Каквото ти принадлежи – роман от Гарт Грийнуел

Споделете статията:

Каквото ти принадлежи – роман от Гарт Грийнуел[1]

В чест на проф. Миглена Николчина, с признателност!

През 2016 г. екипът на Black Flamingo Publishing реализира романа на Гарт Грийнуел (1978) – американец, живял за няколко години у нас, преподавал в Американския колеж в гр. София –  и този текст се превърна в поредния успех както за самите издатели, за автора, разбира се, ала и за родната гей-общност. Ала и не само. Смятам, че е постижение и стъпка напред в узряването на нашето общество по отношение приемане на различието във всичките му форми.  През последните 15 години в тази посока – приемане на Другия, различния –  се направиха доста опити за предлагането на подобна тематика, ала не всички са с добра резултатност. Бих искал да изтъкна със задоволство, че пъртината е проправена донейде от двама достойни и уважавани българи, вписали се в европейската културна съвременност – проф. Цветан Тодоров (1939 – 2007) чиито откривания на Америка и заживяване с Другия се превърнаха в христоматийни удоволствия на студентите филолози у нас. Втората така значима за хуманитаристиката фигура е отново с българско потекло – проф. Юлия Кръстева (1941), която е основоположник както на интертекстовите анализи, утвърдени от незабравимия проф. Никола Георгиев (1937 – 2019) на родна почва, ала и със съществен принос във феминистките изследвания, подети основно от проф. Миглена Николчина (1955), допълвани от проф. Красимира Даскалова (1957) и проф. Милена Кирова (1958).

Макар книгата, станала обект на настоящия аналитичен текст, да не е с автор етнически българин[2], действието и поне главният герой е наш човек (ха, стана двусмислено – но нека!). Все пак съществуваща на роден език (преводът е на д-р Надежда Радулова), вече този опус се вписва в бедната, но интересна традиция, оформила се в тая посока от еволюцията на нашата проза. Разбира се, най-успешен до момента приемаме, че е първият хомосексуален роман, появил се в нашата литература –  „Изобретателят[3] (1930) на Борис Шивачев (1901 – 1931) преди малко повече от деветдесет години. Сетне високо ниво отчитаме в лириката, най-вече на Александър Вутимски (1919 – 1943), ала и в изящната му повест „Очите които плачат” (1941/2002), останала малко позната дори на филолозите българисти в днешно (а и вчерашно) време. Надявах се, че около отминалия век около рождението на харизматичния автор ще се направи нов том, включващ и тази творба, ала уви – само томче с познати вече лирически и есеистични проникновения. След едно десетилетно мълчание, прекъсвано спорадично от отделни епизоди в някои творби на изявени писател(к)и – Вера МутафчиеваСлучаят Джем” (1967), Яна Язова – „Александър Македонски” (1944), „Синият залез” (1947) на Павел Вежинов, то е нарушено от амбициозния опит на Тодор Пейчев (1972) „По различен ли?! Не се препоръчва” (2007), останал само по-скоро с желание за добър текст[4], а почти по същото време и от д-р Радко Шопов предложи своя епистоларен чат-роман „Айон и Лемарак. Заплетени в мрежата” (2008), който е с по-висока художествена стойност от предходния, ала и в неговата творба има много повече желание, отколкото сполука в естетическо отношение. И при двете споменати литературни произведения липсва завършеност. Едното е доста елементарно чисто на ниво разказ, а другото се състои само от чат-разговори. В това десетилетие обаче проправиха път със свои стойностни творби двама сравнително млади автори: Николай Атанасов (1878 – 2019) особено с „Евангелие от евнух” (2017) и Мартин Костов (1997) ”Февруари”, „Дом”. Също така изпъква и Николай Бойков (1968) с прозаичния опус „Писма до Петър”, публикувана през 2006 г. Тази книга някак мина почти незабележимо в нашия литературен живот, ала е успешна – полемична, художествена, документална, по-философски като че ли ориентирана, ала не достатъчно популяризирана остана. Успешен, ала не добре представен остана (както и предходния!) „Колко голяма е голямата любов” (2015) на Явор Веселинов (1975) – един наистина интимен, чист и красив текст, някак подминат от нашата литературна критика. Та американецът Гарт Грийнуел се явява продължител на тази скромна линия така различна и така интересна за цялостния развой на нашата литература[5].

Любопитство предизвиква самото заглавие. По някакъв необясним начин, свързан със структурирането на текста, то (заглавието) е пряко обвързано с една от основните теми, вложени и разгърнати в художественото произведение. Продаването на тялото в конкретния случай и свеждането на личността на проституиращия до предмет, вещ, т.е. до обект, който ти принадлежи, защото ти си го „купил” или поне си заплатил за него. Изненадваща е обаче подсказката, която прави самият автор – в интервю[6] – той споделя, че „Каквото ти принадлежи” е в пряка връзка със „Смърт във Венеция” на Томас Ман. Амбициозно обвързване. Емблематичната творба на класика от 20-тия век е определяна като „най-изящната творба, писана на немски език”[7] – прочутата новела поставя в своя център две наративни линии: едната е свързана и подчинена на творческия импулс при направата на произведение на изкуството, а втората е красивата, но шокираща любов на застарелия известен писател Густав Ашенбах към 14-годишния Тадзу – умалителното име на поляка Тадеуш. Действително в новелата липсва сексуален акт, по-важно е усещането за влюбеност, която стимулира творческата потенция на големия белетрист, който изцяло е потопен, вглъбен в древногръцкия културен код, съпроводен със знаковите фигури на Платон, Сократ, Федър, а също така и вплитането на митологичните образи на Орион, Клейтос, Кефал, Хиацинт, Ганимед, Ерос. Така контекстът определя посоката на любовното чувство – то е платонично. Писателят е запленен от красотата и съвършенството на формата, която въплътява Тадзу. В някаква степен героят на Гарт Грийнуел – Митко – също е сведен до форма, предмет, обект на желанието – в американо-българския роман сексуалното е видимо подчертано (дори и графично при оформлението на книгата – дело на фотографа Петр Шпонка). Друга близост е топосът на морето – в новелата е Венецианският залив, а в романа – Варненският. Последваш топос по отношение на близостта между двете художествени творби е идеята за болест – при Т. Ман – холерата, а при Г. Грийнуел – сифилиса.

Бих се върнал отново на проблема около имената на главните герои – за поляците Тадеуш е национално-определящо, добре позната е епическата поема на Адам Мицкевич, бележеща връх в Полското възраждане, за българите пък едно от типичните (народни) имена е Димитър и неговият умалителен вариант – Митко. И Ашенбах, и Гарт наричат възлюбените си с тези по-нежни нарицания[8]. Та в този план на мисли, Г. Грийнуелт се доближава до българското, националното. Разбира се, съзнавам, че тук ще бъде атакуван яростно от колеги-литературоведи и от читатели, че Митко от този роман далеч не е национален тип, тъй като образците в нашата литература подчертават мъжкарското излъчване (бих се пошегувал малко по-хард – облъчване), а не гей-мъжете. Така е и няма да споря в тази посока. Имам предвид друго – Г. Грийнуел изгражда, представя образа на Митко като вплита някои от националните чети, характерни за мъжкото поведение у представителите на нашата нация през последните 15- 20 години, които се откриват в хетеро и в хомосексуалните, т.е. независимо от полово осмислената  си ориентация. Много млади мъже реално се продават, т. е. търгуват (с) телата си – сделката е сключвана както с противоположния пол (женския), ала от известно време насам и с други представители на същата сексуална принадлежност. Не би трябвало да изграждаме и да служим на някакви остарели и закостенели стереотипи, защото те пораждат много комплекси, допринасящи за само-подценяването и за отнемането на свободата. В  най-общия смисъл на това понятие – свободата да заявиш и да бъдеш себе си, без да се притесняваш от така вредоносното: „ама какво ще кажат хората”, защото тази лицемерна диагностика не е меродавна, поради изменчивия характер на човека – да говори едно, а да мисли друго – пак порочно, идещо от криворазбрания стереотип. В този контекст романът „Каквото ти принадлежи” е подчинен на темата и идеята за свободата – да бъдеш това, което си, такъв, какъвто си, без да се притесняваш и комплексираш от собственото си Аз.

В последната част Разказвачът (историята е предадена автобиографично, т.е. от първо лице) споделя, че още когато е започвал работа в Американския колеж се е разкрил пред колегите и (о, ужас!) пред учениците си. Тук пуританите, които са така многобройни у нас, ще подскочат и ще почнат по типично български да нападат и морализаторстват заклеймяващо: „развратник, педофил, мръсник[9]. А човекът просто е честен. Втората главна тема е именно откритостта, липсата на лъжа и отвращението от нея. И Гарт, и Митко настояват че са именно честни[10]. Те не се лъжат един другиго – като изключението, издънката е в края на сюжетираната история. От тук можем да си обясним реално необяснимата, странна, а в определена степен и нездрава връзка между двамата герои. Доверието по между им е изградено именно на честността. Разбира се, Митко чисто по нашенски ще го удари на чест, ще се наситим на фрази от рода на: „аз не съм като другите”, или: „аз можех да те излъжа, ама не го направих”, като стигнем до апотеозното: „те говореха, че си педераст, а аз им казах, че си хетеросексуален”[11], т.е. геройски е успял да защити партньора си. Поведенческите прийоми, характерни и характеризиращи Митко не са иронично предадени от повествованието. Напротив срещаме едно състрадание от страна на Споделящия. Той изпитва чисто човешка болка от пропадането на човека, когото години наред обича и копнее физически. Този копнеж можем да разкрием в драматичната повест на Томас Ман, за която вече споменах. Идеите за творчество, личностната биография на пишещия също изграждат междутекстовата близост и сродяват двете художествени творби.                                                                                                                                            ***

Налага се да направя кратко отклонение от основния аналитичен курс, тъй като не са много изследванията на български литературоведи, посветени на Томас Ман и в частност на/за „Смърт във Венеция”[12]. Преди повече от четири десетилетия проф. Исак Паси[13] (1928 – 2010) предлага своята монография върху творчеството на този фундаментален немски автор. Изминалото време сякаш предопределя(т) и налага(т) новия задълбочен и концентриран повече върху творческото развитие на явлението Томас Ман, който ни предложи един от корифеите на родното литературознание – проф. Симеон Хаджикосев (1941). В 12-тия том от своята забележителна (а защо не – епохална?) поредица „Западноевропейска литература” най-добрият изследовател на тази дисциплина у нас предлага своя очерк за „един от най-значимите световни писатели на ХХ век”[14]. Получаваме в наши дни може би първия адекватен прочит на „Смърт във Венеция”, т. е. критически поглед, изчистен от идеологически грим и ретуш. С обичайния сладкогласен начин на интерпретиране дългогодишният лектор в Софийския университет – любимец на поколения студенти-филолози – представя своя задълбочен аналитичен прочит на тази изящна новела. Разбира се той не прави препратка с българо-американския роман, който разглеждаме в настоящия момент. Тук се изкушавам да спомена за друга интертекстова обвързаност между нобеловия лауреат за литература от 1929 г. и носителя на Вазовата награда за 2017 – проф. Симеон Янев (1942), колега и връстник на проф. С. Хаджикосев. Та през 1986 г. професорът по българска литература след Освобождението до Първата световна война[15] представя своя роман „Биографии на писатели, генерали и трети лица[16], където текстово обвързва своето произведение с едно от най-странните, и сред най-сложните, появили се в средата на двадесетото столетие – „Доктор Фаустутс”. Тази обвързаност много късно беше провидяна и проучена преди близо две десетилетия от самия мен[17]. Ала нека не се отклонявам толкова и да насоча вниманието отново към обекта на нашия анализ.                                                                                                                                       ***

Тръгвайки от обяснението на заглавието Гарт Грийнуел посочва[18] от коя точно част на „Смърт във Венеция” е фразата: епизодът когато Густав Ашенбах посещава (все по-често) фризьора си, който го гримира и покрива с боя сребреещите му коси. Американският автор детайлно разяснява глагола за принадлежност в английския език и интересното е, че там откриваме идеята за копнеж. А и Г. Ашенбах, и Повествувателят изпитват копнежност по обектите на своето обожание – респективно – към Тадзу и към Митко. Разбира се на български език няма как да бъде постигнато подобно внушение. Ние обвързваме словоформата принадлежност, глагола принадлежи ми, с идеята за притежание, собственост на предмет, обект. Ала именно от тази езикова различност се стига до идеята, че реално обичаният не може да ти принадлежи. Той е отделна личност. Отделен свят, вселена. Проблемът за принадлежността на обичания обект страда именно в стереотипно-патриархалните разбирания: жената принадлежи на мъжа. От това чувство за собственост е и реалната последица за дискриминирането на „втория пол”, а резултатност от агресията е появата на понятието „трети пол”, джендър проблематика и т.н. терминологични назовавания на движенията, целящи премахване на дискриминационните процеси. Не само по отношение на жената наблюдаваме собственическо отношение. То се п(р)оявява и в общението между двама мъже (хомосексуална двойка), между родител/и и дете (хетеросексуалното семейство). Т.е. дискриминационното е налично и в двата свята: и в хетеросексуалния, и в хомосексуалния. В този смисъл книгата се превръща в универсална, общочовешка, общовалидна. Тя не се ограничава само с гей-аудиторията си, за чиито адресат е предимно написана и прицелена. Тя се стреми към универсалност, т.е. общовалидност, защото отправя съвсем човешко послание – не, дори и любимият не ти принадлежи, именно любимият има най-много нужда от свобода, а не от обсесивност – дали именно това не е подтекстът на художествената творба? Сам авторът в посоченото интервю дава разяснения по този въпрос. Препоръчвам при едно последващо издание някъде в томчето да бъде поместен този разговор с Гарт Грийнуел. Подобен род книги наистина се нуждаят от своето пред-говаряне, разясняване. Защото така би се избегнала атакуемостта от страна на манипулативните и дискриминационните в същината си упреци, че видите ли тази творба е само за гей-хора, а от там внушенията: опасна е, заразна е и прочее словоблудства. Разбира се, никой няма да стане гей, след като прочете „Каквото ти принадлежи”, ала българското общество е така незряло в това отношение и разбиране на различието, че нищо чудно тази фобия да се изрази и в критическите интерпретации, разглеждащи художествената творба. Спокойно бихме могли да определим обаче самият текст за манифестен.

Гарт Грийнуел споделя пред Св. Енчева, че неговото послание (литературната творба е послание, както все още настоява литературната теория) е прицелено към обвързването с куеър културата, позната в Западна Европа и в САЩ. Подобни наченки у нас провиждаме в стиховете на Николай Атанасов отпреди десетилетие и малко повече – стихотворението му за Спартакус, „Обратна естетика” и онези творби пряко повлияни от Жан Жьоне, Вутимски, Георги Мицков.                                                            ***

Композицията на романа е триделна. Всяка част си има заглавие „Митко”, обемаща около 60 страници, „Гроб” – около 40 страници и „Зараза” – почти 80 страници. Неравноделна е, забелязваме едно рязко спадане и плавно, почти двойно набъбване в конструирането на текста. Реално разказът започва и свършва със срещата с Митко, с наблюдението му (т.е. Митко е обектът на наблюдение). Ако в началото погледът на повествуващия е пълен с любопитство, стигащо до запленяване, то в края очите на гледащия са замъглени от сълзи. Т.е. пътят на наратива е от обожанието – до разочарованието. Ала не от това чувство са бликнали солените капки, а от силно изпитваната обич. От необяснимото любовно-копнежно чувство, разкъсващо Разказвача. Макар и наранен, чужденецът намира сили да прости, чисто човешки да прости, ала и се отдалечава, изстива към обекта на първоначалното си обожание. Самият Митко не е особено привлекателно описан. Той не е някакъв красавец, не впечатлява с облекло или външен вид. Дори обратното носи миризмата на алкохол и пот, аромат, който в повечето случаи би отблъснал. Повествувателят е впечатлен от освободеността и естествеността, която демонстрира българинът. Макар и на нечистото място у Митко личи стремеж към чистото. Това рязко противоречие е във връзка с привързаността и отблъскването, които изпитва паралелно самият Изповядващ се. Висок, широкоплещест, със свръх мъжествено и криминално излъчване. Определенията, въпреки своята отблъскващост, внушават усещането за маскулинност, която струи от Митко. Той не е феминизиран, той дори подчертава своята алфа роля с демонстриране на впечатляващата фалическа мощ, която притежава. Той много добре знае каква реакция събужда с размера си и без притеснения го демонстрира. Само че именно тази показност, това размахване и завиране безразборно (съжалявам за малко hard изказа, но той е в унисон със стилистиката на разглеждания роман) из теснините на мъжките тела, довежда и до тежката болест, разкрита в началото на финалния дял.

Образът на Митко сякаш сглобява всички останали части на книгата. Първоначално „Митко” е повест, която прераства в роман. В средищната част, а и във финалната неговото присъствие количествено е ограничено. Но все пак той се превръща в смислов и притегателен център на/за художественото произведение.     Втората част е ориентирана към миналото на Разказвача. По-подходящо заглавие си мислех, че би било Бащата, тъй като около този образ е концентрирано процентно разказаното количество история. Ала отказът на Гарт да се срещне със своя родител, смислово налага правотата на избора – „Гроб”. Никога Спомнящият си няма да стане баща. Някак съвсем естествено представите и разбиранията ни за фигурата на отеца са свързани с хетеросексуалните (ни) разбирания. Т.е. родителят не може да е гей. И, действително, когато бащата разбира, че синът му е хомосексуален, той се отдръпва рязко от него, обижда го, унижава го. Табуира го. В разрез със съвременните разбирания, че родителят, или родителите, приемат детето си такова-каквото-е, т.е. те не го гледат спрямо различността му, приемат го като отделен индивид, когото обичат. Обичта не дели. Обичта не дискриминира. Поне истинската обич. В дълбините на тази втора част ние като читатели установяваме, че Бащата не е способен да обича. Той не обиква нито жените си, нито пък децата си. Той израства като егоист, завоевател на територии и пространства. И господар на завладяното. Едва в края на този по-кратък дял от текста този човек стига до нещо като разкаяние, до състояние, приличащо на прошка. Ала всъщност не стига до края. Той умира като представител на старото, патриархалното, което контролира, отхвърля и преследва-наказвайки всяка различност. Прави впечатление твърдостта на Разказващия. В протежение на целия роман някак привидно оставаме с впечатлението, че той е по-слаб. Ала не е точно така. По-точно той е търпелив, прощаващ, но и отстояващ своята позиция. Може да страда за мъжа, когото копнее години наред, ала успява да (го) отпрати. Може да прощава вътре в себе си унижението и обидата, нанесени от бащата, ала не отива да отдаде синовна почит показно. Той скъсва нишките сам. Да, боли го, съвсем по човешки изпитва силно страдание, ала има силата да е категоричен.

Шокиращото откъм естетика начало и старт на любовното чувство, дало тласък на разказването на историята чисто като творчески акт, не е новост за нашата литература. Николай Атанасов в своите стихосбирки „Органични форми” (2007) и „Манифестация” (2011) имаше такъв тип текстове, които отвеждаха към топоса на тоалетната, дупката, ъндърграунда. Срещата между американеца и българина става на тази територия – органична, естествена, ала също така това е и пространство, територия на разложението, на нечистотата. Оказва се, че е и работно поле – там Митко приема своите клиенти. Дълбока ирония с римската поговорка „парите не миришат”, малко сарказъм предлагам – любовта – също (не мирише). Ала тук бих припомнил сюжетиката на някои от романите а Жан Жьоне, където сексуалният акт се осъществява в топоса на тоалетната или затвора, като там хигиената на героите е още по-стресираща (ала все пак я има!). В Интервюто, на  което неведнъж се позовавам в настоящия анализ, Г. Грийнуел споделя, че хетеросексуалните двойки също осъществяват полов акт в тоалетни, ала за тях това не е мръсно място, каквото е, ако сексът е между мъже. Някак самият текст внушава, че това е подземното царство – над тях е НДК-то (да същото ендека на културата, както се шегуваме по между си), т.е. дворецът и културата, а това – WC-то – е долното, под-земното, ала също така и влажно, скрито, невидимо. И двамата герои осъзнават, че не са част от този интериор. Митко възприема този топос като работен офис едва ли не, а Разказващият – място за секс среща, просто секс, без нежност, обвързаност и т.н.

Описаният акт в „дупката” започва с умерена доза еротика – изящното младо голо тяло на 23-годишния надарен момък, ала много скоро разказът придобива гротескови очертания – от една страна пияното състояние на Митко, от друга – театралността, фалшивостта, неистинното. Така текстът успява да се удържи в естетиката на еротиката, без да стига до евтината порнографска разкритост. Напротив, отчитаме аналитична мисловна дейност. След три-четири срещи двамата вече са в/на  „горната земя”, извисяваща се в „двореца” на Гарт, т. е. в неговия софийски дом. Но още в началния етап на сказа ние сме потопени в измамата. От една страна – самото пространство е мамещо и неистинско, потискащо представата за интимност, нежност, единение, съвкупление – има и други свидетели. От друга пък – мами самият Митко, който получава двойна от договорената цена, ала услугата е  по-незадоволителна. С риск да предизвикам професионални спорове, бих припомнил, че друг един емблематичен наш художествен герой е умел измамник и е с естествено поведение. Ала приликите с бай Ганьо май се изчерпват именно в този диапазон. И то не заради подчертаната маскулинност на героя, създаден от Алеко Константинов преди близо 130 години. Друга е най-ярката пропаст: единият не е способен да обича. Самата дума „обич” в творбата на Щастливеца се ограничава до подчертано егоистичната фраза: „аз обичам круши”. Докато Митко, макар и проституиращ, успява да обикне. И тази негова способност прави образа му да е по-мек, кара читателят да изпитва състрадание към него, а не отвращение.

Във втория епизод на Първа част се запознаваме с миналото на Митко. Там ние добиваме представата за неговото друго Аз – младеж, устремен към естетиката, към красивото, към стилната и модна дреха. Там той е трезвен. От тази емоционална част става ясно, че Митко е бездомен, спи при priqteli[19] , а понякога и на открито.

Митко е скромен. Той не се разпростира в прекомерни желания. Той се радва на малките удоволствия. Не злоупотребява. Не открадва. Т. е. той не е отрепка. Той е запазил някакво човешко достойнство. Има своите разбирания за морал. Той иска примерно телефон от заложна къща (който е в порядъка на 100, 150 лв), не ламти за нов от Технополис, Техномаркет – веригите, предлагащи техника и електроника. Освен това Митко е честен – въвежда в своя свят съвсем естествено новия си партньор. Той не нарича Разказващия клиент, а го назовава именно приятел. Това е вече друг статут, чийто подтекст е: аз съм с този човек сега, т.е. обвързан съм с него. А, разбира се, тези отношения не са между продаващ се и купуващ. Текстът на романа е потопен в съвремието – дигиталната епоха, в която живеем (или чезнем?) е безпощадно вплетена, тя е част от самата екзистенция – андроидите (смарт телефоните), лаптопите, айпадите, социалните мрежи, сайтовете и платформите за запознанства така специфични за гей-хората – гепи ме, гей-ромео или гриндър – остават неназовани, но все пак, позволявам си да ги оповестя. Тези платформи са част от общуването между този тип хора. Комуникацията е изключително лесна и достъпна, по този начин се осъществяват не само спонтанни сексуални контакти, ала е възможно отношенията да прераснат в задълбочена обвързаност. Нещо, което ни е познато като похват от споменатите вече в началото на изложението ми – „Айон и Лемарак” или „Колко голяма е голямата любов”.            Прави впечатление как Гарт Грийнуел успява да насочи вниманието към детайлите, подробностите – разглежданата фотография на Митко и неговия интимен партньор, в когото е бил влюбен – усещаме красивото: младежите са щастливи, неподправено радостни от своята заедност, облечени са, т.е. ставаме косвени свидетели на едни обикновени, на едни човешки отношения. Текстът на този роман успява именно в това – представя любовта между двама мъже за нещо съвсем естествено. И то е! За по-развитите и по-на запад отстоящи страни от България вече интимните отношения, наблюдавани и демонстрирани между двойки от еднакви полове не предизвиква скандалност, както е все още в нашата родина. Процесите там са започнали своето развитие преди близо 50 години[20], а при нас това е все още в зародиш. Свидетели сме на яростната съпротива от страна не само на обществата в България, ала и от лицемерното поведение и говорене на политиците ни. Премълчаването на значими творчески фигури и принадлежността им към хомосексуалното и като предпочитание на любовните отношения, ала и като някаква естетическа платформа (към споменавания неведнъж гениален поет Ал. Вутимски бих искал да приобщя и фигурата на един от най-успелите родни диригенти от края на ХХ век – Емил Чакъров, постигнал международна известност и признание и същевременно стипендиант/асистент на един от най-великите музиканти за изтеклото столетие – Хербрт фон Караян (1908 – 1989), дирижирал до смъртта си). Още Николай Атанасов в „Органични форми” (2007) разобличи как политическите ни мъже говорят с езика на омразата. Всеки опонент задължително е „обратен”. А е обществена тайна колко от тия шаячни политичета[21] са търсещи прегръдки и ласки от други мъже[22].

Неусетно или пък съвсем осезателно навлизаме в едни територии на философското познание, което разглежда така наречените джендър въпроси и проблеми, идещи от изследователските трудове на Джудит Бътлър (1956), чието приносно изследване „Безпокойствата около родовия пол[23] е познато и на българската хуманитаристика от близо двайсетина години насам. Където основно полът се възприема като социална роля. Останах учуден и смаян как преди две години се проведе невероятно успешна манипулация така назованата Истанбулска конвенция да не бъде ратифицирана у нас. Спекулативно беше отношението и към джендър проблематика, която присъства в нашето хуманитарно знание вече 20 – 25 години. Явно съпротивата срещу разбиране, приемане и допускане на различието е политика на всички правителства до момента. Те успяват да внушават едни остарели и зловредни дискриминационни отношения към другостта, изричани с езика на омразата. Гарт Грийнуел се опълчва със своя текст именно на това политическо късогледство, наследено и останало още от диктаторския режим преди 1989 г., когато са били масирано преследвани хора с различна сексуална ориентация[24]. Апропо такава е била и ситуацията в страна като САЩ, преди трийсетина години – особено показателна в това отношение е втората част на романа, където Разказвачът се връща в периода на детството и ранната юношеска възраст (началото на пубертета, съзряването, тийн-годините), когато повествуващият се само-осъзнава и само-определя, открива и само-разкрива своята гей същина. Среща отблъскването от страна на бащата. Ала и нещо по-стресово – поведение на агресивна неприязън, отвращение – подтекстът е ясен: „ти не си мой син, ти си педеруга, обратен и т.н.”, т. е. все говорни изяви, които нараняват. Би могло бащата именно, защото е баща да бъде по-мек, по-щадящ, да не е нападателен и малтретиращ (нямаме физическо посегателство, ала думите, поведението са красноречиви). Все пак дълбините на текста на „Каквото ти принадлежи” очертават един друг образ на мъжествеността. Тя е търпелива, отстояваща. Следваща чисто философско-естетическа близост с текста-вдъхновение – „Смърт във Венеция”, където фразата: „Да издържи” се оказва ключова. Та, именно мъжът трябва да издържи, да понесе различието, а не да го размаже или смачка. Т.е. осмислена е отеческата роля в християнски ракурс: патриархът е Пазител, Закрилник, а не насилник. Там се крие мъжествеността – във владеенето на силата. Апропо така силно изразена е тази идея и в един подчертано маскулинен текст какъвто е „Войник” на петдесетгодишния Калин Терзийски. Бащата в романа на Гарт Грийнуел не издържа! За това е положен и ритуално в гроба. Мъртвият не е изпратен, съпроводен, оплакан от сина си. Който успява да прости, но не може да забрави унижението и студенината. Всеки човек, всяко живо същество има нужда от човешка топлина и разбиране, от съчувствие и състрадание. Когато в кризисни моменти тази топлина бяга от тези, от които очакваме най-силно и най-естествено да получим, боли. Боли до края.

[1] Извинявам се на читателската аудитория за обемността на текста. Представеното изложение е анализ на романа на Г. Грийнуел.

[2] Със задоволство разбрах, че Гарт Грийнуел е публикувал положителна рецензия за друга книга-събитие на десетилетието – „Физика на тъгата” от Георги Господинов (ха пак двойно Г!). Повече виж в: „Блиц” от 25. 09. 2016 дигитална версия: https://blitz.bg/obshtestvo/kak-sledvashchiyat-velik-gey-roman-na-nasheto-vreme-se-rodi-v-blgariya_news447815.html .

[3] Няма как да не припомня хубавия и ценен прочит, който предложи преди двайсетина години доц. Мая Горчева (1968): Горчева, М. (2004) Между текста и цитата, София: Сема РШ.

[4] По-добри в художествено отношение са разказите в сборника от 2015 г. „Душата ми плаче за теб”.

[5] Чудех се дали да приобщя и „Хомоголгота” (2011) на Адам Георгиев (1980), която преди десетилетие отпечата „Жанет 45”, но останала само с първата си част на български език от трилогията, написана на чешки. Самият автор има български произход, което позволява да бъде причислен в някакво отношение към темата, ала и в цялостното развитие на българския наратив в последно време.

[6] Виж: Светла Енчева интервю с Гарт Грийнуел, публикувано в: https://www.marginalia.bg/analizi/gart-grijnuel-dostojnstvoto-ne-se-dava-na-chovek-a-mu-prinadlezhi/; Маргиналия от 07. 10. 2016 г.

[7] Ман, Томас (1964) Новели, С., Народна култура – Паул Рилла – Послеслов (стр. 438 – 447)

[8] Своят усет към езика Г. Грийнуелт нееднократно сюжетира в рамките на художествената творба. Акцент има и върху употребата на обръщението „Мите”, което за Разказвача носи усещането за интимност, нежност и е израз на обич.

[9] С огромна болка и тъга споделям и своите лични наблюдения и констатацията ми, че нашето, българското общество, за огромен срам не прави разлика между педофилия, което е извращение, ненормалност и хомосексуалната същност на някого. В голяма степен учителите и изобщо преподавателите, които са гей-хора, погрешно, грозно са оклеветявани и набеждавани, че са и сексуално извратени. Говоря и от лична позиция: аз може и да съм гей, или бисексуален, ала това не ме прави педофил. Работата с учениците е работа, както всяка друга, дори още по-отговорна, защото ние освен знание, формираме и личности. Голяма част от българските учители притежават и висок лич(ност)ен моралитет.

[10] Честността разбирам и във факта, че Митко не се крие какъв е, той ясно заявява себе си. Освен това и често влиза във физически сблъсъци, за да защити тази своя свобода. Смият Г. Грийнуел изтъква тази характерна особеност на героя си в интервю – виж последната бележка тук.

[11] Тъжна фраза, на която ще се спра по-подробно понататък в своето изложение. Тук само бих коментирал, че у нея се крие един дълбок национален комплекс и страх. Той е породен от различността, българите сме страхливи от новостите, от различията. Пасивността е възприемана погрешно като толерантност. Реално търпимост и приемане на Другия в нашето общество все още липсва. Освен това то е и лицемерно по отношение на всякаква другост. Клюкарският етап от незрелостта на общностите  в родината ни (силно разединение наблюдавам и заради него не мога да говоря за организирана, сплотена група, нация и т.н.), та тази инфантилност е все още ярко видима и болезнено осезаема. За съжаление за три десетилетия от началото на Прехода към демокрация не успяхме да положим достатъчно усилия в тази посока – приемане на Другия. Това е упрек и към политическото развитие на нашата родина. В образователна посока би могло да се построят основи, тъй като в някои програми се изучава старогръцка литература (Сафо), символистите Рембо, Верлен (знайно е, че не само поетическия мегдан са споделяли, а и едно общо ложе – перифразирам любимия проф. Никола Георгиев) предложението Александър Вутимски обаче да стане репертоарен автор среща яростна съпротива именно заради хомосексуалния акцент в неговото забележително творчество.

[12] Тук трябва да спомена изящния предговор към изданието на „Доктор Фаустус” от 1981 на проф. Жана Николова Гълъбова, въвеждащата студия от известния ни писател Любен Дилов към обемистия том „Вълшебната планина” от 1972 г., краткия очерк на Недялка Попова към романа „Лоте във Ваймар” от 1985 г. А преди тях доц. Марко Марчевски (да, същият, авторът на „Митко Палаузов”) в своите две издания на „Малка литературна енциклопедия”от 1939 г. и 1946 г. има съвсем информативни справки за Т. Ман. Доста оскъдна изследователска традиция по отношение на Томас Ман. Ала преди близо две десетилетия проф. Миглена Николчина посвети семинар на творчеството на Томас Ман, където заедно с някои от студентите, които днес са сред по-младите преподаватели в Софийския университет – доц. Дарин Тенев, д-р Петя Абрашева, д-р Ем Видински, д-р Надежда Радулова, д-р Емилиян Николов – посвети на опуса „Доктор Фаустутс”. Съжалявам, че тогавашните ни магистърски разработки не бяха включени в отделен том, би било интересно, а смятам, би било приносно. Та това е и една от причините настоящият текст да бъде посветен на голямата наша изследователка в полето на различието.

[13] Паси, Исак (1981) Есета. Философски литературни етюди. Френски моралисти. Томас Ман, София: Наука и изкуство. Монографията за Т. Ман е от 1974 г., т.е. вече доближаваме една половинвековна давност, като все пак, бих отбелязал, че написаното е по времето на социалистическата епоха, когато малко или много родната литературоведска наука е ограничена и подчинена на този тип естетика      (разбира се, също е положението и с философската наука, чиито представител е проф. И. Паси).

[14] Хаджикосев, Симеон (2019) Западноевропейска литература, ч.12. Петима от най-големите романисти на ХХ век.

[15] Близо 4 десетилетия проф. Симеон Янев води този лекционен курс, като от 1991 г. до 2007 беше титуляр в катедрата по История на българската литература .

[16] През 2013 г. проф. Симеон Янев представи и следващите две части, продължаващи творбата – „Биографии на отрепки”.

[17] Повече виж в: Михайлов, Петър (2018) Литературоведски СЕС (статии, есета, студии), Плевен: Izdavam.com

[18] Повече виж в: Интервюто на Светла Енчева с Гарт Грийнуелт. https://www.marginalia.bg/analizi/gart-grijnuel-dostojnstvoto-ne-se-dava-na-chovek-a-mu-prinadlezhi/.

[19] Точно така е изписана думата – на „шльокавица”. От контекста обаче разбираме, че така са наречени партньорите или гаджетата на Митко. Но в последната част почти във финала стигаме до прозрението: ти си истински приятел. Т. е. романът преосмисля именно съдържателно-смисловата страна на думата. Изписана като код тя се превръща в символ – човешко отношение, изпълнено с искрена обич и спонтанно съчувствие, безрезервна помощ в случай на беда. Така в някакъв свой ритъм романът проследява пътя от състоянията: клиент, партньор, приятел. Свидетели сме на еволюция, на проява на човещина. И в този смисъл текстът е общоценностен, т. е. универсален. Приятелството е движеща сила в света (простете клишето!).

[20] През 2005 се състоя успешната премиера на филма „Планината Броукбек”, номиниран и за Оскар. Сценарият е изграден върху едноименната новела на Ани Пру (1935), чието повествование отпраща хронологически към 60-те, 70-те години на ХХ век, когато се осъществява началото на пробива във въз-приемането на гей-общността. През 2006 издателство Интенс преведе и отпечата кратката повест на световноизвестната авторка, която окръгля задължаващите 85! Та в момента нашето обществено настроение, българското, е на онзи етап отпреди 5 десетилетия. Расте младо поколение, което е с малко по-разкрепостено мислене, ала съпротивата и страхът към това специфично различие все още са яростни, настъпателни, дискриминиращи. Предполагам, че се налага прилагането и изработването на закони, защитаващи дискриминационното поведение, а също така и окултуряване на нашето народонаселение именно с книги като „Смърт във Венеция”, „Планината Броукбек”, „Портретът на Дориан Грей” (апропо четена и обичана от нашите тийнейджъри!), „Очите, които плачат”.

[21] Тук заимствам определението от д-р Цветан Стоянов.

[22] Изкушавам се да припомня някои „скандални” подробности, „изтекли” в медийното пространство за „нежните отношения” с други мъже от страна на Сергей Станишев, Кристиян Вигенин, Азер Меликов, Владимир Кузов. Разбира се те яростно се съпротивляваха, ала доста разочароваха, защото не бяха честни. Може би щяха много да спечелят, ако се бяха разкрили. Подобен проблем наблюдаваме и при други обществени личности – артисти, поети, писатели, музиканти, режисьори, фризьори, ала и адвокати, прокурори, лекари, учители… Ала всичко това не само е тъжно, то е и показателно за незрелостта както на обществата у нас, така и насаденият страх да не си като останалите. Което води до комплексарщината, постоянното криене и мнимо бягане, смешното и нелепо отричане: „ама аз не съм гей”. И да си! Какво от това? Не е важно с кого си лягаш, важно е как осмисляш живеенето си, какво даваш, какво сътворяваш. Ето за тази изостаналост и лицемерие говоря. Все още за нашето обществено съзнание педофилията и хомосексуалността са свързани. А те са коренно различни състояния. Има морал, който много от гей-хората ревниво спазват. И изключително се дразним когато ни упрекват в престъпни деяния или намерения. Особено важно беше отхвърлянето на Истанбулската конвенция. Същината беше подменена изключително подло и грозно. Все още нямаме Закон, предпазващ от насилие – домашно – жените и децата. Всички от гей-общността (за да съм по-точен от ЛГТБ-хората) държат да има ясни регламенти. Защото голяма част от тези човеци са били насилвани в ранна детска възраст!

[23] Така през 2003 г.Диана Захариева превежда текста „Gender trouble”, а Критика и хуманизъм реализират за България.  Д. Бътлър публикува своя научен труд през 1990 г.

[24] Сред пострадалите се нареждат велики представители на културния ни елит от близкото минало – поппевецът-композитор Емил Димитров (1940 – 2005), легендарният комедиен актьор Георги Парцалев (1925 – 1989), литературният критик Атанас Свиленов (1937 – 2015). Изкушавам се да добавя и поета-преводач Георги Мицков (1921 – 2001), който остава почти неизвестен не само поради факта, че е гей, но и защото е обявен за син на „враг на народа”. Едва през 2009 доц. Едвин Сугарев (1953) открито заговори за хомосексуалното в творчеството на Александър Вутимски в своята базисна монография, така че и той косвено е премълчаван и дискриминиран, макар че от 1960 г. насам е преиздаван периодично (по книга на десетилетие – 1970, 1980, 1989, 2001, 2019)

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Петър Михайлов
Петър Михайлов

Петър Михайлов е роден в София през 1979 г.. Завършва Българска филология - специалност литературознание през 2004 г., в Софийския университет "Св. Кл. Охридски". Дипломната му работа е върху творчеството на Яна Язова и спецификите на т. нар "женско писане". От 2001 до момента има около 30 статии и студии, публикувани в различни вестници, електронни сайтове и научни издания, посветени на съвременна българска литература и писателките от 30-те години на ХХ век. Задълбочено изследва стила и почерка на различни или забравени днес автор/ки. Занимава се с преподавателска дейност в столична гимназия.