Изповед на либералната нетолерантност

Ние, прогресивните хора,  вярваме в разнообразието и искаме жените, чернокожите, латиносите, гей хората и мюсюлманите да са с нас „на масата“, но само ако не са консерватори.

Университетите са здравата опора на прогресивните ценности, ала има един вид разнообразие, който те не зачитат: идеологическото и религиозното.

Добре ни е с хората, които не приличат на нас, но единствено ако мислят като нас.

Това може би е в известна степен грубо. Но нека разгледаме случая на Джордж Янси, чернокож социолог, принадлежащ на една евангелистка църква.

„Вън от университета се сблъсквам с много проблеми като чернокож“, ми каза той. „Но в научните кръгове имам повече проблеми като християнин, а това няма нищо общо с цвета на кожата ми“.

Мисля за това, защото напоследък във Фейсбук се зачудих дали не става така, че университетите заклеймяват консерваторите и подриват интелектуалното разнообразие. Презрителната реакция на приятелите ми либерали доказва тезата ми.

„Повечето от „консервативните“ възгледи се конструират от идеи, за които по емпиричен път се знае, че са лъжливи“, каза Карми.

„Само либералното мислене се стреми към истината“, написа Мишел.

„Защо да спираме тук?“, пита Стивън. „Можем ли да направим факултетите по-разнообразни, ако наемаме идиоти?“

Мисля, че разговорът на първо място хвърля светлина върху либералното високомерие – предпоставката, че консерваторите нямат нищо значимо, което може да бъде добавено към дискусията. Тези, които ме следват във Фейсбук[1], изпитват огромно съчувствие към жертвите от войната в Южен Судан, към децата, които са жертви на трафик на хора, дори към малтретираните пилета, но очевидно нямат никаква емпатия към консервативните учени, които се сблъскват с дискриминация.

На карта е поставена не само справедливостта към консерваторите или към християните евангелисти, не само това дали прогресивните хора ще са верни на собствените си ценности, не само облагите, които идват от признаването на разнообразието (а разнообразието на мисълта безспорно е между най-важните от тях), но и самото качество на образованието. Когато определени гледни точки не са представени в дискусията, когато някои класове мислители не се разглеждат, тогава аудиториите по-скоро стават помещения, в които звучи само гласът на говорителя, а слушателите повтарят като ехо чутото,  отколкото места, в които те отговарят с размишления на мисловните предизвикателства. А от това всички ние само губим.

Данните от четири изследвания показват, че делът на професорите в хуманитарните специалности, които споделят възгледите на републиканската партия, е между 6 и 11 на сто от всички, а между тези, които преподават социални науки, е между 7 и 9 на сто[2].

Консерватори могат да бъдат забелязани тук-там в социалните и хуманитарни науки и в икономикса, но те всъщност са застрашен вид в области като антропологията, социологията, историята и литературата. Едно проучване показва, че само 2 процента от преподавателите по английска литература са републиканци (все пак голям дял от тях не са партийно обвързани).

За контраст, около 18 на сто от социалните учени казват, че са марксисти. Така че в някои дисциплини е по-лесно да намериш марксисти, отколкото републиканци.

Оскъдният брой консерватори изглежда – поне частично, че е предизвикан от дискриминация. Едно рецензирано от мой приятел проучване показва, че една трета от социалните психолози допускат, че ако трябва да се избира между двама еднакво квалифицирани кандидати за академична работа, те биха били склонни да дискриминират по-консервативния кандидат.

Янси, чернокожият социолог, който сега преподава в Университета на Северен Тексас, направи проучване, в което до 30 на сто от изследваните преподаватели и изследователи казват, че биха имали по-малко желание да поддържат кандидат за работа, ако знаят предварително, че той е републиканец.

Дискриминацията става още по-силна, ако кандидатът е християнин евангелист. Според данните на Янси, 59% от антрополозите и 53% от професорите по английски език и литература биха били по-малко склонни да наемат някого, ако знаят, че е евангелист. „Разбира се, че има предразсъдъци към евангелистите в кампусите“, отбелязва Джонатан Л. Уолтън, почетен професор по християнска етика в Харвардския университет. Уолтън, чернокож евангелист, добавя, че снизхождението към евангелистите отразява покровителствените нагласи към расовите малцинства: „Разсъжденията, които се правят относно евангелистите, звучат толкова познато и са същите, чрез които хората често описват „цветнокожия народ“, т.е. според тях евангелистите са политически неинтелигентни, без образование, гневни, ожесточени, много емоционални, бедни“.

Изследване, публикувано в „Американското списание за политически науки“, подчертава колко мощен може да е политическият предразсъдък. В един експеримент демократи и републиканци са били помолени да изберат победител в конкурс за стипендии измежду (измислени) финалисти, при което експериментът е бил така направен, че кандидатите понякога са включвали президентите съответно на Републиканския и на Демократическия клубове, като в същото време са били изменяни данните за расата на всеки от тях. По около 45% от демократите и от републиканците са избрали за победител студент от собствената си партия, а дискриминацията към тези от другата е била много по-голяма, отколкото тази, основана на расата.

„Аз съм съвсем като някой гей в Мисисипи през 1950 г.“, е цитиран да казва един консервативен професор в „Преминаване вдясно“, нова книга за дясно настроените университетски преподаватели, написана от Джон Шийлдс и Джошуа Дън. Това е метафора, която консервативните учени често използват, когато говорят за оставането в „килера“, докато са били в началото на кариерата си, осъществявайки т.нар. „къминг оут[3]“ след това, когато с напредването в кариерата са получавали постоянно назначение.

Предразсъдъкът срещу консервативно мислещите преподаватели в университетите създава привилегии за либералите. Мой приятел учеше за приемния изпит в един юридически факултет и компанията, която подготвя тестовете, предлагаше на кандидат-студентите следния съвет: „Въпросите, които проверяват способността да се чете и разбира текст като правило са конструирани с оглед на либералната гледна точка и изискват либерален отговор“.

Някои либерали мислят, че привлечените от дясното избягват пътя на академичната кариера, донякъде защото са алчни за пари и предпочитат по-доходоносни професии. Но това не обяснява защо има консервативно настроени професори по математика, но почти няма дясно мислещи антрополози.

Това, че няма умни консерватори или евангелисти, е също либерална глупост. Ричард Познер е повече или по-малко консерватор, но той е най-цитираният учен юрист за всички времена. С опита и интелекта си Кондолиза Райс[4] би повишила стойността на всеки факултет по политически науки. Франсис Колинс е християнин евангелист и прославен генетик, който ръководеше проекта за човешкия геном, както и Националния институт за здравето. И ако вие казвате, че консерваторите могат да бъдат търпени, но не и евангелските християни, то това означава ли, че вие наистина казвате, че бихте дискриминирали преподобния Мартин Лутер Кинг?

Джонатан Хайдт, центристки настроен социален психолог от Нюйоркския университет, привежда данни, внушаващи, че делът на консерваторите в университетите рязко намалява в последно време и че поради това смята да основе сайт, наречен „Неправоверна академия“, за да се бори за идеологическо разнообразие в кампусите.

„Университетите не са като другите институции; те абсолютно изискват хората там да отправят предизвикателства едни към други, така че истината да може да възникне от ограничени, пристрастни, далеч от монолитността хора“, казва той. „Ако загубят интелектуалното си разнообразие или развият норми за „сигурност“, които потискат предизвикателствата, те умират. Това се случва от началото на 90-те години на миналия век“.

Следва ли университетите да предлагат „утвърдителни действия“ (“позитивна дискриминация”, бел.ред.) за консерваторите и евангелистите? Според мен – не, освен всичко друго и защото проучванията сочат, че самите консерватори се противопоставят на такава идея. Но е важно в нашите ВУЗ-ове да имаме откровена дискусия за идеологическото разнообразие. Според мен това, изглежда, е „сляпото петно“ на либералите.

Университетите следва да бъдат местата, в която всички политически гледни точки, от „А“ до „Я“ следва да „вдигат врява“, а не само някои от тях. Така че може би ние, прогресивните хора, следва да направим кратка пауза в атаките си към другата страна и да включим в нашите владения много по-широко ценностите, които – предполагаемо – са ни много скъпи, като например разнообразието.

 

[1] Според данни на в-к „Ню Йорк Таймс“ коментаторът му Николас Кристоф има повече от 600 хиляди последователи във Фейсбук и около милион и 300 хиляди в Туитър, бел. прев.

[2] Както е известно, в САЩ принадлежността или симпатиите към Републиканската партия обикновено се свързват с консервативен, а не с либерален мироглед, бел. прев.

[3] Coming out, или разкриване, е термин, с който се означава актът, чрез  който много ЛБГТИ хора престават да крият сексуалните си предпочитания и ги обявяват пред хората, бел. прев.

[4] Кондолиза Райс, афроамериканка, доктор и професор по политически науки, беше държавен секретар на САЩ от 2005 до 2009 г. при президентството на президента републиканец Джордж Буш младши, бел. прев.

Статията е публикувана във вестник „Ню Йорк Таймс“ на 7 май.

Превод: Емил Коен

Avatar

Николас Кристоф

Николас Кристоф е колумнист на в-к „Ню Йорк Таймс“ от 2001 г., работи в същия вестник от 1984 г. Той е носител на две награди „Пулицър“ – за отразяването на смазването от китайските власти на студентските продемократични вълнения през юни 1989 г. и на геноцида в Дарфур. Носител е на много награди за публицистика върху правата на човека, между които и наградата „Ане Франк“. Написал е 5 книги и е посетил 150 страни като репортер и коментатор. Изключително популярен в социалните мрежи.