Как професор Венцеслав Мутафчийски удържа надигащата се расистка вълна

Споделете статията:

„Пусни един филм на ужасите, че да се разведрим от новините“ е шега, която се върти из социалните мрежи от началото на извънредното положение, креативността на граждани и артисти е заета с производството на визуални шеги с корони и изолации, а много платформи предлагат на потребителите си на първо място филми за зарази и други апокалипсиси. Разбира се в ситуация на изолация всеки търси ресурси, за да се справи с разбирането за крехкостта на всекидневието ни. От самото начало повтаряме ритуално, че „заедно ще се справим“ (почти няма филм, който да не ни съобщава тази поука), но като че ли да се договорим какво означава „заедно“ се оказа трудно.

Всеки ден в социалните мрежи се заливаме с нови разделителни линии – барикадата на маските срещу барикадата на „стадния имунитет“, социално отговорните срещу ковидиотите (каквато дума измислиха в ОК), старите софиянци срещу „столичани в повече“… Накратко, обществото, за да се справи с невидимия враг (военната терминология също допринася за това) си търси „изкупителна жертва“, върху която да пренесе страховете си – познат механизъм, довел до гонения на вещици, евреи и т.н. В такава ситуация е много важно как говорят институциите, защото една съвсем малка крачка дели виртуалните битки от погромите, основани на омраза (отделни случаи на саморазправи вече има откъде ли не по света). Лидерът на свободния свят, например, използва тъкмо такава реторика, за да насочи гнева към други – към демократите, към медиите, към СЗО, към китайците… „Китайският“ вирус, определение, което започва да настъпва и в българското медийно пространство, е пример за разделящо говорене на институциите, което клони към стигматизиране и канализиране на омразата върху „изкупителна жертва“.

Мила Минева е главен асистент в катедра “Социология” на СУ, автор на социологически изследвания

Едва ли за някого би било изненада, ако българските институции говорят разделящо и си служат с езика на омразата. Вече знаем, че това са инструменти за провеждане на публични политики тук, особено откакто „патриотични“ формации са коалиционен партньор (въпреки че трябва да признаем, че те само усилиха една тенденция, която беше започнала преди тях). Социалните политики се реформират чрез противопоставяне на бедни срещу бедни (както беше показала Ваня Григорова в изключително интересно изследване[i]), Истанбулската конвенция беше блокирана през плашилото на „джендъра“, а политиките по връщане на деца в училище преминаха главно през рестрикции и заплахи за отнемане на социални помощи от „безотговорни родители“, примерите са безброй… Примерите за използване на език на омразата от високи институционални трибуни са още повече. В тази извънредна ситуация гласовете на омразата съвсем не са изчезнали, но, струва ми се, виждаме едно усилие по тяхното „смълчаване“ (искрено се надявам, че това е съзнателно усилие).

 

Социалните мрежи и някои медии преливат от расистки изказвания, говорителите съвсем не са изненадващи; важна ми се вижда ролята на Щаба. От самото начало на извънредните брифинги, които станаха регулярни, ген. Мутафчийски, освен че осчетоводява случаите в България, удържа, като че ли, надигаща се расистка вълна. Почти няма брифинг, на който журналистически въпрос (и тук трябва да отбележим, че обикновено тези въпроси идват от ПИК в рубриката „читателите питат“) да не провокира именно език на омразата и разделение. “В кой свят живеем? Да се сочат хора с пръст по раса… Това е абсолютно недопустимо!” каза генералът още на 27 март. Оттогава това е последователно поведение – няма как болниците да различават здравно осигурени и неосигурени, всички сме български граждани; подобна реторика няма да толерираме, ние сме европейска държава в 21 век – това са само част от изказванията, с които ген. Мутафчийски активно се противопоставя на ПИК-овите усилия да печелят от разделението, от страха, от омразата.

Такъв тип последователно поведение виждаме не само от Щаба, но и от министъра на вътрешните работи.

 

 

 

В предаването „Лице в лице“ министър Маринов видимо се смути от употребата на наименованието „цигани“ и дори предупреди журналистката „да внимава“. И още нещо – за първи път не само брифингите, но и новините, както и публицистични предавания (главно по БНТ) започнаха да се превеждат жестомимично, т.е. видяхме, че може да включваме групи, които до сега дори не сме забелязвали. Това са малки промени в публичното поведение на институциите, но те са знак за усилие по включване, по измисляне на „заедно“. Случват се на фона на безобразия – фурми, журналисти, свалени от ефир, извънредни мерки, които клонят към дискриминация… Но са важни, колкото и да са крехки, защото ни дават шанс да си припомним, че институциите могат да бъдат различни, да бъдат отворени, да включват различията ни… Само трябва да не забравим това, завръщайки се към „нормалното“.

[i] http://solidbul.eu/wp-content/uploads/2018/06/SP-report-print-final.pdf

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Мила Минева

Мила Минева е асистент в СУ "Св. Климент Охридски" - катедра "Социология", и изследовател в Център за либерални стратегии.