Какво носи администрацията на Джо Байдън за демокрацията и човешките права?

 

 

Байдън отмени забраната за влизане на мюсюлмани от определени страни в САЩ, върна страната в Световната здравна организация и в Парижкото споразумение за климата. Той спря новите сондажи за нефт и газ, за да се изчакат резултатите на текущи проучвания, и предприе серия от координирани действия с участието на много институции, с което може би постави началото на края на епохата на изкопаемите горива. В тези действия е въвлечен и Пентагонът, защото Байдън направи промяната на климата приоритет на националната сигурност на САЩ.

Доколкото всички президентски актове в областта на човешките права, климата и бедността, ще са обратими и уязвими, стратегията на Байдъновата администрация трябва да бъде, когато и доколкото е възможно, двупартийна работа през Конгреса, за да се осигури едно добро политическо наследство. Всеки мост над пропастта между двете Америки ще бъде в полза на международното движение за демокрация и права на човека.

 

Още от първото си посещение в „земята на свободните“ през януари 1990 г. започнах да виждам, че има две Америки. Едната от тях винаги съм обичала като важна част от няколкото мои духовни отечества. Другата, непозната и чужда, често ме е удивлявала, натъжавала или ядосвала. Но и двете Америки винаги се поместваха вътре в едно политическо тяло – една нация със споделена мечта – „свобода и справедливост за всички“, както гласи американската клетва за вярност. Демокрaцията с всичките си несъвършенства е била винаги всепризната върховна ценност, задаваща правилата на вътрешно-политическия процес. Подкрепата за демокрацията играеше важна роля и в американската политика на международната сцена, поне откакто, в края на 70-те години на 20-ти век, Джими Картър определи правата на човека като елемент на американската външна политика.

Но през ноември 2016 година се случи нещо колкото очаквано (защото дойде като резултат на десетилетни еволюционни процеси вътре в американското общество и републиканската партия), толкова и уникално. Начело на страната-лидер на демократичния свят застана президент, който за четири години успя толкова да опорочи традиционните институти на американската демокрация, че се заговори за нейния исторически залез и се написаха немалко съчинения за глобалния пост-либерaлен световен ред.

                                     ДЕМОКРАЦИЯТА ПОБЕДИ!?

През последните три месеца, от ноември 2020 г. насам, доминиращите заглавия в демократичния свят са вариации на тема: „Демокрацията победи!“. Това е разбираемо, но са нужни няколко уговорки.

Първо, въпреки често алармисткия тон на американския либерален коментариат от ерата на Тръмп, демокрацията през тази четиригодишна „ера“, ако трябва да говорим сериозно,  в никой момент не бе изправена срещу екзистенциална заплаха. Тя бе в безопасност дори на 6 януари тази година, по време на щурма на тълпи въоръжени лунатици срещу Капитолия. Естествено е, че на американски и близки до тяхната перспектива прогресивни западни анализатори  им се привиждаше апокалипсис, защото тяхната база за сравнение бяха администрациите отпреди ерата на Тръмп. Но през шестте месеца на 2018 г., които преживях във Вашингтон, не преставах да се впечатлявам от степента на свобода и в медиите, и в институциите, и в обществото. Тръмп вършеше едно след друго своите безобразия, а почти целият официален Вашингтон, както и голямата част от основните медии, открито го осъждаше и подиграваше. Има ли друга такава страна, където да може да звучи – безнаказано! – подобен мощен хор от обвинения и присмех срещу държавния глава. Дори в Англия, която също с право се гордее с дълбоко вкоренени граждански свободи, и най-големите критици на Борис Джонсън все пак не го изобразяват като луд за връзване, или като криминален злодей. Американците просто нямат необходимата дистанция, за да забележат собствената си свобода – до такава степен тя е част от тяхната ДНК.

Второ, „Демокрацията“ победи, но това, което медиите не успяха добре да покажат е, че всъщност победата на демократическата партия не се случи просто така, заради духа на времето или махалото на историята. Далеч от медийните заглавия, милиони хора отдадоха огромно количество време и енергия на неизброимо много нива, за да направят победата възможна, особено при толкова неблагоприятна за тях избирателна система. Хората се самоорганизираха спонтанно по места, във всеки щат възникваха хиляди местни общностни организации и инициативи. Без подобно масирано гражданско участие, включващо всички етнически групи и говорещо на много езици (в интернет могат да се видят предизборно-кампанийни материали от Джорджия дори и на корейски, да не говорим за морето от испаноезични инициативи), не е сигурно, че демократите щяха да победят. И със сигурност щяха да загубят, ако по инерция бяха се поддали на изкушението да се правят на по-привлекателни за колебаещите се бели избиратели. За щастие те с всички сили прегърнаха движенията за расова справедливост, обявиха борбата срещу системния расизъм за първостепенен приоритет, и заработиха в унисон с Black Lives Matter, което извади вота на чернокожите от небитието. Сътрудничеството на цветнокожи организатори с кампаниите на демократите реши победата, защото преобърна резултатите в няколко решаващи щата.

Трето, като се съгласяваме, че с победата на Джо Байдън победи „Демокрацията“ с главна буква, нека не забравяме, че към момента самото понятие за демокрация се е превърнало в епитомия на противоположни смисли. Това може да звучи като интелектуално теоретизиране. Но и всеки не – теоретик може да съобрази, че „демокрация“ наистина значи за някои обратното на това, което значи за други. Виктор Орбан многократно обяви, че демокрацията в САЩ е започнала едва с Доналд Тръмп, а преди него там имало „либерална не-демокрация“. Това трябва да се отчита, когато се строят външнополитически съюзи.  Някога Бил Клинтън направи грешката да обяви създаването на „общност на демокрации“ (Community of Democracies ), като покани и лидери на авторитарни режими, може би надявайки се, че поради самото си участие те постепенно ще се превърнат в демократи. Сега Байдън заяви намерение да бъде домакин на среща на високо равнище за демокрацията (Summit for Democracy). Да видим кой ще бъде поканен.

Какво ще донесе обаче Байдъновата администрация в областта на защитата на човешките права и по въпросите на околната среда както в самата Америка, така и по света?

ВЪТРЕ В САЩ

Байдън започна мандата си със завидна енергия, с действия по възстановяване на щетите, причинени от Тръмп. Към момента е издал над 33 заповеди (executive orders), между които за правата на транс-хората в армията и забраната на дискриминацията на основа сексуална ориентация и джендърна идентичност. Той издаде и меморандум, с който премахна забраната с федерални средства да се финансират здравни услуги, свързани с репродуктивни права на жените, и възобнови американското финансиране на Фонда на ООН за населението (UNFPA). (Да припомним, че Тръмп бе забранил подкрепа дори за такива организации, които само дават информация за абортите.) Байдън отмени забраната за влизане на мюсюлмани от определени страни в САЩ, върна страната в Световната здравна организация и в Парижкото споразумение за климата. Той спря новите сондажи за нефт и газ, за да се изчакат резултатите на текущи проучвания, и предприе серия от координирани действия с участието на много институции, с което може би постави началото на края на епохата на изкопаемите горива. В тези действия е въвлечен и Пентагонът, защото Байдън направи промяната на климата приоритет на националната сигурност на САЩ.

Като най-важен вътрешен приоритет в областта на правата на човека в САЩ, по който Байдън ще се опита да направи дълбоки реформи, засега се очертава на първо място борбата срещу системния расизъм, следвана от борбата срещу бедността и неравенството. Пандемията от Ковид-19 засегна много по-тежко расово-етническите малцинства, най-вече чернокожите, латиносите и коренните народи (които у нас все още са известни като „индианци“). Пандемията също така увеличи още повече и без това огромните социални неравенства. Затова тя може да изиграе роля на катализатор на реформи за намаляване на расизма и бедността. Освен това, и пак в същата връзка, необходима е и реформа в системата на наказателното правораздаване в страната, която според Human Rights Watch всяка година вкарва 10 милиона души в затворa, а от тях младежите от малцинствата продължават да бъдат свръхпредставени, макар че техният дял постепенно пада.

Други критични въпроси на човешките права в САЩ са правата на бежанците, реформата в наказателното преследване за притежаване на наркотици за собствена употреба, равното право на глас в изборите, както и правата на жените, на ЛГБТ хората, на старите хора, и др. Ще продължи да бъде централна тема достъпът до здравни услуги и здравното осигуряване. Икономическите и социалните права, макар и официално все още непризнати от правителствата на САЩ именно като права, на практика ще бъдат истински тест за това дали Байдън ще успее да преодолее партийната поляризация, тъй като животът на обикновените хора много ще се повлияе от това дали той ще успее да прокара през Конгреса и срещу съпротивата на голяма част от републиканците пакета си за икономическа помощ, в размер от 1.9 трилиона долара, за справяне с икономическите последствия на пандемията.

ПО СВЕТА

В международен план администрацията на Байдън има много сложната задача да възстанови кредибилността на САЩ като надежден партньор в областта на правата на човека. Тръмп със своя безпринципен транзакционен подход успя не само да ощастливи и усили множество автократи като Путин, Орбан и Сиси, но и да превърне САЩ от лидер по правата на човека в аутсайдер, ако не и по-лошо. По най-важната външно-политическа ос – отношенията с Китай – Тръмп дълго се възхищаваше на Си Дзинпин, но после започна да охладнява по бизнес причини и развихри „търговската война“ с Китай. А миналата година, когато му потрябва оправдание за собствената му катастрофална политика по отношение на Ковид-пандемията, а Китай добре пасваше в ролята на злодей, пуснал вируса, Доналд Тръмп смени възхищението с порой от обвинения. А в пороя, както беше станало обичайно, се включи армията му по дезинформация начело с QAnon. И така фактът, че държавният секретар Помпео изрази негодуванието си по повод на окончателното смачкване на свободата на Хонконг през лятото на 2020 г., бе възприет от международната общественост като част от предизборната кампания на президента републиканец, а не като гласът на лидера на демократичния свят. В областта на правата на човека и преди него американската политика правеше множество зигзаги и връщания назад – например в сферата на т.нар. „война срещу терора“ след 9/11 2001 г. Но през последните четири години, поради враждебността на Тръмп към принципите и ценностите на международното право, както и поради невероятния му произвол във външната политика, гласът на американските дипломати почти никъде вече не звучеше убедително, дори когато казваха правилните неща по някоя правозащитна тема.

За това на какво ще прилича предстоящата хуманитарна политика и помощта на САЩ за международното развитие, демокрацията и правата на човека може да се съди по едно много интересно назначение: Байдън постави начело на USAID емблематичната Саманта Пауър, бивша посланичка на САЩ в ООН от втория мандат на Обама. Като последователна привърженичка на американския интервенционизъм и с ярките си призиви за морал във външната политика, тя имаше голямо влияние години наред сред либерално-прогресивните среди. Тя е убедена, че в името на правата на човека и в изпълнение на отговорността за тяхната защита e оправдана и военната намеса в страни, които извършват особено тежки нарушения на правата на собствените си граждани, например геноцид. (Това е доктрината за т. нар. R2P – responsibility to protect.) Междувременно обаче интервенционизмът започна да излиза от мода и днес възгледите на Саманта Пауър не са особено представителни за външно политическите нагласи на прогресивните демократи. Наскоро Пауър заяви, че главен приоритет на международната политика на САЩ трябва да бъде анти-корупцията, включително борбата срещу прането на пари и глобалното избягване на данъци. Агресивното действие срещу корупцията, каза тя, може да противодейства на глобалната демократична рецесия, както и да попречи на изтичането на ценни държавни ресурси по време на пандемията и причинената от нея икономическа криза. Според Джо Байдън, Саманта Пауър „ще има съществена роля в завръщането на Америка като лидер на световната сцена“.

НОВ ТИП ЛИДЕРСТВО

Но в измерението на „световната сцена“, което се отнася до правата на човека и хуманитарното право, завръщането не може да означава просто връщане на часовника назад към края на администрацията на Обама, който впрочем не беше особен ентусиаст на американската намеса в чужбина (да си спомним неговата стратегия по повод на Либия: Америка „да води изотзад“). Защото междувременно тази международна сцена е станала неузнаваема. Тя е по-скоро като „зоната“ на братя Стругацки. Както казва сталкерът, „здесь не возвращаются“ – защото междувременно се е променил ландшафтът, и където е имало езеро, сега има хълм или река.

И ето какво е според мен най-забележителното: в отсъствието на САЩ, международният натиск за спазване правата на човека не се разпадна или дори отслаби. На овакантеното от САЩ лидерско място се редуваха други играчи, които не само държаха здраво фронта, но от време на време доста успешно атакуваха. В отсъствието на САЩ, и при разочароващото поведение на генералния секретар на ООН Антонио Гутерес, който системно избягва да назовава имена на държави, нарушаващи човешки права, най-сложната борба в името на правата беше свързана с Китай, заради политиката му спрямо 1.3 милиона уйгури в Ксинджианг, а също заради Хонконг, Тибет, и вътрешните репресии срещу всички несъгласни с партийното ръководство. Критиката срещу тази могъща страна никога не е била лесна и държавите десетилетия наред общо взето бяха пределно сдържани, защото се страхуваха от конкретни последствия – както миналата година пострада в икономическо и търговско отношение Австралия, понеже поиска независимо международно разследване в Китай на началото на панемията от Ковид-19. Но пълното дезинтересиране на САЩ от правата на човека при Тръмп, вместо да прекрати, всъщност засили международните критики срещу Китай. Лишени от могъщия си лидер, държавите започнаха да действат в нарастващи по брой съюзи, откривайки, че колкото са повече, толкова по-трудно ще е за Китай да отвръща на удара с търговски тарифи и други подобни наказания.

Що се отнася до най-фрапантните нарушения на хуманитарното право в Сирия,  няколко страни – Германия, Франция и Турция – с общи усилия наложиха на Русия да спре бомбардировките на провинция Идлиб и да накара Башар ал-Асад да приеме примирие, което засега се крепи. Няколко европейски страни започнаха дела в собствените си съдилища за военни престъпления в Сирия, осланяйки се на принципа на универсалната юрисдикция за този род престъпления. В друг пример, през 2018 г., Европейският съюз се коалира с Организацията за ислямско сътрудничество (OIC), обединение на 56 държави, което в миналото не се отличаваше като шампион на човешките права, за да започне кампания срещу Мианмар, в защита на подложените на системно преследване рохинджя. С политическата подкрепа на тази многобройна група от суверенни държави, през 2019 Гамбия създаде прецедент, като заведе дело в Международния съд в Хага срещу Мианмар за нарушение на Конвенцията на ООН против геноцида.

Следвайки блестящия пример на САЩ от едно по-добро пред-тръмпово време, когато САЩ наистина беше за пример, Европейският съюз, Обединеното кралство и Канада приеха подобия на американския закон Магнитски, налагайки санкции срещу индивиди и организации, отговорни за нарушения на правата на човека извън съответните страни. Това е хубава тенденция, защото не наказва с общи санкции невинни нероди, а само виновни наруштели. Тези дни Обединеното кралство наложи санкии на четирима държавни служители от Зимбабве, и тази практика вероятно ще нараства. Също така през времето на Тръмп, Европейският съюз, независимо от САЩ, предприе ред акции по отношение на Унгария и Полша, като през 2020 г. се опита да постави финансирането с европейски средства в зависимост от това дали се спазва върховенството на правото. Въпреки че накрая това усилие завърши с компромис, то показа възможността за общо действие срещу страни, които нарушават международните си задължения. Европейският съюз самостоятелно предприе и действия срещу Беларус, като не призна избора на Лукашенка за президент и наложи санкции на 88 официални лица, отговорни за репресиите срещу мирни демонстранти. Европейският съюз пое по свой самостоятелен път и по отношение на Израел и човешките права на палестинците. (Впрочем Байдън сега възстанови официалните отношения с палестинците, което е добър старт.)

Друг пример: международната кампания против режима на Мадуро се поде от 11 латиноамерикански държави плюс Канада (т. нар. Група Лима) и отсъствието на САЩ в нея означаваше, че диктаторът на Венецуела нямаше как да отвърне с огнени популистки речи против „американския империализъм“, тъй като беше ясно, че Групата Лима действа независимо от САЩ. Същата група сега се стреми да насочи вниманието към репресивния режим на Даниел Ортега в Никарагуа.

Накрая и две думи за Съвета по правата на човека на ООН. Известно е колко проблематична е била винаги тази по същество политическа арена, как често тя беше доминирана от държави с най-лоша правозащитна практика, как много правозащитници с добро име дори избягваха да изполват тази структура за международно застъпничество. През 2018 г. Тръмп извади САЩ от Съвета по правата на човека, заради това че в него много често звучат обвинения срещу Израел. Но в последните години в този Съвет протичаха интересни процеси, като се засили тенденцията отделни групи страни успешно да инициират действия за реакция срещу дадена държава, нарушаваща правата на своите граждани. Група европейски държави заедно с Канада наложиха разследване за военни престъпления в Йемен. Австралия и Дания организираха осъдителна кампания срещу Саудитска Арабия. По подобен начин други конфигурации от държави причиниха международни действия по отношение на Еритрея, Либия, Филипините. И дори спрямо Китай, като по чудо през 2019 г. се прие осъдителна декларация, и то по най-чувствителния въпрос – този за масовите лагери, в които са затворени стотици хиляди уйгури в Ксинджианг. Цели 25 държави я подкрепиха. А през 2020 г., в Общото събрание на ООН вече 39 страни, по инициатива на Германия, се осмелиха да се присъединят към осъдителна декларация срещу Китай. Вярно е, че става въпрос на първо време само за декларации, но в еволюцията на правозащитните каузи такова начало често води до по-сериозни официални действия. Понеже уйгурите са мюсюлмани, има вероятност да се увеличи в бъдеще и броят на страни от Организацията за ислямско сътрудничество, настояващи за по-решителни мерки.

По-горе стана въпрос за държавите като действащи лица в защитата на правата на човека. Но още по-важни са неуморните кампании на граждански организации и тяхната застъпническа дейност, насочена към правителствата. Също – и масовите про-демократични движения, които всяка година се надигат на няколко места в света и които по същество са двигателят на демократичната и правозащитната каузи. Само през последната година, тази неспирна щафета мина през Беларус, България, Египет, Полша, Русия, Тайланд, Хонконг, а в началото на 2021 г. народът отново заля улиците на руските градове.

И така, завръщането на САЩ на лидерски позиции в политиката по правата на човека ще бъде много положителен факт, но само ако се запази тенденцията за широки коалиции от много действащи лица, и ако САЩ работи заедно с тях. Лидерството заедно с партньори ще бъде по-устойчиво, отколкото самостоятелните действия на великата сила. А за да са надежден партньор и съюзник, американците трябва да се постараят зигзагообразната линия, отразяваща сменящите се администрации, да бъде с по-малко остри ъгли.

Защото ако Байдън успее да възстанови позициите на САЩ в международната политика по правата на човека, много важно е дали политиките на неговата администрация ще надживеят неговия осем- или четири-годишен период на управление. За тази цел би било много по-добре да се работи чрез приети от Конгреса закони, вместо с президентски нареждания. Законът на Обама за здравеопазването, приет през 2010 г., премина през много сътресения, едва избягна да бъде отменен от Върховния съд и Конгреса, но оцеля и дори делът на осигурените не бе сериозно намален. Урокът от този и множество подобни примери е, че когато прогресивна реформа се прокара под формата на федерален закон, е много трудно тя да бъде разградена дори с големи усилия на следващи администрации. Това се отнася и за външно-политическата сфера. Доколкото всички президентски актове в областта на човешките права, климата и бедността, ще са обратими и уязвими, стратегията на Байдъновата администрация трябва да бъде, когато и доколкото е възможно, двупартийна работа през Конгреса, за да се осигури едно добро политическо наследство. Всеки мост над пропастта между двете Америки ще бъде в полза на международното движение за демокрация и права на човека.

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика