Йорданка Бекирска: Има ли реално криминализиране на домашното насилие или отново попаднахме в законодателен вакуум?

 

 

След недвусмисленото и категорично омаловажаване на феномена „домашно насилие“, подценяването на необходимостта от спешни всеобхватни мерки за борба с него, както и умишленото въвеждане в заблуждение на обществото, че в Истанбулската конвенция дебнат призраци от трети пол, българският парламент не ратифицира международния документ. Затова пък с единодушие депутатите приеха предложението за криминализиране на някои от формите на домашното насилие. Създаде се национален ред за борба с насилието – спорно ефективен и с привкус на малодушие като законодателна тактика и техника.

Последните промени криминализираха някои форми на насилие като следенето, както и принудителното встъпване в брак. Към някои текстове на Наказателния кодекс като убийството, заканата и принудата се добави и квалифициран състав с по-сериозни наказания за престъпления, извършени при условията на домашно насилие. Новата дефиниция е разписана в чл. 93, т. 31 НК, където се съдържат дефинициите за термините, с които борави Накзателния кодекс. Според определението това е престъпление, което е предшествано от системно упражняване на физическо, сексуално или психическо насилие, поставяне в икономическа зависимост, принудително ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права. Системността[1] възниква на третия път – тоест първите два акта на насилие не попадат в обхвата на Наказателния кодекс. Едва при трети и след него може да се търси наказателната отговорност на лицето. Дотогава остава само защитата, която законодателят гарантира по гражданския ред съгласно Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН).

Въпреки радостта, която първоначално се разнесе, между първото и второто четене законопроектът претърпя редица изменения, които в резултат отново поставиха жертвата на домашно насилие в несигурна, уязвима и незащитена позиция. В резултат на разположение напострадалите лица са следните възможности: първи акт на насилие (което не може да се квалифицира като друго престъпление) – евентуална защита по реда на ЗЗДН, ако бъде потърсена от жертвата, втори акт на насилие – второ дело по реда на ЗЗДН, трети акт на насилие – трето дело по реда на ЗЗДН и/или надежда, че компетентните органи ще инициират наказателно преследване и ще ангажират отговорността на извършителя. Наказателният кодекс не поставя изисквания за завеждане на дела по ЗЗДН, но те са единственият способ, който е на разположение на пострадалото от насилие лице, в случай че търси защита от домашно насилие първите пъти.

Психическият тормоз, въпреки че е най-разпространената форма на домашно насилие, отпадна като самостоятелен състав на престъпление в Наказателния кодекс. Защитата от психическото насилие си остава единствено по досегашния граждански ред – Закона за защита от домашното насилие. Не е самостоятелно престъпление и за него не е предвидено наказание. Същото важи и за физическото насилие, което е извън обхвата на леката, средна и тежка телесна повреда, сексуалното насилие, което е извън обхвата на изнасилването между партньори (все още съществуват хора, които не са убедени, че съществува изнасилване между съпрузи/партньори) или поставянето в икономическа зависимост, както и принудителното ограничаване на личния живот или права не са самостоятелни престъпления и за тях не се предвижда наказателно преследване. Съществуват единствено в дефиницията за „престъпление при условията на домашно насилие“, т.е. ако един от трите доказани акта на извършено домашно насилие е бил физическо, психическо, емоционално насилие и т.н.

Законодателят не гласува самостоятелен състав за домашно насилие!

Илюстрирани с пример измененията изглеждат така: убийство на интимен партньор – би могло да попадне в обхвата на престъпление при условията на домашно насилие и на извършителя да се наложи по-тежко наказание, ако се докаже, че три пъти преди това са били извършвани актове на домашно насилие, независимо от формата им – психическо, икономическо, физическо или ограничаване на лични права или лична свобода. В случай че са по-малко от три пъти си е обикновено убийство.

С други думи криминализиране на домашното насилие реално не бе реализирано! Промените са почти козметични и въобще не биха могли да отговорят на потребностите на обществото ни. Наред с това отново не се мисли за превенция на насилието, не се говори за образование, не се предвиждат мерки за повишаване на осведомеността на обществото. За разлика от всеобхватния подход за борба с домашното насилие, заложен в Истанбулската конвенция, то опитът на българския законодател да прокара партина в стереотипното мислене, че домашното насилие си е частен проблем, а не обществен, се явява малка стъпчица в желаната посока.

[1] Юридическата теория и практика е приела, че престъпленията на системно извършване  включват в своето изпълнителнодеяние поне три акта, при това от един и същи вид. В едни случаи системността е нужна, за да има изобщо престъпление – тя е признак от основния състав на престъплението, например предоставянето на помещение за развратни действия. В други случаи системността не е нужна, за да има изобщо престъпление, а е необходима за да има по-тежко наказуемо по закон престъпление и е признак от квалифицирания му състав. В случая с домашното насилие законодателят я поставя в основния състав, което напрактика означава, че едва третият акт на домашно насилие се квалифицира като престъпление „домашно насилие.“

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Йорданка Бекирска

Адвокат Йорданка Бекирска развива своята адвокатска дейност в областта на правата на човека от 2005 г. Специализирала е в правозащитната сфера и международно право в чужбина. Активно се занимава с мониторинг, проучване, изследване и анализиране на ситуацията и проблемите, свързани с правата на човека в България. От 2006 г. насам е обучител и лектор по въпросите на международното право и правата на човека към Европейската комисия, Центъра за обучение на адвокати, Фондация „Български адвокати за правата на човека“, Комисията за защита от дискриминация, Национален институт по правосъдието и други организатори на лекционни събития. От 2006 г. лобира за законодателни промени с оглед хармонизацията на нашето законодателство с международния стандарт, както и участва като експерт в работни групи при изготвянето на законопроекти. От януари 2014 г. адв. Бекирска е Председател на изпълнителното Бюро на Фондация „Български адвоакти за правата на човека“.