Какво е накарало един испански дипломат антисемит да спаси 150 македонски евреи

 

През януари в Атина се състоя премиерата на издавания за пръв път в Гърция дневник на Зои Драгуми-Паленсия под наслов „От София със силно притеснение“, който тя води през пролетта на 1941 г., докато съпругът й испанският дипломат Хулио Паленсия управлява легацията на страната в България. Под егидата и финансирано от фондация „Бангион“, изданието бе представено от Маркос Драгумис, племенник на Зои, неговите дъщеря и син – еколога Филипос Драгумис и актрисата Наталия Драгуми, историка Леонидас Ембирикос и израелския кинематографист Бернард Дичек*, който работи върху филмов проект, заедно с Шири Давидович (Shiri Davidovitch), свързана с историята на съпрузите Паленсия, основаващ се върху документално изследване на архивите. Неслучайно на финала на представянето на това документално свидетелство Наталия Драгуми, пра-племенница на Зои Драгуми, уместно заключи: „Няма съмнение, че ако Зои не беше жена, тази история много отдавна щеше да е станала известна“.

 

Разгаданото спасение

Историята за спасяването от лагерите на смъртта на десетки македонски евреи от сефарадски произход от пълномощния министър на Испания Хулио Паленсия и Тубау по време на неговия мандат в София в периода 1940-1943 г. остава неразказана няколко десетилетия.

В публикувана през април във вестник „Таймс ъв Израел“ Бернард Дичек разказва за разгадаването на една загадка в статия, която завършва с думите „Нека се надяваме, че красноречиво говорещият дневник на Зои, публикуван в Атина със заглавие „От София със силно притеснение“ (“From Sofia With Anxiety”) ще й спечели мястото, което тя заслужава в пантеона на гръцката история и в тази на Холокоста. Нейната история е ярък пример за това затова как често пъти историците недоглеждат ролята на жените.

На реторичния въпрос, който задава в заглавието на публикацията си КАКВО Е НАКАРАЛО ЕДИН ИСПАНСКИ ДИПЛОМАТ АНТИСЕМИТ ДА СПАСИ 150 МАКЕДОНСКИ ЕВРЕИ?, Дичек дава отговор: „НЕГОВАТА СЪПРУГА“

Новите свидетелства, които Дичек разкрива, сочат че Хулио Паленсия твърде вероятно е бил повлиян от неговата съпруга гъркинята Зои Драгуми, за да издаде в последния момент паспорти и да бъдат свалени от влаковете за депортиране 150 души – както и да осинови две еврейски деца.

Дичек пише, че архивистът Елефтерия Далезиу от Генадиевата библиотека в Атина изглеждала озадачена, когато през март 2019 г. я попитал дали в това историческо хранилище на книги се съхраняват някакви документи свързани със Зои Драгуми.

И с право тя бе озадачена“, – казва Дичек – „тъй като фамилията Драгумис е една от най-известните в Гърция. Стефанос Драгумис[1] е бил министър-председател в началото на миналия век, Йон Драгумис[2] е легендарен революционер, а други нейни членове са изявени политически или военни фигури“. Докато вървят из огромната читалня на библиотеката, Далезиу посочи на Дичек неколцина историци, прелистващи документи написани от членове на тази влиятелна фамилия.

Но изглежда до този момент никой никога не е питал именно за Зои, една от дъщерите на Стефанос, починала през 1964 г. Заедно с неговия колега Шири Давидович, Дичек се заема да разнищи заплетеното кълбо на загадъчното спасяване на 28 еврейски семейства от Македония по време на Холокоста.

През март месец преди 77 години български войници нахлуват в домовете на евреите живеещи в окупираните от България македонски територии и ги откарват в складовете на тютюневата фабрика „Монопол“ в Скопие. През следващите няколко седмици около 7,000 евреи са принудително качени на влакове и отправени към концентрационния лагер Треблинка. Точно преди отпътуването на последния ешалон, 28 семейства ненадейно биват освободени.

През годините са предлагани различни обяснения за тяхното освобождаване, казва Дичек. Но цялостната история не е разкрита, докато специалистът по архивно дело Далезиу не открива картона с неотворения дотогава дневник на Зои, заедно с нейните писма.

БЕРНАРД ДИЧЕК проследява историята:

Осем страни за 30 години

Историята започва през 1913 г., когато Зои се влюбва в испанския дипломат Хулио Паленсия. За разлика от петте й сестри, Зои дава отпор против опитите на родителите й да я омъжат за някой атински аристократ. Зои отстоява позицията си и настоява, че ще се омъжи единствено и само по любов. Най-накрая на 31 години, късно за жена на онова време, тя намира мъжа, който е търсила.

След сватбата им Зои и Хулио заминават за Коста Рика, където Хулио е назначен за посланик на Испания. През следващите три десетилетия двойката ще води „привилегирован живот“ и на други екзотични дипломатически назначения, като Шанхай, Южна Африка и Мароко.

Но нещо липсва. Както Зои пише в писмо до майка си на френски, езика на гръцката висша класа: „От брака си с Хулио изпитвам върховно щастие, моля Бог само за две неща: нашето щастие да продължава и той най-после да ни изпрати детето, което толкова силно желаем!”

През 1936 г. Зои все още няма деца. Двамата с Хулио са на дипломатическа мисия в Истанбул, когато избухва Испанската Гражданска война. Войната води до разломяването на две на Испания и ще отнеме живота на повече от 500 000 души. От самото начало на сраженията Хулио застава на страната на националистите предвождани от генерал Франсиско Франко. Това го води до сблъсък с еврейската общност в Турция, която е против Франко.

Обръщайки се към испанския външен министър, Хулио пише язвително писмо в антисемитски тон: „Трябва да предприемем действия срещу тази смутна тълпа с техните превити гърбове, треперещи ръце и шавливите им отбягващи погледа очи… защото франкистка Испания е винаги права…”

Страница от дневника на Зои Драгуми, писан между 1941 и 1943 година, издаден през 2020 г. със заглавието „От София със силно притеснение“ (Генадиева библиотека, Атина)

Паленсия заплашва турските евреи с отнемане на испанските им паспорти получени през двайсетте години. През този период, за да поддържа „икономическа стъпка“ в разпадащата се Османска империя Испания дава на евреите от сефардски произход възможността да се сдобият с испанска националност. Около 5000 евреи, включително сефаради от Турция и Югославска Македония, откликват на испанското предложение.

Испанската гражданска война свършва през 1939 г., без евреите да бъдат лишена от испанското им гражданство, а година по-късно Хулио е изпратен на дипломатическа мисия в България, където отношението му необяснимо как ще се промени.

Зад всеки велик мъж…

България не става официално съюзник на нацистка Германия до април 1941 г., но преследването на евреи от правителството започва доста преди това. Те са принудени да носят жълта звезда, забранявано им e да работят в университети, а банковите им сметки са запорирани.

Докато Зои крачи по софийските улици към гръцкото посолство, за да изпрати на семейството си колет, тя трябва да прекоси булевард „Адолф Хитлер“ и да прочете табели в паркове и ресторанти e оповестяващи „Забранено за евреи“.

Развълнувана от страданията на евреите, тя пише, че „е останала потресена от вида им и той я е натъжил до смърт”.

Движенията на Зои из София са внимателно документирани, тъй като без самата тя да подозира е следена от тайни агенти. Българският министър-председател Богдан Филов, който знае, че членовете на фамилията Драгумис са били едни от водещите в Гърция фигури по време на войните с България, е убеден, че тя е гръцка шпионка.

Снимки от сбирката на Хулио Паленсия и Зои Драгумис, които в периода от 1914 до 1943 г. са имали дипломатически назначения в осем страни по света, включително Коста Рика, Китай Мароко, Южна Африка, Турция и България, Архив Генадиева библиотека, Атинаот  1914 до 1943 г.

Зои може и да не била въвлечена в шпионска дейност, но дневникът й недвусмислено говори за това какви са чувствата й към България, която е допуснала германците да преминат през нейната територия и да нахлуят в Гърция. „Бих искала България да бъде изличена от лицето на земята”, пише тя, „пък ако ще би и аз да бъда унищожена заедно с нея.”

Отчаянието й расте, докато слуша репортажите, че германците са издигнали знамето с пречупения кръст на Акропола: „Всичко помръква, тъй като това е край за мен. Никога няма да видя Гърция такава каквато е била.… обични мои, дали някога ще ви видя отново у дома? Какво ще сториш, Господи? Възможно ли е това да означава краят на моята Гърция?”

Също така тя подчертава, че е имало „изявено преследване на евреите…, които са откарвани с камиони и изпращани в три части на България, откъдето щели да бъдат отправяни към концентрационни лагери в Полша. Мнозина се самоубиват”.

Логично е да си помисли човек, че нейната симпатия към евреите, провокирана от наблюденията й от страданието на евреите и гърците, по-късно е повлияла върху действията на Хулио.

Промяна в сърцата и умовете

Първият признак за промяната в нагласата и чувствата на Хулио към евреите може да бъде видян когато той отправя искане към правителството на Франко да се застъпи за евреите с испанска националност.

„С цялото ми уважение, смея да предложа на Ваше Превъзходителство Испания, център на цивилизацията и културата, където са родени Маймонидис, Авероес и Вениамин Туделски… да не позволи евреите, само заради това че са евреи, да бъдат смятани за обречено на заколение стадо”.

Въпреки неколкократните телеграми и писма изпращани от Хулио, отговор от Франко не се получава.

В началото на 1943 г. българското правителство засилва тормоза срещу евреите. По скалъпено обвинение в спекула с цени полицията арестува двама водещи членове на софийската еврейска общност – Леон и Рафаел Ариe, собственици на фабрика за сапун и козметика.

По онова време, под напътстващата десница на специалния пратеник на Адолф Айхман капитана от Ес Ес Теодор Данекер, правителството обмисля планове за депортиране на всички евреи, както от България, така и от териториите на Югославска Македония и Тракия (Северна Гърция), която Хитлер е отстъпил на България в замяна за съюзяването на България с Германия.

Прилагането на плана започва на 11 март 1943 г., когато български войници вдигат 7000 евреи от Македония и 5000 евреи от Тракия. Те затварят македонските евреи в тютюнев склад недалеч от железопътната гара в града.

Снимки от сбирката на Хулио Паленсия и Зои Драгумис, които 1914 и 1943 г. са имали дипломатически назначения в осем страни по света, включително Коста Рика, Китай Мароко, Южна Африка, Турция и България, Архив Генадиева библиотека, Атина

Евреите с испански паспорти настояват да бъдат освободени, тъй като са с националността на страна запазила неутралитет по време на войната. Но българските власти отказват с аргумента, че тези паспорти „нямат никаква стойност”, тъй като са издадени в Югославия.

Когато Хулио разбира за българския отказ, изпраща кола, за да докара двама представители на групата евреи с испански паспорти в испанската легация в София. Там той подменя старите испански паспорти, издадени в Югославия, с нови, които носят печат „издаден в България.” Българите с неохота признават тези паспорти и освобождават 28-те семейства, които наброяват общо 150 евреи, тъй като жените и децата са вписани в паспорти на мъжете.

Хулио изчаква докато и последният влак замине от гарата в Скопие преди да информира Мадрид за това, което е направил. Правилата на дипломатическата служба изискват най-напред той да поиска разрешение от испанското правителство преди до предприеме подобна стъпка.

„Престъпление„ и наказание

Удовлетворението, което Хулио и Зои може би са изпитали от спасяването на еврейските семейства с испански паспорти е твърде краткотрайно.

„Българският министър-председател скоро казва пред Хулио, че планира депортирането на цялата еврейска общност живееща в България, която наброява 50 000 души. За да пречупи духа на евреите, Филов организира процес за назидание, срещу за Леон и Рафаел Арие, напомнящ за аферата Драйфус“. Двамата са осъдени и публично обесени на централния площад в София.

Зои и Хулио отиват да поднесат съболезнованията си на семейство Арие. В неотдавнашен телефонен разговор племенникът на Леон Арие разказва на Дичек за драматичния момент, когато Зои и Хулио посещават дома им, за да изразят своята траурна почит.

„Ние седяхме в траур и изведнъж пристигна една черна лимузина, нещо рядко виждано на онова време”, спомня си Рене Арав. „От нея излязоха Хулио и Зои, елегантно облечени, да поднесат съболезнованията си”. Симпатиите на испанския дипломат и неговата гръцка съпруга към семейство Арие не се изчерпват с тази визита. След като вече е станало ясно, че депортацията на българските евреи e предстояща, Зои и Хулиос решават да направят каквото могат, за да спасят двете отраснали вече (пълнолетни) деца на Леон Арие.

Двойката се явява пред българските граждански власти и официално осиновява Ренато и Клодия Арие. Тъй като децата на Арие са вписани в паспорта на Хулио, те вече не могат да бъдат депортирани. Отговорът от българска страна не закъснява – разярен, Филов обявява Хулио Паленсия за персона нон грата и го изгонва от България. След това Хулио и Зои са принудени да се завърнат прибързано в Испания.

По пътя на завръщането им обратно в Испания Зои и Хулио спират в Румъния, където оставят Клодия и Ренато да живеят с техен чичо. Клодия загива при американска бомбардировка, а Ренато се преселва в Аржентина, където умира без да остави потомство и без да даде гласност на историята.

Испанското правителство е също толкова недоволно. Хулио е понижен в ранг и никога повече не му е предложен посланически пост. Умира отхвърлен през 1952 г. Разочарована от страната на която съпругът й е служил лоялно в продължение на четирийсет години, Зои урежда формалностите за да бъде погребан не в родината му, а в семейния гроб на фамилията Драгумис в Атина.

Спасението разгадано

Историците предполагат, че цялата македонска еврейска общност е изтребена в Треблинка. Дори през 2011 г., когато Мемориалният център на Холокоста на евреите в Македония бива открит в Скопие, липсва споменаване за спасените.

Случайно откритие направено от македонски историк на архитектурата разкрива следата, по която тръгва Бернард Дичек. Изследвайки историята на някогашния еврейски квартал в града, Ясминка Намичева (Jasminka Namiceva) се натъква на 28 плика с щемпел „Българска банка“ струпани в градския архив. Върху пликовете са написани еврейски имена и те съдържат бижута и монети. Ясминка ще научи, че малко преди македонските евреи да бъдат качени на влаковете, българските войници отнемат последните им вещи и притежания, като им казват, че те ще бъдат предадени на отговорно пазене в Българската банка. Пликовете принадлежали на евреите с испански паспорти биват отделени настрана и никога на са били потърсени.

„Когато срещнах с Ясминка през 2013 г.“ – пише Дичек – „започнахме да работим заедно за локализиране на еврейските семейства чиито имена бяха изписани върху пликовете. В крайна сметка издирихме потомците на около дузина от семейства, в Израел и в други страни.

С разочарование узнахме, че дори сред потомците на оцелелите сведенията за спасяването на техните близки са оскъдни и почти не са били  предадени на следващите поколения. Мнозина допускат, че спасяването на техните родители или баби и дядовци се дължи на Франко.

Истинските подробности изплуваха едва след като се свързахме с испанския историк Хосе Антонио Лисбона, който разкри архивни свидетелства доказващи, че Хулио Паленсия, издал животоспасяващите за 28 македонски семейства паспорти, e сторил това в акт на неподчинение към Франко.

При все това, Лисбона не разгадава противоречивите моменти в поведението на Хулио. На какво се дължи промяната в него от антисемит, който иска да лиши турските евреи от испанското им поданство, да се превърне в човек готов да жертва кариерата си, за да им помогне?

И тъкмо тук се появява ключът към разгадаването на загадката: Cherchez la femme, подсказва Дичек.

Беглото споменаване в книгата на Лисбона на испанските спасители на евреите посочващо, че Хулио Паленсия е бил женен за жена от известната гръцка фамилия Драгумис, отвежда Дичек към момента на откривателство в атинските архиви.

„Вероятно никога няма да бъде възможно да се узнае със сигурност до каква степен Зои е повлияла върху решенията на Хулио, но няколко неща са ясни: записките в дневника на Зои очертават образа на независимо мислеща, уверена в себе си жена, която често пъти коментира политически въпроси, завръщайки се назад към опита си от дните когато е работила в кабинета на баща си Стефанос Драгумис (18421923), когато той е бил министър-председател през 1910 г. Дичек споделя мнението, че решението да осиновят децата на Арие не може да е било взето без нейната дейна намеса, всъщност вероятно е плод на нейна инициатива. „Вдъхновяващо е да се мисли как осиновяването на двете деца на Арие, по символичен начин изпълнява желанието на живота на Зои и Хулио да станат родители, пък било то за толкова кратко“, казва режисьорът.

„Сега, когато излизат наяве новите подробности около живота на Зои, можем да се надяваме, че Яд Вашем най-после ще признае както нея, така и Хулио, за Праведни между нациите. Преди няколко години от името на Международната фондация „Раул Валенберг“ бе регистрирано искане за получаване на признанието, но то бе отхвърлено от Яд Вашем, очевидно поради нашареното с антисемитски щрихи минало на Паленсия.

Зои и Хулио не само спасяват 28 македонски еврейски семейства, те и осиновяват двете деца на Арие в момент, когато животът на българските евреи се изложен на голяма опасност. Когато правят това, те не са знаели, че в резултат на протести от различни групи граждани, българското правителство ще отмени депортациите“.

*Бернард Дичек е канадско-израелски журналист и кинематографист, който живее в Тел Авив. Заснел е документалните филми „Калуш, който мислех, че познавам“ (The Kalusz I Thought I Knew), филм за посещението му в един украински град, където неговите родители оцеляват от Холокоста, и „Дългото копие“ (Long Lance), филм за това как открива истинската мултирасова идентичност на Buffalo Child Long Lance. В момента работи върху проект за житейската история на Зои Драгуми и Хулио Паленсия

 

 

[1] Стефанос Драгумис (1842 – 1923) е гръцки политик, близък приятел и сътрудник на Х. Трикупис. Той е външен министър на Гърция (1886-1890 и 1892-1893), министър-председател (1910), генерален управител на Крит (1911) и на Македония (1913). Драгумис е сред водещите организатори на т.нар. Македонска борба, заедно със сина си Йон Драгумис и зет си Павлос Мелас. – б.пр.

 

[2] Йон Драгумис (1878 – 1920) е роден в семейството на Стефанос Драгумис и Елисавета Кондоянаки. Завършва право в Атинския университет и веднага е назначен в Министерството на външните работи. През следващите години е на дипломатическа работа в Битоля, Серес, Бургас, Пловдив, Александрия, Дедеагач, Цариград, Петербург. Политик, дипломат и литератор, основен организатор на гръцките общности по време на Македонската борба. Убит е от привърженици на Ел. Венизелос в центъра на Атина. – б.пр.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Здравка Михайлова

Здравка Михайлова е завършила „Журналистика и масови комуникации” в СУ „Кл. Охридски” и „Международна организация и дипломация” в Атинския университет „Й. Каподистриас”. Работила е като репортер и редактор в Радио София. От 1994 г. работи в Министерство на външните работи, секция „Гърция и Кипър”. Превела е на български 35 книги от гръцки и кипърски автори, автор е на публикации предимно на културна тематика, пътеписи, есета и др. Води рубрика „Из библиотеката на съседа” за съвременна гръцка литература и автори от други националности, които тематизират Гърция, която може да бъде следена на адрес: http://www.grreporter.info/taxonomy/term/78. Отличена с Държавна награда на Гърция (2010) за най-добър превод за поетичната антология със стихове на Янис Рицос със заглавие „Писмената на зрящия” (изд. „Стигмати”, 2009)