Къде е гледната точка на жените в мъжкия свят

 

 Публичността, която получиха напоследък сексуалните посегателства, сексуалният тормоз и изнасилванията (три степени на едно и също нещо) на жени от мъже, които се възползват от властта си, е резултат от признанията на жените от върха на класовата пирамида. Ако не бяха звездите, моделите, известните актриси и феминистки, нещата щяха да продължат по старому. С помощта на журналисти от водещи американски медии, високопоставени жени излязоха от килера!

Вълната от признания и разкрития, от справедливи обвинения и публично осъждане обаче стигна някъде до нивото на образованите съсловия в САЩ и Западна Европа; в Източна Европа голяма част от мъжете и жените дори в тези съсловия (да не говорим за простолюдието) остават глухи и невъзприемчиви за зависимостта и подчинението, с които жените преживяват живота си. (За пример – поместените в “Култура”, бр. 37 (2917), ноември 2017, интервю с Жюлиет Бинош и превод на неверния и, в моите очи, гнусен текст на някакъв Андрей Плахов, взет от Комерсант.ру, и двете под рубриката “Аферата Уайнстийн”.)

Възраженията срещу надигналата се вълна от разкрития се свеждат до: 1) това е лов на вещици, нова форма на макартизъм; 2) защо досега са мълчали, т. е., вероятно не е случайно избран момента, в който стават разкритията, за които се е клюкарствало с десетилетия в съответните среди без никой да вземе публично отношение; 3) геният е по природа грешник, на него можем да простим, защото е велик; 4) подозрение в искреността на жертвите; особено възмущение предизвика случаят с Кевин Спейси, който се разкри като хомосексуален, след като млад актьор го обвини, че му е посягал, когато е бил на 14 години; 5) жените го правят за пари; 6) звездите искат да привлекат внимание към себе си; 7) някой иска да провали компанията Мирамакс, защото е станала прекалено могъща; 8) това става само в Холивуд и е последната пиар акция, ние, които никога не сме били обект на сексуален тормоз, не вярваме на жените, които го заявяват, за да привлекат светлината на прожекторите към себе си; 9) разкрилите се жени не са толкова известни и са го направили, за да станат известни.

 

 

 

young-woman-watering-a-shrub

Берт Морисо, Жена полива храст, 1883, частна колекция

Можем само да спекулираме за вероятните културни причини, които определят тези реакции не неверие и отхвърляне. Твърде сигурно е, че една от причините се корени в обстоятелството, че в Източна Европа сексуалният тормоз не се смята за проблем, все още. От една страна, мъжката доминация е приета като норма, от друга – жените не са се освободили от психиката си на социално подчинени същества, по-скоро обслужващи мъжете вместо да са им равни. Психологически детерминираното продължително време между посегателството/изнасилването и осмеляването това да се разкаже на публиката, се струва невероятно на хора, които никога не са се сблъсквали с подобно насилие, нито пък имат достатъчно култура да вникнат в психологическите особености на дистреса, предизвикан от сексуалното насилие върху жертвата.

От друга страна домашната култура на Америка, от където дойде вълната на разкрития, е всъщност непозната, колкото и държавата САЩ да изглежда позната и да занимава въображението на хората от Източна Европа. Поради това в много от случаите сравненията, които се правят между американските събития и явления и тукашните, са безпочвени или неверни. Например, Холивуд не предизвиква въображението на американците в степента, в която владее българското. Това, че Кевин Спейси е изобличен като хомосексуален насилник, далеч няма такова фатално значение за американците, каквото му се придава в България. Актьорите в съзнанието на американците не са пророци, гении или незаменими величини; те са просто хора, които развличат и задават тон на модата и поп-културата. Така че за тях Спейси е просто един от стотиците и, колкото и да е на върха на пирамидата, неговите филми са едни от хилядите, които са на американския визуален пазар.

Важна роля играе и недостатъчната информация. Човек, който живее в Америка или Великобритания, има достъп до местните телевизии и до радиостанциите. А там през тези дни се говори постоянно за жени, които обвиняват политици и бизнесмени от локално значение в сексуален тормоз. Дори историята на жените от Убер не получи в България онази публичност, която разтърси Америка. Малцина в България се интересуват, ако изобщо са чули, че около ултраконсервативния кандидат за сенатското място на Джеф Сешън от Алабама, Рой Муур – подкрепян от Стийвън Банън – се развихри скандал поради това, че вече пет жени го обвиняват в сексуален тормоз и сексуални връзки, когато са били малолетни. Очаква се той да бъде провален.

Но колкото и да е напреднала в отношението си към сериозните социални проблеми и в изравняването на жените с мъжете, и Америка все още е доминирана от мъжкия манталитет. Публичността и там стига само до пикантните разкрития и двусмисленото осъждане на мъжката власт, упражнявана чрез пениса, без да се търсят корените му. Във фокуса на публичното внимание се намират няколко известни мъже от кино-индустрията, а стотиците хиляди “неизвестни извършители” на сексуално насилие потриват доволни ръце, че това не се отнася за тях. Самите разкрития се представят по-често от гледната точка на мъжете журналисти, отколкото от тази на самите жени. Наративът е пре-разказ, а не директно свидетелско показание.

Ще промени ли нещо тази вълна или ще се оттегли в океана на мъжкото превъзходство и само споменът за шума й ще остане в нечия памет?

images (1)

Пабло Пикасо, Госпожиците от Авиньон, 1903

Joy_of_Life_MET_DT356454 (1)

Сюзан Валадон, Радост от живота

 

Ключът може би е в гледната точка! За да се промени, би трябвало да се случи нещо по-дълбоко, в исторически пропорции. Образованите класи получават представата си за женското и мъжкото от литературата и изкуствата. А литературата и изкуствата през вековете са дело на мъже, на които се възхищават и жените, и мъжете от цялото човечество. Поради това нормата за всички ни е да виждаме жената и женското ПРЕЗ МЪЖКАТА ГЛЕДНА ТОЧКА. Не е необходимо да ходим далеч за примери. От Микеланджело до Пикасо и от Бокачио до Набоков, женските образи са само огледало на мъжката сексуалност, на мъжкия интерес към жените и мъжете. Изключенията, в които женският интерес към жените и мъжете е създавал произведения на изкуството, са били винаги определяни като проблематични, хомосексуални или бисексуални.

 

 

800px-Shakuntala

Камий Клодел, Шакунтала/мрамор/1905 , музей Роден,

 

А какво ли би било, ако започнем да виждаме жената и женското, мъжът и мъжкото ПРЕЗ ЖЕНСКАТА ГЛЕДНА ТОЧКА? Да виждаме голото тяло не на жената, а на мъжа, нарисувано от жени. Да гледаме филми и ТВ сериали – повсеместно, масово – в които, вместо “Домакини” (“Housewives”, на английски се подразбира “неработещи”, на издръжка на съпрузите), заглавието да бъде “Мъже у дома”. Да четем романи, в които главните героини не обслужват героя, а са двигатели на сюжета. Тяхната съдба да е драмата, а не – тази на Едип, Орфей или Хамлет. И това да става в течение на десетилетия и столетия.

Задачата, както се вижда, е непосилна за едно поколение. Но обръщането на огледалото ни показва защо ни е толкова трудно да приемем, че само да заявиш, че не приемаш равенството и съчувстваш на сексуално тормозените жени, не е достатъчно. На дълбоко подсъзнателно ниво ние не вярваме на равенството. Жените, които се оплакват от сексуалните посегателства, според нас лъжат за лично облагодетелстване. Съчувствието към тях отъждествяваме със снизхождение. Апела за солидарност възприемаме като лицемерие. Недоумяваме пред онзи, който изразява отвращение от мъжката власт и похотта, която я съпътства. И очакваме мъжете да застанат срещу насилниците мъже, вместо да излязат на митинг за равенство наравно с жените. Възмущаваме се от шума, който съпътства историите на жени, излязли от килера на подчинението.

replica-of-michelangelo

Микеланджело Буанароти, Давид, Флоренция

Но нека си дадем сметка, че този шум е само драскотина по повърхността на онова неравенство, което е заложено в нашия мозък от дизайна на човешкия свят.

 

 

angelov@abv.bg'

Златко Ангелов

Златко Ангелов (1946) е български писател, който живее в Планес дел Рей, Испания.