безбройните удари и изпитания, на които е била подложена през последните три години. Оставям я в лагера „Боричи“ и единственото, което мога да ѝ дам е химикалка, защото ми казва, че много иска да записва, това през което е преминала, но няма с какво.

***

Почти половината от всички бежанци по света са деца, а почти едно от всяко три деца, живеещи извън родината си, е бежанец. Войната в Близкия изток, създава още едно изгубено поколение. Деца и младежи като Елмаз и сестрите ѝ, които по пътя за по-добър живот, губят всякаква надежда в системата. Които изживяват детството си по лагери, пресичат незаконно граници нощем и стават жертва на трафикантите.

 

Настоящата публикация е изготвена със съдействието на Minority Rights Group.