Защо крайната десница е доминирана от мъже

Каз Мюде*

Какво, ако мъжката идентичност, а не расистката идеология, е най-важната причина хората да се присъединяват към крайно десните групировки? Това е основното твърдение на Майкъл Кимел, американски социолог, в неговата нова книга „Лекуване от омразата: защо младите мъже изпадат във – и се справят със – ожесточения екстремизъм”, която изследва причината младите мъже да се присъединяват (и напускат) крайно десните групировки в Германия, Швеция и САЩ.

Макар и основната теза да е леко преувеличена, книгата е забележително добре написана и подплатена с научни изследвания. Кимел, отдавнашен изследовател на мъжете и мъжествеността, пълни книгата си с цитати от множество интервюта с т.нар. „бивши”.

Почти всеки е забелязал, че крайно десните организации и събирания са предимно и изконно мъжки, от фаталното „Да обединим десницата” от миналата година, до патетичното „Да обединим десницата 2” миналия уикенд, но Кимел е един от малцината, който е направил това фокус на своето изследване.

Крайната десница нарича „Да обединим десницата” успех. Развитието на движението твърди друго.

Въз основа на интервюта с бивши активисти, Кимел обобщава, че крайно десните групировки използват мъжествеността по три различни, но свързани начина. Първо, те прибягват до нея, за да опишат или обяснят своята лична ситуация – например, вие сте самотен или безработен, защото „Другите” са ви взели момичето/работата.

Второ, мъжествеността се употребява да проблематизира „другия” – те не са истински мъже, или защото са твърде изнежени или твърде животноподобни. Трето и последно, те я използват да набират нови членове – може да си възвърнете мъжествеността и така, момичето и работата, като се биете с „Другите”.

Докато заключенията на Кимел са основани на интервюта с членове на специфични поделения на крайно десния свят – най-вече малко нео-нацистки групировки, които повече приличат на улични банди, отколкото на политически партии – важността на мъжествеността също е отбелязана в други крайно десни движения. В „Занеси войната у дома: движението „Бялата сила” и паравоенната Америка” американският историк Катлийн Белю твърди, че корените на съвременното движение на бялата сила и особено нейната паравоенна форма или милициите, могат да се търсят в травмата от Виетнамската война.

Белю показва сериозното присъствие на ветерани от Виетнам в движението на бялата сила – най-вече Луиз Р Бийм Младши, който популяризира идеята за „съпротива без водач” в границите на крайната десница, като вдъхновява терористи от Робърт Джей Матюс, до Тимъти МакВей. Историчката също отбелязва как пораженческото настроение в САЩ е довело до натиск към „връщане към мъжествеността”, изразен чрез парамилитализиране на крайно десни субкултури. С други думи, вчерашните войни се присъединяват към милициите, за да си възвърнат мъжеството, като се подготвят да защитават Америка (особено жените и децата) от редица възможни заплахи: от не-белите „варвари”, до т.нар. насочвани от ООН „черни хеликоптери”, за които се смята от теоретици на конспирацията, че планират да завладеят САЩ.

Рисковано е да пренасяме възгледи от по-малки, но по-активистки настроени и екстремни групировки, върху по-голям електорат. Все пак е ясно, че полът и особено мъжествеността, също играят роля по отношение на пропагандата и обръщането към радикални десни партии и политици. По-ранната книга на Майкъл Кимел, „Сърдити бели мъже”, първо публикувана през 2013 г., отбелязва, че важността на мъжествеността в по-широката крайно-дясна субкултура на Америка, е „основата, на която стъпва Тръмп, преди да стане президент”.

Повечето радикални десни партии имат ясна полова разлика в техния електорат, който обикновено е 60% съставен от мъже и 40% от жени, въпреки че мъжете и жените подкрепят радикално дясно поведение в относително подобна степен. Всъщност, скорошно проучване на „демографията на крайно дясното” от Джордж Хаули от Алабамския университет показва, че белите американки чувстват по-силно „бялата идентичност” и „бялата солидарност” от белите американци.

Но точно както крайно десните движения, много радикални десни партии възприемат силен джендър дискурс, в който се обръщат към една крехка мъжественост, заплашена от все по-мъжествени феминистки, изнежени либерали и твърде мъжествени „Други”. Докато жените са главно представени като жертви, особено на последните – изнасилването на бели жени от мъже от друга раса е отколешен любим мотив на крайната десница – мъжете са призовани да защитят своята „нация” или „раса”.

Като защитават своята нация и закрилят техните крехки жени и деца, мъжете не само възвръщат своята мъжественост спрямо „Другите” мъже (например чернокожи, имигранти, мюсюлмани), но и спрямо жените. Това възвръща „естествените” полово определени роли, които десетилетия „културен марксизъм” заплашват да разрушат – това, например, обяснява защо правителството на Виктор Орбан се опитва да затвори департаментите за джендър изследвания в Унгария.

Очевидно, това токсично възприемане на мъжествеността подхранва по-широко възвръщане на консервативните полово определени роли, което е довело до раждането на интернет феномени като „крайните сексисти” и канадския професор по психология Джордан Петерсън. Дали директно свързана с крайната десница или не, заплашената мъжка идентичност има жесток потенциал, който е поне толкова голям, колкото заплашената бяла идентичност, и дори по-голяма. Само забележете колко много терористи (крайно десни или други) не са просто мъже, но имат история свързана с домашно насилие.

Време е да обърнем по-сериозно внимание на мъжествеността в дискусиите ни за крайно дясното и крайно десните политици. Свидетели сме на „най-голямото полово разделение” в скорошните проучвания на общественото мнение заради намаляващата подкрепа за Доналд Тръмп сред (високо образованите) бели жени. Но истинската тема е, че непропорционален брой бели мъже (не само от работническата класа или по-малко образовани) подкрепят президент, който се гордее с това, че сграбчва жените за техните полови органи. Може би много мъже не подкрепят Тръмп, въпреки атаките му срещу изявени жени, а не заради тях.

превод: Марта Методиева

* Каз Мюде, американски колумнист на „Гардиън”, асоцииран професор в Училището за обществени и международни работи към Университета в Джорджия

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.