“Каквото ти принадлежи”* – анализ (2. част)

Споделете статията:

Цялата ситуативност е концентрирана и върху разсъждението, породено от снимката – всички фотографи, запечатали обвързването между двете попораснали момчета, имащи статута на интимна двойка, са правени на скрито, извън полезрението на д р у г и т е, така знакът на криещия своето различие българин е въведено символно и структурно още в самото начало на текста – тоалетната, която вече обговорихме, също е тайно място, скришен топос, който не е осветен (буквално и преносно!), който остава в недрата на земята (пак така – полисемантично), ала ясно можем да разчетем закодираното послание – гей-хората в България се крият, отношенията по между им, изразяващи нежност, невинна интимност дори, остават дълбоко крити, защото ще срещнат неодобрението на лицемерното българско общество. Това с-криване реално се свързва и с прикритостта на чувствата, прикритостта на идентичността, а подобно поведение не рядко води и до двойствено поведение (лицемерно, неистинско), което води със себе си комплекси и някакви психологически поражения именно върху личността на криещия се човек. Страхът е водещ и определящ. Страхът от различието, страхът от всякаква новост, страхът и паниката от развитието и на света, и на обществата. Свидетели сме как определени лексеми се ползват за негативното назоваване на мразени политически фигури от недоволстващите хора – дори и сега по време на Протестите, породени от мафиотизирането на десетгодишната диктатура на управлението, осъществявано от Бойко Борисов. Та тези словоформи имат пейоративен стилистичен код – „бойко борисов е педераст”[1]. Та езикът на омразата използва назоваването на различност, другост, за да подчертае нетърпимост. Все едно няма други по-живописни думи от посочената. Защо примерно не се използва дума, свързана с отвратителна миризма, изхвърляна от човешкия организъм като непотребна. Тази лъжлива мачовщина разкрива дълбоката комплексарщина на нашето общество, ала и ниската му култура, не/приемаща всякакво различие – физическите и интелектуалните дефицити, притежаващи инвалидизираните членове на нашето общество също са непоносими за нашето крехко и незряло градско-селско население. Цялостно българите сме инфантилни, не възпитани в приемане на различието, във всичките му форми. Като добавим и страха, манипулативността, ставаме свидетели на всевъзможни изопачаващи и неверни „новини” от рода на – колко вредна и опасна била Истанбулската конвенция, как датчани, холандци и шведи щели да вземат безценните отрочета на някои немарливи и неграмотни български семейства, които не са способни да отглеждат наследниците си, от друга страна цялото ни общество става лицемерен свидетел на насилието над деца от страна на родители, осиновители, а някъде и възпитатели или учители. Тези въпроси отчасти са засегнати и пряко в текста на романа, който разглеждаме. Във финалната част Повествователят наблюдава как Митко се радва на преминаващо покрай него малко дете, момиченце.

Този епизод е разгърнат детайлно от разсъждението на Наблюдаващия – как българите умеят да се радват чистосърдечно на другите, т. е. на чуждите деца, без да има никакъв сексуален или собственически привкус това. Една спонтанност в изразяване на радостта – ценене, а и загриженост за тази оскъдност на народа ни. Срещата с малчуган отново е проследена във въпросната финална част на романа. Във влака, в който пътуват Разказвачът и майка му се возят и баба с внуче. Текстът ни прави неволни свидетели на възпитателния процес, характерен за българските деца – масовото отглеждане от по-възрастното поколение чисто по икономически съображения – ние сме бедни и не можем да си позволим децата ни да са отглеждани от гувернантки, или майките да си гледат по-дълго време невръстните отрочета[2]. Но по-възрастните са с едно по-закостеняло мислене, често пълно с дискриминационни елементи („това дете е идиот”, „кучето е лошо и се бие и наказва” и т.н.), вместо именно като по-възрастен отглеждащият да влезе в социалната роля и на по-зрял и да обясни, че дефицитите не правят личността на човека непригодна за живота, а за такива хора се полагат специални грижи, а по отношение на животните човекът носи отговорност за възпитанието и поведението им. Но къде ти психология и размисъл, по-важно е детето да бъде натъпкано с храна (именно това „тъпчене” на малчугана с храна впечатлява чужденците), да бъде приучавано в така коварно-лицемерното: „какво ще кажат хората?”. Изключително вредоносно! Та хората си говорят каквото си искат.  Често някои от тях лъжат, клеветят, злословят. Напротив, трябва да се постави по-друг начин въпросът: Какво би казал ти самият за дадено явление, морално ли е то, почтено ли е то, как би се възприела дадена постъпка в християнски план. Ала тук следваща пробойна в нашата културна реалност – религиозното възпитание на нашето общество. Не показното ходенето на църква и не паленето на свещи те прави вярващ или християнин, а мисленето, поведението, почиващо на християнските добродетели – честност (Не лъжи), почтеност (Не кради), уважение към родителите (Почитай майка си и баща си), зачитането на живота, както собствения, така и на другия като висша ценност (Не убивай), борба със завистта (Не пожелавай нищо, което е на ближния ти). Модерното християнство демонстрира грижа и приемане на всякакво различие. Прекалено дълго вярата е била използвана за догматични, управленски и манипулативни действия, днес тя е стигнала до същината, учеща ни Иисус: „любите друг друга”, т.е. да се обичаме един друг. Като обичта не е в сексуален план, а в човешки – т.е. да зачиташ другия, да уважаваш различието на другия, да не искаш той да бъде като тебе, то това няма и как да стане. Тук бих добавил и биографичен скорошен пример с един италиански свещеник – когато загрижена майка отива да се изповяда пред богонаместника и споделя, че синът й е гей, старецът я попитал – „той пречи ли на някого? Мрази ли някого?”. Жената му отговорила – „Не. Обича и е щастлив с човека до себе си”. Тогава отчето се усмихнал и казал – „ми той обича, това не е грях. Грях е, ако мрази. Иди си с мир и не се тревожи”. Та питам се кога ли български поп ще осмисли и ще говори така на някой страдащ, отишъл да намери успокоение на душата си?

Разкриването на тайната е следващ концептуален момент в текста. Българите все още си имаме тоя погрешен стереотип – да не се разбере за мен какъв съм, да се скрия, да се правя-на-това-което-не-съм. Антипод на това поведение се явява самият Разказвач – той открито заявява своите сексуални предпочитания като ги споделя както пред колегите си, така и пред учениците, на които преподава. Веднага по български ще почнат морализаторски патетики – добре, пред колегите, нека си се разкрива, ама защо занимава и децата?! Най-важното в случая е обаче именно това себеразкриване пред учениците. Те са в институцията училище не само, за да трупат знания, умения, компетентности (както се изразява модерната методологическа лексикология ), ала нашите деца са масово на територията на тези центрове, за да получат и една по-висока степен на култура в мислене, поведение, целта на съвременното образование е да моделира адаптивна и разбираща-другия личност. Възпитателният процес в това отношение – приемане на Различността в нейните разнообразни форми, е предпоставката, с която бихме могли да изградим съвременно мислещо общество, което е съпричастно, съ-чувстващо, състрадаващо на страдалеца, на не-вписващия се в рамката, но който не е престъпник, а просто е Друг, Не-мен, Различен. Тази устременост на масовото европейско образование като стратегическа целенасоченост почива върху антидискриминационните идеи, въплътени и в комунистическата, и във фашистката идеология. Да, ужасяващото е, че и двете политически идеологии целят да стопят, да елиминират Различието[3] – фашизмът убива, ликвидира инвалидите, а комунизмът – прави увредените невидими, несъществуващи, скрива ги за и от обществото. Съвременната политическа платформа е базирана на приемането на различието било то физическо, полово, расово, за да живее светът в мир, хармония и без дискриминиращата сила, изразяваща се в омразата. Разкривайки идентичността си, Разказвачът изпъква като силен и волеви герой. Той има куража да заяви себе си пред една остаряла в закостенелите си разбирания система – образователната е именно такава, ала подобна е настройката и на цялото общество, населяващо родината ни. Хомофобските настроения са породени в голяма степен от неразбирането и неприемането на различието, ала голям е приносът и на страха, както вече отбелязах по-рано. Хетеросексуалният трябва да се убеди, да въз-приеме, че хомосексуалният-Друг не е заплаха за него. С такива хора той може да общува пълноценно, да изгради нормално човешки взаимоотношения, да стигне до социално приятелство. Защото приятелите не спят заедно (извинявам се за жаргонното изразяване!), но имат една братска,  или по-точно речено – духовна свързаност. Хомосексуалният се ражда такъв, никой не може да застави другиго „да стане” гей. Вероятно в по-съзнателна възраст човек избира какъв да е – пряка връзка с джендър проблематиката и така наречения социален пол, социална роля. Смелостта на Разказващия го предпазва от възможни спекулации, слухове, подмятания, разбулване-на-тайната. Достойно заявеното реално е щит от подмолната и коварна атака на клюката, клеветата, които пак по български могат да еволюират до изнудване от рода: „дай ми тази тази сума пари, за да не се разчуе какъв си всъщност”. Позицията на Повествователя е учеща на честност, дава пример за  човешко достойнство и сила на характера – да заявиш себе си и да отстояваш себе си. Не сексуалността прави личността качествена, морална, пълноценна. Надсексуалното, това, което определяме като интелект, духовен мироглед, ето това е важното и същностното за човека и за личността му. Личният пример остава универсалното средство за възпитание. Само че тук трябва да уточня, че отрицателният личен пример също възпитава, с обратен знак, но малкият човек възприема поведението, което наблюдава за нормално. Когато едно дете расте сред скандали, побоища над майката и е свидетел на униженията, на които е подлагана, защото просто е жена, тогава несъзнателно наблюдаващият приема този тип държание за абсолютно нормално. Ето тука е трагедията на нашето общество. Много семейства все още са „изградени” именно на тези ужасяващи взаимоотношения. Жената търпи, за да не рекли еди-какво-си хората, и за да не растели децата без баща, без да съзнава, че безумната самопожертвувателност от нейна страна, нанася непоправима щета в детското съзнание. Свидетели сме как беше манипулирана цялостната идейна насока на Истанбулската конвенция – от частни разговори с юридически образовани познати и близки, с които сме разисквали темата, стигнахме до предположението, че вероятно опасението иде от усещането, че приемането на тази договореност ще напълни затворите с бащи, пардон, мъже, насилващи съпругите си и наследниците си, все още невръстни. Като държа да подчертая, че  смисълът на словоформата насилие не ограничавам само със сексуалното действие, а и с влияние, което довежда до объркване на идентитета на подрастващия, ситуациите на унижение и дискриминация водят до психологически комплекс за малоценност. И мога да настоявам, че „Каквото ти принадлежи” на Гарт Грийнуел е добре построен текст, майсторски направен, защото проблемът с криенето, поставен в началото на романа, е разрешен в неговия край – изисква се смелост, достойнство човек да заяви себе си и да не се срамува от това. Фактът, че чужденецът постъпва открояващо се, за жалост, акцентира за/на българската изостаналост и в това отношение. Сега бихме могли и да си обясним лъжеговоренето като постоянно състояние на българския политически живот – хората като цяло бягат от истината, сякаш имат страх и от нея, което е много много тъжно.

Тайното, скришното, невидимото-за-другиго е разработено като вариационна тема и понататък в художествената творба. Съвсем естествено сме потопени във виртуално-реалния свят на Митко. Особеният вид комуникация, който стихийно се утвърди и наложи в последното десетилетие – чатът – поглъща наративната същина на творбата. Пренесени сме в чат-стаите на общуващите в „тайните” сайтове, където човекът е сам, разголен (буквално!), изолиран. От друга страна се оформя, израства един странен свят на самотните мъже, които се страхуват от това да не се разбере, че са хомосексуални. Че какво ще рече най-мачовската нация при наличието на толкова педеруги? Именно тази комплексираност е проблематизирана в художествената творба. От една страна имаме криещите се български мъже и Чужденецът, който открито присъства и живее пълноценно.

Разказвачът акцентира и анализира, че тези комплексирани българи живеят, част са от малки по територия и населеност места. Тези топоси все още страдат от този отвратителен наш синдром: да следиш, обсъждаш и коментираш комшията си. Клюкарската зараза, на която сме свидетели и когато вечер минем покрай възрастните жени, насядали по пейките около жилищния блок, в който живеем. Този фалш, тази неестественост за чужденеца го кара да се усамоти сред интимния свят на Кавафис. Един от най-фините поетични светове в световната литература се сблъсква с реалността, която дигитално (чрез скайп-разговор) чертае „програмата” на Митко, с вече зрели мъже 23-годишният сюжетира евентуални сценарии и се коментират определени цени (тарифи). Неволно Разказвачът се превръща в слухов воайор, разбира намеренията на младежа, отседнал за кратко в дома му. Именно тогава е осъзнато тъжното настояще, че клиентът плаща за услугата и след това обектът на желанието си отива, т. е. отива при други плащачи/ плащащи. Неусетно обаче Клиентът се влюбва в Митко. Улавя се, че с никой друг партньор не е изпитвал животинската страст при съвкуплението на телата. Възбудата му е почти духовно изживяване. Действително на места в романа тази копнежност между двамата основни герои е представена като катарзисно състояние. Страст, която не е пагубна, а пречистваща. Следващото, което изживява Разказващият е изпадането в зависимост от липсата на Митко. Т.е. Повествуващият е пристрастен към Митко – чисто на сетивно, сексуално, животинско равнище. След любовният акт партньорите  заспиват в сливаща, силна и нежна прегръдка. Тази поетика на съешаващите се тела силно напомня древногръцкия митологичен свят, който познаваме.

Ала трябва да отбележа, че текстът е богат в своята разнопосочност. Представена е и архитектурната карта на градове като София, Пловдив, Варна, Благоевград. Вещо Разхождащият се анализира и разчита различните архитектурни стилове – социалистически, който е сив, грозен, мегаломански (предимно в София, квартал „Младост”), древен, изпълнен с руини и артефакти (Пловдив). Живописно обрисувана е жизнерадостната Варна. Соцчудовищата сякаш са оная сянка, която се набюдава и в самото общество – страхът от различието, страхът от истината, страхът от красивото, естественото, нормалното. Самият Митко заявява: „iskam da zhiveya normalno” – с тази графика обаче в текста на романа се полага особено символно значение. Какво значи нормално?

Разказващият чете освен Кавафис и Уитман – следващ знаков поет, носещ обаче открояващата идея за различност и то в съвсем сексуален план. Към тези така значими и познати големи поети бих добавил един самотен молещ се глас: „Научи ме, Господи велик,// да живея като всички хора” – този вопъл на Далчевия лирически човек остава в рамките на нашата литература. Ала е свързан пряко с идеята за нормалност – обобщителното: като всички, малко по напред в лирическия текст на „Молитва” пък се споделя: „И без свян да мога да говоря// с простите на прост неук език”. Т. е. нормално се превръща в синоним на прост, т. е. обикновен. Антиномично пък се противопоставя по логика на сложно. Именно това целят двамата герои: да имат прости, а не сложни отношения. Да не са взаимосвързани като клиент и стока. Търси се човешкото измерение на връзката между двама души. Тази нормалност обаче е непостижима. Да, дирена е и от двамата, ала все пак това са двама души крайно различни, противоречиви по между си. Те не биха могли да имат „нормално” съвместно съжителстване. Проблемът е като е ли в искането за моногамност от страна на Преподавателя и неовладеният промискуитет на Митко.

Четвъртият епизод от Първата част препредава състоянието на влюбеност от страна на Разказващия. Двамата са във Варна. Митко успява да внуши, че в една връзка между двама души не всичко е секс. Да, той е важен, но има и други чисто човешки специфики – общуване, просто седене заедно с любимия човек, гледане на филм, разходки из паркове, градини (както онези моменти, запечатани на снимките, които вече проследихме). Изобщо неща, които не са договорени с цени и взаимосвързани от покупко-продажбата. Митко твърди, че държи на своя нов любим, че има интерес към него, че го чувства приятел, т. е. гадже, интимен партньор: „аз съм мъж, който държи на думата си, кажа ли, че съм приключил с теб, значи съм приключил и ако те срещна някъде, ако се засечем на улицата или в НДК, или в Пловдив, или във Варна, без значение къде, ще се направя, че не те познавам, и едно здравей даже няма да ти кажа”. И след това признание-заплаха последва физически удар, който шокира и уплашва другия мъж. Ала така явно общуват някои българи – внимавай, че иначе ще има бой – независимо дали заканата е отправена към жена или, както в случая към друг мъж. Явно някои взаимоотношения се крепят и на насилието спрямо другия. Ето това кара Повествователят да се уплаши от Митко. Започва да различава едно друго лице – на внушаващия страх[4]. А страхът е се хармонизира с любовта, защото тя дава свобода, защото любовта е уважение и взаимно доверие, особено в интимността. В крайна сметка Разказвачът ограничава достъпа на Митко до себе си. Първата част завършва с описанието на снега, падащ върху морето. Двете стихии, вплели се една в друга е рядко описвана в нашата литература. Сещам се за „Капитан” на Яна Язова, където има и подобно отношение между проституиращ персонаж и насилник – Катин и Ангелина.

 

[1] Цитирам възгласи на футболните запалянковци (фенове) на ЦСКА отпреди броени дни.

[2] Проблем, разглеждан и поставян още преди около век в книгите на Жени Божилова-Патева и детайлно обговорен в книгата й отпреди 90 години „Светлина по пътя на жената” (повече виж в: Патева-Божилова, Жени (1932) Светлина по пътя на жената. Писма до моята сестра, София: дружество „Възраждане”).

[3] Повече виж в: Желев, Желю (1990) Фашизмът, София: издателство на БЗНС.

[4] В този акт различим е онзи hubris, който проследява сър К. Дж. Доувър : Доувър, К., Дж (2002) Хомосексуалността в Древна Гърция, София: ПЛАНЕТА – 3. Разгледана е фигурата на арогантния, който има превъзходството над другия и съзнава това превъзходство, ала все пак извършва насилнически действия. Митко напълно покрива представата, позната ни от старогръцкия културен свят.

*Каквото ти принадлежи” – роман от Гарт Грийнуел, изд. Black Flamingo

първата част от статията четете тук

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Петър Михайлов

Петър Михайлов

Петър Михайлов е роден в София през 1979 г.. Завършва Българска филология - специалност литературознание през 2004 г., в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Дипломната му работа е върху творчеството на Яна Язова и спецификите на т. нар "женско писане". От 2001 до момента има около 30 статии и студии, публикувани в различни вестници, електронни сайтове и научни издания, посветени на съвременна българска литература и писателките от 30-те години на ХХ век. Задълбочено изследва стила и почерка на различни или забравени днес автор/ки. Занимава се с преподавателска дейност в столична гимназия.