„Каквото ти принадлежи” – анализ (3. част)

Споделете статията:

 

продължение – трета, предпоследна част*

Втората част е наречена „Гроб”, ала е посветена на бащата на Разказващия и техните взаимоотношения. Новината за нещастието, сполетяло героя, го заварва докато той преподава сред своите ученици. Темата за насилието от първата          част по някакъв начин се разработва и тук. Жестокият характер на бащата, който тормози жените си (съпругите си), ала и наследниците си – респективно дъщери и син. Подпийналата сестра разказва на брат си как е изловила баща им в множество изневери, ползвайки услугите на чат-румовете из интернет. Място, което по някакъв начин сближава Разказвача, Митко и бащата. Героят, връщайки се в миналото си, осъзнава, че в някаква степен той прилича на своя създател. Разработена е темата „баща ми в мен”, която познаваме от творчеството на Пенчо Славейков, ала тя не е в тая висота и духовни измерения, които е положил основоположникът на Българския модернизъм.       В тази част сме въведени в света на съзряващото и осъзнаващото се момче като Различен, т. е. като гей. Първоначално той се възбужда от голото тяло на собствения си баща и поради това е отхвърлен и унижен от по-възрастния, който вижда и разбира момчето. Грубо е оттласнат около 10-годишният малчуган, без бащата да направи опит да му разясни, че те са в социалните роли на баща и син и взаимоотношенията са между дете и неговия родител. Нищо подобно от това! Грубо е оттласнато момчето от мъжа, унизено и засрамено е. Този епизод е травматичен за чувствителния Разказвач. И е важен именно със своята детайлност, защото поставя важния въпрос и проблем – как бащите да общуват със синовете си гейове. Разказвачът се опитва на едно естетическо ниво да обясни възбудата си – обича красивото, а тялото на мъжа му се е сторило красиво. „Исках да го докосна, не с идеята за някакво следствие за това, а с копнеж – може би не умисъл, а копнеж ме тласна към него, копнеж, който той също долови, когато го обгърнах с ръце, притиснах тялото си към него и той усети еректиралия ми член, там, където го докосна”, последва един пронизващ и навлизащ в детето поглед, който обаче е носещ неприязън: бащата е погнусен от собствения си син. Във фрагмента е важна думата копнеж – тя се използва няколко пъти. А вече по-рано изтъкнахме, че в заглавието на английски език присъства и идеята не толкова за притежание, колкото за копнежност. Та в този семиотичен план централното заглавие на творбата продължава своята вариативност в рамките и тази нова част от разказа. Децата и родителите не си принадлежат, ала има един момент от развитието им, когато се копнеят – майката, копнееща детето си, детето, копнеещо майката и бащата, както в описания епизод. Ала този детски спомен е преплетен с още един може би по-ранен или близо до описания.

Разказващият и мислещият за болния си и умиращ родител, се връща във времето когато веднъж, когато момчето е било малко, е лежало съвсем непринудено в тревата със своя баща и е било щастливо. Няма никаква сексуалност във възпроизвеждането на този спомен, ала имаме една заразяваща интимност със своята спонтанност и непринуденост – бащата и невръстният син са сред природата. Това изживяване се доближава до онова състояние, което ние наричаме нирвана, т. е. хармонична свързаност на човека и света и потъването, сливането им един в друг[1]. Текстът го назовава – интимност. Разказващият настоява, че подобно чувство на близост и сливане е изживял само в България, в „Младост” с Митко. Реално връзката между двамата е по-скоро душевна, а не така страстно-сексуална, както и проституиращият момък се опитва да обясни на Преподавателя в предходната глава.

Философските впускания и вглъбявания на Споделящия са прекъснати отново от географията на заобикалящия го пейзаж – грозните графити на крайния софийски квартал, непривлекателните постройки на част от жилищните блокове. Присъства и птицата гарван, която е с особен статут както в нашата литература (Ботев, Дебелянов), английската (Майкъл Стюарт) и американската (Едгър Алън По). Освен тях тези територии, около постройките, са населени и от по-диви като държание глутници кучета (далечни реминисценции е постигнал този фрагмент – „гарване, на чий гроб грачиш” и „псета и вълци вият в полята”). Ала целта на Г. Грийнуел по всяка вероятност не е да сродява каноничните лирически образци с американското писане, по-скоро е, че подчертава жестово как едно от кучетата – обезобразено от рани по тялото си – търси човешка близост и внимание. В сходна ситуация е самият Разказвач. Раните са душевни, ала самотата и вълчето общество[2], сред което живее, намират метафориката на изобразяването. Болката е предизвикана от изгубената завинаги близост, естествена човешка и мъжка близост с/между фигурата на бащата и Споделящия.

Вторият епизод, свързан със самоописанието на собствената различност е препрлетен с този, който разгледахме. Връстникът му К., с когото са много близки – четат еднакви автори, имат сходни интереси, една вечер 13/14-годишните момчета преспиват у дома на Разказващия. Описана е кратка, емоционална, почти еротична нощ между двамата младежи. По-скоро това е опознаване на телата, липсва реализация на сексуален акт, но имаме интимност – прегръдки, досег, приливи на нежни чувства. Другото момче внезапно се разболява, повръща, вдига температура и миризмата е съпроводена почти навсякъде из описанието на злополучната случка. Сетивното изречение отново предизвика познатата погнуса у бащата, който трябва да закара болното до дома му.

Отношенията между двете момчета обаче се развиват по странен начин. К. си намира приятелка К. и кани Разказващия да се запознае с нея и да им послужи за параван на срещата, която прераства в интимен контакт. Т.е. Повествуващият се оказва в ролята на воайор, наблюдаващ хетеросексуална двойка. Той е стражарят, който пази да не дойде майката. По-скоро тази фигура е позната като Евнух (тук сме благодарни на Ники Атанасов!). Тази постъпка също обижда и унижава юношата. Неговият приятел К. му показва, че не е гей. Въпреки, че е възможна някаква латентност. Има изследвания на психолози, които твърдят, че тийнейджърите обичат да експериментират с телата си, с момичета и с момчета и в една по-съзнателна и по-зряла възраст е възможно да се появи бисексуалност[3] (която е била в зародиш на лице при тези експерименти) или изцяло към хомосексуална ориентация. Показното отхвърляне и „натриване на носа” на гея е болезнено за момчето. Това е следващ детайл, върху който тепърва ще имаме анализи, прочити и дебати. Разбира се, това е само част от по-голямо художествено платно, ала изключително същественото е, че е поставен проблемът за унижението, подценяването, отхвърлянето по брутален начин на Различния. Все пак това момче има чувства, то е имало копнеж по тялото, което вижда да е притежание на другиго и тази гледка го наранява, травмира го.  Ето как самият текст го изказва: „И аз изпитах болка и почти без да се замисля, пъхнах ръка между краката си и здраво се стиснах. Мисля, че оттогава търся точно това, съчетанието на отхвърляне и желание, които почувствах в неговата стая, утоляване на желанието зад болката на отхвърлянето; понякога ми се струва, че това е единственото нещо, което някога  съм търсил”. Вероятно описаното травматично усещане по-късно обяснява почти мазохистичното понасяне на страдание, причинено от Митко. Ето как ранните юношески преживявания оставят реални последици у формираната личност.

Следващото интригуващо повествувателно поле, към което ни насочва вниманието самият Разказвач е споменът за рода. Тема, която е дълбоко българска. Почти всеки роден прозаически текст е ориентиран към родословието. Та това е следващ етап, който приближава творбата към българския художествен наратив. Жестоки моменти са посочени във фамилната история – убийство на кандидат-зет, продължение на семейната нишка от вече умъртвения, насилие към жената и т.н. – все познати и нам от родния белетристичен репертоар. От описаните сцени на жестокост Разказващият изпитва непоносимост, разказвайки за насилничество реално заема позиция срещу този акт. Така фигурата на строящия историята се очертава като хуманист в дълбоката си същност. Насаждането на страх от насилващия обаче е нещо като родова карма, родово проклятие, наказание, което е изкупвано от децата (тук прозира и един мистико-езически и християнски пласт, че отрочетата заплащат греховете на своите създатели). Ала най-трагичното е „изтриването”, изличаването от бащиния дом. Забелязваме едно обратно на българското движение поне в разказваческата традиция: ако нашата проза особено от 60-те, 70-те години на миналия век досега се е устремила към излизане, напускане на бащиното огнище (не заграбване, както е в „Гераците” примерно, а напущане и то доброволно на фамилния дом[4]), което е контрапунктно спрямо разглежданата художествена творба.        .

Разривът в конкретния епизод е между бащата и сина. Възрастният заема позицията на втората си съпруга, а не на детето си. Това обстоятелство огорчава младежа. Той отказва да се подчини и извини, чувства се унизен. Най-силно го наранява фразата: „не си добре дошъл в дома ми”, отсечена от бащата по телефона. Разказвачът споделя и коя е конкретната причина за категорично заявеното – намерен е Дневника, където младежът е записвал интимните си преживявания и вълнения. Там, на страниците от тетрадката е излял болката, душата си. Белите листа се превръщат в изповедно пространство. Ала самият факт, че това е тайна тетрадка, символиката на ритуалното криене, личното пространство е нарушена. В света на Разказвача грубо се намесват чужди очи, които започват да го съдят, морализаторстват. Целият епизод има наистина символен заряд за всеки, който е бил в някакъв етап от живота си принуден да прикрива същността си – и усещането за внезапната разкритост е болезнена. Целта вероятно е да се внуши, че тук е важен подходът на по-опитния, по-възрастния. Не да поучава, отхвърля, да драматизира, а да поговори с детето си, да му покаже, че го обича въпреки всичко, или по-точно речено: обича го именно защото е такъв, а не инакъв. Ето това е най-жестоката болка на всеки различен човек – състоянието на отхвърленост и неприемане от страна на най-близките.

Може би най-силният момент в целия роман е разговорът между баща и син. Когато по-малкият очаква да бъде приет, закрилен, обичан от своя създател. Младежът обича съвсем искрено баща си и усещането за неприязън, демонстративното пренебрежение и (още по-страшното!) унижението, обидата сриват героя. Бащината фигура е силно разколебана. Не това е образът на таткото – той е защищаващият (не се извинявам за стария правопис!), той е закрилящият, той е даващият-сигурност-и-опора. А не носителят на жестокия говор-диагноза, който разкъсва младото съзнание с физическа болка: „Какъв ти син, бе!” и същинският удар: „Педал, да знаех, че ще станеш такъв, никога нямаше да се родиш! Отвращаваш ме, ръмжеше той, отвращаваш ме, как може да си мой син?”. Разказващият сам затваря телефона, облян в сълзи той дълбоко у себе си вече скъсва с бащата. Още тогава е наясно, че никога няма да прости тия думи. Да, те са изречени от близка фигура, ала най-тъжното е, че те са из устите на по-голямата част от обществото. И то, обществото, и самият баща в случая, не се замислят, че адски нараняват, че болката, която нанасят е непоносима, тя има физически измерения и остава психологически последствия. Промяната – приемане на различието – трябва да започне още в дома на различния, сетне, би могло и общественото съзнание да бъде така възпитавано и насочвано, а не в агресивна и мачкаща словодействена активност да се впримчва енергията му.

Описанията, които използва, за да изобрази, препредаде състоянието си в онзи момент Разказващият са сложно-глаголните форми на аориста „бях се разтворил” в сълзите си, което напомня едно емблематично „разпадане на капки” – „Плач” на Николай Кънчев от 1968 г. Преживявайки наново мъката си плачещият дочува камбана от манастирската църквата, намираща се близо до квартала „Младост”. Разсъжденията за църквите, манастирите, осеяли България, правят момента още по-интимен. Сакрално скъсване с бащата – силно повлиян именно от звуковата картина на биещата камбана. Все пак сякаш по християнски младият мъж се разкайва, за действието си – няма да изпрати в последното пътуване баща си, ала измолва милост от Върховния отец, който е Всеопрощаващ, Всевиждащ и Всеразбиращ. Напрегнатият, кулминационният момент завършва със срещата между човека и коня[5]. Разказвачът погалва животното, което кротко седи до него и не побягва. Сякаш тази хармония между двамата е символика на търсената балансировка във Всемира, носена от чувството за обич. Да, Плачещият обича бащата, ала няма как да преглътне обидата. Остава горд, достоен, разкайващ се в себе си. И обичащ! Изобщо целият роман бележи пътя от спонтанното сексуално желание, катализиращо или катарзизиращо в състоянието на обичност. Всяко човешко същество има нуждата от най-естественото, най-интимното, най-чистото състояние на обич. Голям процент от гей-хората имат нуждата от семейна общност, от нормалност в отношенията с другите и със себеподобните. Не малка част копнеят за собствени семейства и деца, които да обичат, да възпитават, да защитават, да бъдат родители. Родителството, семейството са ценности и за този тип човеци. Затова съпротивата срещу гей-браковете става все по-фалшива, почива на дискриминационни  отношения. Очаква се, че 21 век ще се гради от по-зрели, по-мъдри, по-толерантни представители. Промяната става и настъпва бавно. В западните общества е постигната една (макар и привидна!) търпимост спрямо хомосексуалните индивиди. В крайна сметка всички ние сме хора, всички ние сме личности и имаме равни права. Разбира се и отговорности, почиващи на моралните устои. Но моралът, поне християнският, а Европа е все още такъв тип култура, та този ред почива на обичта и любовта – същностно човешките качества. Подобни размисли разчитаме и в последната част на романа.  ***[6]

Най-обемна е последната кантика на романа – „Зараза”. И тук заглавието има смислоопределяща роля за цялостното възприятие на художествения текст. Мотивът за болестта можем да разчетем съвсем свободно и в новелата на Т. Ман „Смърт във Венеция”. Там епидемията е от холера. Ужасът засяга цялата общност, ала Ашенбах избира да не сподели истината със семейството на Тадзу. Митко от романа на Гарт Грийнуел сам отива при Повествувателя и му споделя, че е болен, че има вероятност и той като негов някогашен интимен партньор да е заразен. Достойно постъпва българският мъж – успява да преодолее срама, неудобството, остава верен на истината. Вероятно защото също обича по някакъв свой си начин чужденеца.  По странен начин двамата персонажи отново се събират, но този път в общата уплаха, в общата болест. С друг човек боледуването е по-хуманно.

Две години двамата мъже не са се виждали. Разказвачът взима решението да блокира, да скъса нишката с Митко. Психологическото състояние на това ново понятие – да блокираш някого. Специфично е за виртуалните платформи, дигиталните опции на социалните мрежи и платформи: фейсбук, вайбър, месенджър, уатсап позволяват тази операция. Разбира се, може да се блокират и телефонни номера. Обикновено тази дейност се прилага към бивши партньори (без значение какви – хомо или хетеросексуални). Идеята е да се ограничи, да спре комуникацията с даден човек. Сякаш това ще допринесе да се изличи и от съзнанието на човека другият човек. И самото действие ритуално е именно такъв опит, почиващо на този стремеж. Ала много интересно обяснение дава Повествувателя за този акт:

След като се върнах от Варна, направих всичко възможно да е го засека  отново;блокирах го във фейсбук и скайп, изтрих имейл адреса му и телефонния    му  номер. В действителност това бяха мерки, които предприех срещу себе    си, тъй като исках да усложня издирването му, в случай, че ме обземат        угризения; и   макар че често си мислех за него, макар че често ми се явяваше  на сън, от  който се будех по-развълнуван, отколкото когато и да било наяве, не съжалявах за стореното. Той ми липсваше, но по-силно от   липсата беше облекчението, че си е тръгнал.     (Грийнуел, Г (2016) Каквото ти принадлежи, стр. 107)

Вероятно в основата на противоречивото действие е борбата между силна обич и силна болка. Сякаш за Разказващия те са диалектически свързани. Предполагам че тук се крие не само висока степен на чувствителност (свръх емоция, характерна за хората, занимаващи се с изкуство – художници, музиканти, писатели, поети, артисти и производните им!), ала и инстинкт за само-съхранение. Явно Разказвачът е усетил гибелитибелното (разрушителното) вътрешно разпарчетосване между любов, страст и заплаха-от-насилие, идещо от Другия. Реално авто-героят ограничава сам себе си. Наказан е не блокираният, а блокиращият. И действително, веднъж изолиран някой, ако има желание, ще намери и начин да се свърже с изолиращия го. Ще направи нови профили във фейсбук, нови профили в платформите и приложенията и ако силно копнее ще намери скрилия се. Разсъждавайки в тази посока, мисля си, ако изолиращият се иска да скъса всякакъв контакт с изолирания, би си сменил сам профилите, би се направил сам неоткриваем. Т.е. би изградил подобие на нова самоличност. Непроменяйки своя статут, той става винаги откриваем. И продължавайки мислите си, заключавам, че явно у Разказващия е имало някаква надежда, подсъзнателно усещане, че все пак, ако Другият реши да го намери, ще го направи без много усилия. Усилията са по-големи от страна на блокиращия. При подобни ситуации бихме могли да разчетем маркера на самооценката, самоанализа, равносметката, почивката и изтрезвяването. Т.е. ти преценяваш дали искаш определен човек в живота си или не. Сякаш това е временна почивка, своеобразен рестарт. Така и става реално в условния свят, положен в художествените рамки на творбата.

Предположенията, които вече изложих се подкрепят от конкретното поведение на Разказвача: той се вълнува когато вижда Митко. Сякаш го изпива с очи, всеки детайл, всяка подробност е безпощадно видяна и предадена. Сензорните изречения, дразнещи с миризмата на алкохол и некъпано действат със символа на възбуда у Наблюдаващия. Явно все още той силно обича българина. Защото чистата, искрената обич почива на приемането на човека какъвто е – независимо в какво състояние е любимият. И в този план „Каквото ти принадлежи” е и любовен роман. Един от най-сложните, разбира се, разработващи  тази тематика.

Болестта на Флобер, Мопасан, Ницше; останала нелечима до втората половина на ХХ век. Сюжетирана блестящо в „Доктор Фаустус”. Болестта на проституиращия/проституиращата. Болестта на разврата. В наши дни се успокояваме, че е тя, а не ХИВ… Стряскаща е новината, която донася Митко на Разказващия. Българинът на крака отива при Чужденеца и му споделя, че е болен от сифилис. Дори му демонстрира и симптоматиката. А тя разкрива вторичната фаза, тази, която настъпва при неглижиране и нелечение на първичния стадий на болестта, изразяващ се в грипоподобни симптоми и характерния „твърд шанкър”[7]. Поразен е пенисът на Митко, (което подсказва, че той е по-скоро активната роля в интимните отношения. На тези подробности текстът не дава подробно описание, ала просто следвам логиката на заболяването, извинявам се, ако авторът се чувства засегнат, не целя това изобщо!).  Последва същинската завръзка на разказа. Повествувателят се определя като безотговорен, започва да изпитва чувство на вина, защото, воден от страстта не е използвал предпазни средства с Митко. Разбира се, кулминацията е, настъпилото усещане за срам, което лесно обладава съзнателния, отговорния чужденец. Верижната реакция е проследена съвсем естествено, да, това е редно да отбележа, тонът на разказването е съвсем естествен, непринуден. Изповеден. От тук иде и това усещане за чистота в стилистично отношение. Апропо, към чистотата във всякакъв аспект се стреми и Разказващият. Чистота в отношенията. Чистота и честност.                              Открит е и самият Митко. И той, в синхрон с усещанията на Разказвача, споделя: „Никога не съм спрял да мисля за теб като за приятел”. Разбира се, много повече от приятелски са описаните отношения. Все пак, въпреки дистанцирането си Изповядващият се полага грижа за ближния. Дадените пари, комуникативният акт, вечерята, общението. Е, като доказателство на разсъждението ми иде и страстното съвкупление на телата за пореден път. Нищо не е охладняло. Но, за да сме честни, приятелите не правят секс заедно. Та действително, отношенията между двамата мъже са сложни. Разкъсващи в противоречието между опит за изолиране и непреодолимото влечение към тялото на другия, копнеенето по другия, както също нееднократно изтъкнахме по напред.

Макар научил за сериозния здравословен проблем от и на Митко, Чужденецът остава учуден: „колко щастлив ме прави неговото присъствие”, като тук само детайлизирам – физическият облик на българина в конкретната ситуация изобщо не е привлекателен – отслабнал, некъпан, понамирисващ. Ала по някаква странна обусловка на самия разказ пак изпъква мъжкарския образ на Митко – лошото момче, което е работило за дребен мафиот като бияч, престояването в затвора – все характеристики, подчертаващи склонността за риск, липсата на страх, ала в някаква степен и отчаяност – няма друг изход, няма какво да губи. Следва и култовата за българите фраза: „Никога не съм наранявал сериозно някого, не съм такъв човек, има хора, дето го правят, ама не и аз” (к/в мой -б.а), винаги, винаги още от Алеково време действа тая самооправдателност: има еди-какви-си, ама, видиш ли, аз не съм от тях. И веднага е регистрирана следващата така типична българска черта – нападателно-оправдателна, носеща усещането, че някой друг ни е длъжен за нещо: „Но хапчетата са четиридесет лева, откъде да ги взема тия четиридесет лева”. Разказвачът не си позволява да ги коментира и анализира. Усеща се голямата обич, която все още живее в сърцето му към българина, състрадава му, съчувства му. Оставаме с впечатлението, че тук има и някаква духовна свързаност между двата персонажа.

Промяна е настъпила и у самия Разказвач – той е вече сериозно обвързан с партньор и е моногамен (макар тази моновръзка да е за кратко стихийно разколебана от акта със старата изгора). Тревогата у Повествувателя е не толкова за него самия, колкото за португалския му интимен другар, заминал за Лисабон. Успява да се свърже с него, споделя му за опасността, която е надвиснала. Следващ важен етап от романа, отново базиращ се на честността – споделянето за възможното заразяване. Споделената отговорност крие опасността от крах в отношенията между двамата скорошни партньори. Ала все пак кризата е преодоляна и ние сме свидетели на едни нормални, човешки взаимоотношения. Е, спестени са ни изживяванията и името на португалския мъж, но все пак той е съпричастен със своята половинка.                      Текстът сякаш се рамкира с пространството на отходното, мръсното – последният акт между двамата герои е отново в тоалетната. Е, този път не е онази под НДК (също документална част, за която вече споменах!), а е в едно заведение. Плътското, първичното надделява за пореден или за последен път. Интересен е ритуалът на почистването, който извършва след акта Разказващият – почиства старателно мивката, ръкохватките, плочките, тоалетната. Съзнанието, че т у к  идват и други, че идват и деца, го карат да действа като отговорен човек, загрижен за останалите[8].

Стресът, угризенията и срамът за Разказвача са огромни за него. Той се изправя със страшилището Българска здравна система, където едно търговско дружество (по безумните ни закони болниците, клиниките са търговски фирми!) го препраща към друго. Където малка част от самоотвержено работещите медицински лица знаят чужд език (в случая – английски). Където същите тези висококвалифицирани специалисти са принудени да бъдат и администратори. Оказва се, че баналното лекарство – антибиотик на пеницилинова основа – липсва в Аптечната верига на страната, има вариант да се поръча от съседна Гърция[9]. Разбира се за пуритан дискретността е от изключително значение. Ала не е така и за балканските нрави, които са така вкоренени у повечето българи. Макар работещите в болницата да са представени като любезни, отзивчиви, състрадаващи и съпричастни, не е пропуснато да се отбележи тяхната неделикатност, нетактичност – пред други хора, пациенти да се оповести заболяването на Разказвача. В текста откриваме много сериозна илюстративна фактология за отрицателното, което носим и което е видимо, дразнещо и недоумително за „цивилизованите” хора. Примерно занижената елементарна хигиена на труд в болнично заведение – липсата на предпазни ръкавици[10], при взимането на кръвни проби да речем. Въпреки недостатъците Споделящият е впечатлен от уменията на медицинските сестри и лекарите. На първо място той отчита топлотата и човечността, която носят. Лекарката, която първоначално се държи с него като с направило беля момче, по-късно изказва съчувствие и показва загриженост за пациента.

Гарт Грийнуел има и някои чисто филологически наблюдения над нашия език, фрази и се опитва да ги обясни, осмисли. Силно смутен е от паразитното обръщение-пожелание „Дръж се мъжки”, което има за цел да окуражи. За него самия е съвсем естествено да се държи мъжки, защото е мъж. Отправеното „заклинание” в случая с чужденеца сякаш подлага под съмнение неговата маскулинност. Та как да се държи, той не е жена. Да, може един мъж да си ляга с другиго като него, но това не променя пола му. Напротив, и жените, и мъжете обичат, държат, търсят мъжко поведение, а не феминизирано. Не сексуалното предпочитание е в основата на държанието, постъпките, мисленето – „дръж се мъжки” по-скоро е забраната – „Недей да цивриш! Недей да хленчиш! Не прави истерии!”. Действително всеки мъж може да се разплаче, защото има емоции, защото е човешко същество, изпитва болка, страда. Но мъж, който истеричничи, който хленчи, който „циври” отблъсква и двата пола. Приемаме това поведение не само за по-близо до женската идентичност, но демонстрирано от мъж, оприличаваме с глезене, лигавене. Преди всичко мъжкото като понятие свързваме с представата за сила. Силата да се овладяваш, силата да се бориш, силата да отстояваш себе си, а оттук и друг един паразитен израз, но по-скоро с положителен нюанс: „мъжко момиче” (жена/момиче, което е силно, борбено, държи на думата си). Мъжът държи на казаната дума. Т.е. той действа, активен е, достоен и честен е. мъжът е защитник и закрилник. Мъжът е баща, или поне носи, заложено му е да има усещането за бащинство. Съвременната гей-култура е пъстра, богата откъм показност, голямо влияние има и дизайнерската мода, ала дори и по-нежният физически мъж, не е лишен от изконните качества, обладаващи пола му[11].

[1] С алюзията за едно такова сливане, хармонично единение завършва и разглежданата част – между младия мъж и коня – виж понататък в текста тук.

[2] Такова усещане добиваме и за Митко към края на романа – няма истински приятели и хора, които да са искрено до него и да са готови безрезервно да му помогнат, освен единствено Разказващият.

[3] Повече виж в:  https://webcafe.bg/gradat/1228052466-biseksualni-panseksualni-kakvo-e-da-si-po-sredata-na-seksualnoto-samoopredelyane.html; Фройд, Зигмунд (2015) Психология на сексуалността, Колибри; Нес, Патрик (2015) Освен този живот, Артлайн-Студиос; Деларош, Патрик (2011) Проблемите на юношеството, Издателство: Център за психосоциална подкрепа (изключително ценното в тази книга е съветът, който ученият дава да не се и опитва да се променя заявената сексуална ориентация на юношата, но да се говори с него, да усети, че е приеман и разбиран!). Деларош, Патрик (2018) От любовта към другия до любовта към себе си, Издателство: Център за психосоциална подкрепа. „Мястото на гей-тематиката в съвременните общества” (2019) – Тематичен сборник на списаниеЛиберален преглед”, ЕКСТАЗ, Берлин – с дигитална версия: file:///C:/Users/User/Downloads/Librev_Gay_Themes.pdf. А и в: Халпърин, Дейвид (2000) 100 години хомосексуалност и други есета върху древногръцката любов, София: Критика и хуманизъм. Окенгем, Ги (2001) Хомосексуалното желание, София: Критика и хуманизъм.

[4] Тук визирам великолепните романи: „Нощем с белите коне” (П. Вежинов), „Битие” (Вл. Зарев), „Лудост(К. Терзийски – там героят живее под наем, но пак е вън от фамилния дом, същото е и във „Войник” на същия автор), „18 % сиво” (З. Карабашлиев – там пък основният персонаж изобщо е напуснал пределите на родното). Донякъде и „Естествен роман” (Г. Господинов), защото авто-героят не е в бащиния си дом.

[5] Тук бих искал да припомня анализа, тълкуващ фигурите на ездача и обяздваното животно, което прави в добре познатата и у нас полезна  книга сър Кенет Джеймс Доувър (1920 – 2010) „Хомосексуалността в Древна Гърция”, писана преди повече от 40 години в Кристи Колидж, Оксфорд, а преведена на български език от Елика Рафи и издадена от ПЛАНЕТА -3 през 2002 г. По времето когато публикува своя приносен  научен труд проф. Доувър е директор на Британската академия на науките – справка в: https://en.wikipedia.org/wiki/Kenneth_Dover. В българското издание на стр. 82 е предложено тълкуванието на стихотворение от Анакреон, от където става ясно, че конят е сексуален символ, свързан с об-яздването, т.е. активната страна в секса. Та в разглеждания момент подсъзнателно присъства и идеята за ездача, ала водещото е, мисля по-скоро предложеното от мен тълкувание, тъй като е налице мъката от личната загуба на Разказващия.

[6] Тази част от текста си посвещавам на скъпия приятел – артистът Марио Костовски (1980), с много много искрена обич! Един от най-известните коафьори в България.

[7] Кюнцел, Долф (1985) Човешкият организъм здрав и болен, София: Медицина и физкултура. Виж и: https://bg.wikipedia.org/wiki/Сифилис.

[8] Бяхме свидетели как дълго време беше нужно за българите като общност да възприемат, че трябва да пазят и себе си, но и другите, като пазейки себе си, всъщност мислят и за другите. Говоря за носенето на предпазни маски и спазването на социална дистанцираност отпреди 3, 4, месеца (март, април, май) тази година. Та ситуацията беше благодатна именно с това мъчно усилие да се опитаме да се почувстваме като единна общност.

[9] В момента ситуацията е сходна! Уви!

[10] С тъга отбелязвам, че през последните месеци – от март 2020 до сега – сме свидетели как действително много от работещите в Българското здравеопазване нямат нужната култура в това отношение. Голяма част от заразените медици с COVID 19 е поради небрежност и немарливост. Не само със сърцатост се борят вируси и болести, изисква се и дисциплина. Текстът на Г. Грийнуелт е писан преди 4 години, ала е симптоматичен с регистрираните пропуски. Виждаме, че не случайно той е сащисан от безхаберието и то днес е красноречиво. В този смисъл романът на Г. Грийнуелт е и възпитателен. Широко скроен текст, който не е ограничен от основната тематика, а точно обратното – около една основна тема успява да навърже множество други. Така текстът става плътен, сериозен, общо-значим, каквато е и амбицията на автора. Постига я, което е хубаво!

[11] Повече виж в: Станчев, Красен (2011) Гей като пол и характер, София: АБ издателско ателие;  Ерибон, Дидие (2001) Размисли по гей-въпроса, София: Факел експрес; Димитров, Николай (2017) Гей пространства. Социални и сексуални ареали на ЛГБТ общността, София: УИ „Св. Кл. Охридски”.

Първите две части може да прочетете тук и тук.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Петър Михайлов

Петър Михайлов

Петър Михайлов е роден в София през 1979 г.. Завършва Българска филология - специалност литературознание през 2004 г., в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Дипломната му работа е върху творчеството на Яна Язова и спецификите на т. нар "женско писане". От 2001 до момента има около 30 статии и студии, публикувани в различни вестници, електронни сайтове и научни издания, посветени на съвременна българска литература и писателките от 30-те години на ХХ век. Задълбочено изследва стила и почерка на различни или забравени днес автор/ки. Занимава се с преподавателска дейност в столична гимназия.