Кети Мирчева: Юбилеи и употреби. Думи и жестове

от -
221
На 29 септември президентът Румен Радев призова към единение на нацията. В речта си президентът каза на сънародниците си,, че това е дълъг и труден процес и ще срещне противници. Разколът е стогодишен и няма да приключи днес или утре

В социалните науки отдавна е установено какво огледало на социалните, политически и културни напрежения в отделни общества и общности могат да бъдат националните празници и юбилеите. Около тях и по повод на тях било съзнателно, било несъзнателно съвременниците най-често експонират собствените си проблеми, а отделни групи и формирования често ги употребяват и с краткосрочни политически цели, придавайки им смисъл, който съвсем скоро може да промени знака си в зависимост от появил се нов контекст. Така едни празници в определени периоди стават по-значими от други, трети подменят част от съдържанието или акцентите си, четвърти се изваждат от забрава, а някои изобщо изчезват и са заменени от нови.

От 60-те-70-те години  на 20 век обаче честванията често са и повод за поемане на вина и извинение за извършени престъпления от предходни исторически поколения от една над друга общност или група. Да си припомним само прословутата протегната ръка на Франсоа Митеран, поета от Хелмут Кол, по време на коммемориалната служба в чест на загиналите в Първата световна война  пред костницата в Дуамон през 1984 г. В този смисъл търсенето на помирение и опитите за излизане от „капана“ на историческите предразсъдъци и конфликти далеч не е българско изобретение, да не кажем, че  ние почти нямаме опит на това поле, въпреки постоянните призиви за единство, излизащи от различни посоки.

На 29 септември т.г. свое поредно обръщение за единство на българската нация отправи и президентът Румен Радев. То също бе провокирано от отбелязването на историческо събитие, свързано с Първата световна война – 100-годишнината от войнишкия бунт* през 1918 г.  В обръщението на българския президент това трагично събитие бе определено като „датата на големия български разкол“, която „в разни епохи … ще противопоставя републиканци и монархисти, граждани и селяни, леви и десни“, „ще отнеме живота на десетки хиляди българи“ и „ще съсипе много съдби“. Какво от това, че както справедливо отбелязаха някои политически партии, „големият български разкол“ съществува в определени периоди и преди 1918 г., но с друг знак – външнополитическата ориентация на страната.

Не е трудно да си обясним обаче защо г-н Р. Радев избра точно това не твърде популярно събитие, за да отправи посланието си за единство. То лесно се асоциира от една страна, с традиционния исторически разказ, възприет от социалистическата историография за националното българско битие, където противопоставянето на различни групи в българското общество се вижда преди всичко като класов проблем, а от друга, покрива и популисткото националистическо говорене за нацията като единен организъм с една душа и един безкраен порив. Някак твърде удобно за президента  освен това е,че основните фигури, които дават политическа форма на този войнишки бунт не произлизат от комунистическата партия (от наследниците на която Р. Радев бе издигнат за президент). Основните фигури а са дейци на БЗНС, което е известно между другото, на не много широка публика… Да не пропуснем също и факта, че войнишкият бунт от 1918 г. е достатъчно отдалечен назад във времето и колкото и да е бил травматичен като преживяване за обществото тогава, днес далеч не предизвиква горещи страсти.  Защо тогава събитието от 1918 г. да не бъде използвано за поредния призив за единство? Ще има ли смисъл от него? Ще доведе ли то до някакво преосмисляне на събитията тогава и днес? Позволете ми да се усъмня.

В атмосфера на дълбоко недоверие към институциите, която наблюдавахме отблизо през последната седмица по повод на убийството на журналистката Виктория Маринова, в обстановка на несигурност и нарастващо агресивност и отхвърляне на другия, в епоха на кресливо говорене и  неглижиране на слабите няма как да се постигне каквото и да е било единство с призиви и президентски обръщения по повод на исторически събития.  Няма да стане и с изкривени неверни представи за митологизирани и все по-митологизиращи се епохи. „Общонародните цели на Възраждането ни донасят свобода, Съединение и възход. Разколът слага край на тази епоха и ще бъде белязан от братоубийства, терор и пилеене на национална енергия.“ – заявява г-н президентът. За жалост така мислят и голяма част от сънародниците ни. На това ги учим в училище. А в същност противоречия и конфликти винаги е имало. Дори през любимото Възраждане. Достатъчно е да се отгърне кой да е вестник от „великата епоха“, за да се сблъскаме с безкрайните ѝ дребни конфликти по повод управлението на общи имоти на училища, читалища, общини, да усетим сблъсъците на „млади“ и „стари“ било за това какво трябва да учат децата в училище, било коя мода е подходяща или не,  било могат ли жените ли да приемат мъже на чай, или да усетим по-големите противостояния по повод на „пътищата към свободата“. Съединението също поражда не само ентусиазъм, а и напрежения, които раждат недоволстват, пренареждат политическата сцена  и довеждат до преврат и контрапреврат. Напреженията в обществото са неизбежни, те са част от самия живот. Някои общества обаче успяват да ги управляват в общ интерес,  а други очевидно не успяват.

Всяка общество има и свои исторически травми, свои негативни и позитивни стереотипи спрямо различните, свои традиционни приятели и съперници. За жалост осмислянето и преосмислянето на близкото и по-далечното минало не минава през юбилеите, през речите, преобличането в традиционни костюми и изграждането на псевдоисторически крепости.  Напротив, това е упорита и дълга работа, която иска последователност, търпение и задълбочаване – все неща, които забравяме и които все още не осмисляме.

А когато имаме това постоянство и тази последователност зад гърба си и една протегната ръка може да се превърне в голям символ, който няма нужда думи.

 

*Бел.автора Войнишкият бунт през септември 1918 г. е известен още в историографията като Войнишко или Владайско въстание или Радомирска република (за терминологичните спорове вж. Веселин Янчев. Революция, въстание, метеж или опит за преврат (събитията в България от септември – октомври 1918 г.) – Минало, 2015, 1,  69-71). След поражението при Добро поле в края на Първата световна война дезорганизирани групи от българската армия се отправят към столицата София с цел да свалят правителството и накажат виновниците за поражението и участието във войната. На 24 септември те достигат до Кюстендил и арестуват офицерите от Главната квартира на действащата армия. Правителството и цар Фердинанд се опитват да спрат отстъплението на армията, като освобождават от затвора водачите на БЗНС Райко Даскалов и Александър Стамболийски и ги изпращат като парламентьори при войниците, но Райко Даскалов се присъединява към разбунтувалите се войници и на 27 септември обявява свалянето на монархията и установяване на република. Настъплението е спряно от правителствените части с подкрепа на австрийски и германски части в поредица сблъсъци при Захарна фабрика, Княжево и Горна баня. На 2 октомври е превзет Радомир, с което бунтът е окончателно потушен.