Как да не се блъснеш в затворена врата

Преди седмица благодарение на един невероятен учител открих непозната до този момент  за мен градина в София, в която Петко Славейков си е почивал, а синът му Пенчо е отказвал да чете, а само си е играел – повод за едно от любимите ми стихотворения от детството.

Любимо, защото „Пенчо, бре чети“ никога не се е отнасяло към мен. Аз по-скоро четях. Може би мама даже в някои по-поетични моменти, е искала да ми каже: „Максиме, бе излез и играй“- толкова много предпочитах четенето пред игрите навън.

Така че може да разберете огромното ми посрамване, за което искам да ви разкажа тази седмица.

В понеделник получих отговорната задача да занеса 55 сандвича на децата от нашия детски лагер, които прекарваха деня на Витоша. Имах точни инструкции – отиваш в мястото за сандвичи; казваш кой те праща; плащаш; взимаш бележка; качваш се в колата; колата те закарва при децата; те ядат; ти се прибираш.

Дори нямаше нужда да си ги записвам – веднага ги запомних.

И ето в уречения час (с петнадесет минути закъснение, всъщност, но това е друга история) аз влезнах в заведението за сандвичи и с усмивка, която трудно се забелязваше под маската, казах:

–        Аз съм за 55-те сандвича, които сме поръчали!

В този момент хората в заведението насочиха погледите си към мен. Всъщност то бе почти празно – нямаше клиенти, само човекът на каса и двама други доставчици, които изчакваха тяхната поръчка да стане. Те ме погледнаха с учудване, сякаш искам да ги потвърдя.

–        Вие сте Максим нали? – каза човекът на касата и с глава посочи към едни торби – вашите сандвичи са там.

Другите доставчици ококориха очи – как така успях да се прередя и какъв е този човек, който си е поръчал 55 сандвича? И как така той ми знае името? – най-вероятно се питаха те.

Аз платих, прибрах бележката (спрямо указанията) и прегърнах голямата торба с 55 сандвича, готов да тръгна.

Не знам дали сте носили някога 55 сандвича, но те тежат. Повече отколкото си представях, Наложи се да вкарам всичките си усилия, за да мога да ги взема наведнъж. Но все пак веднъж прегърнал голямата торба, с бавни крачки се отправих към вратата и се облегнах на нея, очаквайки тя да се отвори.

Но изненадващо дори под тежестта на моите много килограми плюс тези на сандвичите, вратата не само не се отвори, а напротив –  отблъсна ме назад. Аз почти паднах и се заклатушках като модерен Хъмпти Дъмпти, в опит да балансирам торбата и да не разпилея и храната.

–        Не разбирам – казах си. Защо вратата не се отвори? Как се е заключила? Къде сбърках?

Тогава с уверени крачки до мен се приближиха двамата доставчици, които седяха там. Аз все още се олюлявах и единият ме хвана за лакътя и ме застопори. Другият се присегна и дръпна вратата, отваряйки я.

–        Колега, явно си нов в този бранш. Тук вратата се дърпа, а не се бута – каза той – Успех с доставките – допълни другия и ме изпратиха от заведението, избутвайки вратата, така че да се затвори след мен.

Понесох пълната чанта със сандвичи, изпълнен със срам. Че не бях прочел табелката. Че се бях превърнал в Пенчо и вместо да чета, бях решил да играя. На игра, която включва носенето на 55 тежки сандвичи.

В крайна сметка Пенчо е пораснал и е станал прекрасен писател, дори и без много четене. Не знам дали някога изобщо е чел надписите по магазините. И дали е бутал вратите за дърпане. Много бих искал да го попитам.

Но докато разбера тази информация за всеки случай по-добре да чета всичко, което пише на вратата  – как се отваря, работното време и кое е материално-отговорното лице. За всеки случай.

Така че този Шабат бих искал да ви пожелая да прочетете нещо. Нещо полезно. Като това как една врата се отваря. А ако не намерите такова – прочетете нещо интересно. Може би дори в градината на Славейкови. Със сандвич в ръка.

Шабат Шалом.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика