“Книга за лятото”, или – все пак, откъде започна всичко?

Търсех си книга за отмора. Нищо научно, сериозно и посветено на тревогите и скръбта на света и хората. Нищо написано във висок академичен стил, в който личното не е позволено, нито в характерния публицистичен дискурс на добрата журналистика, в която хубавата новина не е новина. Нямах конкретна книга предвид, затова, когато зърнах тази, която впоследствие избрах, веднага разбрах, че е моята. Със самата й корица и, разбира се, със заглавието й: „Книга за лятото”. Отначало ми стана смешно от съвпадението, че си търся книга за лятото и намирам една, която се казва именно така. А после видях, че е на авторка, която познавам от предишен опит за бягство от действителността и която ме беше впечатлила с похвата си да вплита в художествения си разказ реални исторически факти и сюжети.

В първата си творба, „Парижкият апартамент”, Мишел Гейбъл запознава читателите си с измислени и реални образи от края на XIX, началото на XX век, сред които красивата и разглезена внучка на Виктор Юго или прочутият портретист Джовани Болдини, потопени в атмосферата на Париж на „Фоли Бержер” и емблематичните кафенета, както и на Световното изложение от 1900-та.

В синопсиса на „Книга за лятото” не открих нищо подобно, но пък беше достатъчно, че става въпрос за море, красиви къщи, големи семейства и истории на жени от различни поколения. Неангажиращо удоволствие, скрито под омайващата корица на Радослав Донев и обещаващия превод на Паулина Мичева, чиито майсторлък и уважение към езика познавам от предишни романи.

И така, с грижливо опазени средства, инвестирах в лятно пътешествие, което ме отведе в Сконсет, селище в източната част на о. Нантъкет, Масачузетс. Смятах, че бягам от проблемите и се отдавам на сладникава, повърхностна и клиширана американска история. Исках това да се случи, както да изядеш в „Макдоналдс”, ей така, напук, вреден бургер с пържени картофки, който да прокараш със свръхсладък и изкуствен шейк. Бях крайно изненадана, че не само не избягах от нищо, а и попаднах на американска „храна” с много характерен, естествен  и дълбок вкус. Но най-вече, не fast или junk food, а ястие готвено десетилетия наред.

Краткото представяне на книжното ми изкушение звучи така: „Океанът, дивите рози по дюните и изумителната къща на върха на скалата – в избелелите страници на книгата за гости тези образи се преплитат с вълнуващи истории на три поколения жени. От Сара, която създава величественото имение „Клиф Хаус” и пише първия спомен в „Книга за лятото”, през жизнерадостната Руби, до Бес, която днес се завръща на хълма за последен път.

Ерозията руши брега и къщата е заплашена от срутване. Но макар свлачищата да отнасят скалата, „Клиф Хаус” пази спомени. Когато Бес Кодман открива старата „Книга за лятото”, миналото се оказва по-живо от всякога. Тук са скътани истории за щастливи летни дни и следи от сълзи за загубите през войната. А онова, което липсва, са късчетата от спомените на самата Бес” –  дъщерята на борбената Сиси, която до последно и на всяка цена ще се опитва да спаси къщата на семейството си и своята история.

Колкото повече четях книгата на Мишел Гейбъл, толкова повече се чувствах като неопитен плувец, който, с помощта на друг, свикнал с морето, навлиза все по-надълбоко и по-надълбоко във водата, започвайки от плиткото, безопасното и комфортното, а после усещайки изчезването на дъното, оредяването на хората, чувството за морската дълбина и необятност. Има един момент, в който, хем си надълбоко, хем все още си достатъчно близо до брега и още не изпитваш страх. След него, или се отдаваш на водата и просто плуваш ли плуваш, или изпадаш в паника, че няма да успееш да се върнеш и ще се удавиш. Без уплахата от фатален край, историята на Сара, Руби и техните мъже – баща, съпрузи, братя, синове – се развива точно така: отначало приятно, лековато, сред вълшебния декор на къщата над морето на едно богато и щастливо американско семейство от края на 30-те години на XX век. Красиви мъже и жени, великолепни дрехи и забавления, романтични любовни истории, истинско холивудско щастие. И точно, когато в устата ти става шекерено сладко, дълбокото идва. Темата за Втората световна война изведнъж става доминираща и то по съвсем неочакван за американска авторка от XXI век начин. Никаква следа от наложената образност на филми като „Пърл Харбър” или епични ленти като „Списъкът на Шиндлер”. Хитлер навлиза в разказа за американските герои, обикновено представян чрез изображенията на киното, по класически европейски начин – през словото им. Любимият мотив от ранния „Туин Пийкс” – „Совите не са това, което са” е убедително следван  в рамките на две страници. На едната си сигурен, че четеш книга за пикантни секси истории от началото на миналия век, въплътени в готини, млади и празноглави американки и американци, а на другата те разбиват представата ти на пух и прах. Безхарактерният съпруг и вятърничевият красив брат на главната героиня вместо за щастливия си и безоблачен живот, в духа на увеселенията на Гетсби, като гръм от ясно небе започват да говорят за Европа и страданията й, сякаш присмивайки се на читателя, който в ролята си на зрител вече е паднал в клопката на кино клишето за американците:

  • Сам е в прекрасно настроение. За разлика от…?
  • Не исках да прозвучи така – поклати глава Руби. – Но Сам може да е толкова сериозен. Мрачен.
  • Вярно си е – кимна Топър.
  • Хубаво е да го гледаш как се наслаждава на вечерта, как пие и танцува. Толкова се разстройва напоследък. Хитлер. Тази война. Това дори не е нашата война. Тревожи се за безсмислени неща! За нищо!
  • За нищо? – Топър я погледна странно. – Какво имаш предвид?
  • Войната в Европа…
  • Слушай, скъпа, това не е нищо.

Топър отново я поведе в танца, този път съзнателно по-бавно, местейки леко краката си.

  • Знам – каза тя. – Война е. И сега има задължителна военна повинност. Но всичко това е там, а не тук (…) Линбдерг казва, че повтаряме грешките от Първата световна война. Нима ще рискуваш живота си за това?
  • Мили Боже! Дори не ми говори за Линдберг.

Топър се престори, че се изплюва на пода.

  • Бяхме подмамени да се втурнем да спасяваме други хора тогава и изгубихме петдесет хиляди мъже! Да не говорим, че в момента нямаме достатъчно военна мощ, за да победим силите на Оста. Това е самоубийствена мисия.*

 

Докато четях тези редове, в тази мила, човешка, искрена и професионално написана книга, се замислих колко малко обговаряме миналото и настоящето си в модерната българска художествена литература. Сещам се само за две авторки, писали в стила на Гейбъл – Севда Севан и трилогията й „Родосто, Родосто”, „Дер Зор” и „Някъде из Балканите” (1996), и Катерина Хапсали с „Гръцко кафе” (2015). Едната говори за трагедията на арменския геноцид, а другата за тежкия живот на българите и гърците през двете световни войни. Нито едната обаче не разказва за драмата на българските царски офицери, които, докато са чели Ерих Мария Ремарк и „На западния фронт нищо ново”, е трябвало да се бият на страната на Хитлер. Презираме американците заради всичко, което са или не са. Не можем да им простим множеството грешки от последните петдесет години, коствали живота на стотици хиляди цивилни жертви, но умишлено избягваме въпроса, „И все пак, откъде започна всичко?” и връщането към първоизточника на греховете на САЩ: Европа и нейните грешки, в които и българите са взели участие. Харесва ни да гледаме на себе си като на вечните жертви, да се лашкаме между крайно русофилство и русофобия, а накрая нескрито да обожаваме Путин, тайно да се възхищаваме на Тръмп и отявлено да се подиграваме на тъпите американци.

Добрата литература има способността да дава втори шанс, нова перспектива, да връща живота на стари теми, да вади скелетите от гардероба. Но за всичко това се изискват кураж, човеколюбие и разбира се, талантът на разказвач, превърнал възпяващия войни рапсод в основоположник на европейската класическа словесна традиция. Но най-вече, нужна е история, която да опишеш. А за да го направиш, трябва или да си преживял нещо лично, както Катерина Хапсали или да познаваш хора, които имат какво да споделят и разкажат. Или, в история и слово може да се превърне само нещо, което наистина е съществувало и било изживяно.

След установяването на темата за Втората световна война в разговорите на допреди малко безкрайно щастливите герои от идиличния Сконсет на остров Нантъкет, естествено следва и съдбата на евреите. Забележителното тук е, че макар и да говорят за случващото се с тях, обсъждащите проблема не го правят като странични наблюдатели, описващи мащабно явление, но без да участват в него. Напротив, те говорят като реални участници в събития, в които съвсем скоро ще се включат, именно поради далечната еврейска трагедия:

  • И аз не съм въодушевен от идеята да се включа в някоя далечна война, не си само ти. Но не можем да продължим да заравяме главите си в пясъка. Твърде много жестокости се извършват. Миналата седмица пет хиляди евреи са заловени в Париж и са изпратени в лагери, където ще понесат Бог знае какво. Тези места си имат квоти за мъртвите евреи, Руби. И ги надминават неколкократно. Точно сега, докато ние пием и танцуваме, бандидите нахлуват в домовете на евреите. Пребиват ги с палки, разбиват зъбите им, уринират в лицата им (…)
  • Топър, моля те…
  • Не можеш да отвърнеш глава, Руби. Този човек Хитлер, той е чистото зло**.

Със сигурност в Америка по това време е имало надигащ се антисемитизъм – това е логичен отзвук на една европейска тенденция. Но паметта и словото са запазили и обратната реакция. Виждаме го в думите на героите на Мишел Гейбъл 70 години по-късно. Те звучат убедително и естествено. Като нещо наистина случило се и живо в спомените на американците. Нещо, което може да роди добра литература.

Къде е българската „добра литература” и изкусна словесност, която да увековечи и прослави прочутото спасяване на българските евреи?! Това е такъв невероятен и значителен момент от съвременната история на България, че би трябвало да е сюжет на всеки трети роман или филм. Романи няма, филми – три.

Но словото не се въплътява само в литературата или в кинематографията. Напоследък скорост набира Словото на омразата. То е доста живо, плодовито, неуморимо и убедително, и макар с обратен знак, ясно доказва, че в паметта на немалко българи антисемитизмът има своите корени, които и до днес черпят сила от миналото. И ако повторим – в история и слово може да се превърне само нещо, което наистина е съществувало. И съществува. Виждаме го всеки ден и навсякъде из София, по стени на училища, по чинове, по паметници и различни свещени места.

Знаем, че словото на омразата има и други мишени, в България и по света: хомосексуалистите. Мишел Гейбъл неумолимо въвежда и тази тема. Този път още по-безпощадно, болезнено и от неочаквано място: от съпруга и брата на главната героиня или същите онези великолепни, богати, смели и бели мъже, които избират да заминат на фронта в Европа. Единият ще загине при обучение, другият ще бъде уволнен от Армията. И двамата обаче, въпреки върволицата жени и паметни истории на тяхната младост, крият дълбоко в себе си и чекмеджетата си голямата си тайна и причина за непоносимостта си един към друг: открили своята хомосексуалност като малки, заедно експериментират с нея. Години по-късно се опитват да забравят това, но докато братът умира с тайната си, съпругът се връща с нея при съпругата си. Освободен е от военна служба, защото е хванат в „перверзни” действия със свой боен другар. И то неведнъж. А това в Америка от Втората световна война се смята за страшна психическа болест с недопустими физически проявления, които са основателна причина Армията да се лишава от способните си хомосексуални бойци и да жертва само хетеросексуалните.

За мнозина една от главните причини за затвърждаващата се американофобия е разочарованието, че американците не спазват собствените си високи стандарти – еталон за човеколюбие. Не са се справили нито с расизма си, нито със сексуалните злоупотреби, нито с посегателствата срещу уязвими групи. Гейбъл засяга важно измерение на един от тези проблеми, отново свързани със словото на омраза: вербалната агресия над жените. В българското общество, което дружно отхвърли Истанбулската конвенция, обхванато от страх от „джендър” заплахата и напълно пренебрегващо защитата на жените, тази тема няма почти никакво място. А всъщност тя е първата стъпка към злоупотребите с нежния пол. Следващата е физическата агресия, чиито жертви всеки месец се увеличават, благодарение на същите онези „истински” българи, които най-много се страхуват и мразят обратните, по-слабите, различните, чуждите.

Както виждате, в моята лятна книга нищо не бе спестено и често не звучеше лятно. А това бяха най-основните проблеми вплетени в сюжета й. Има и още, като темата за аборта и помятането, за климатичните бедствия и влиянието им върху ландшафта, за способността да понасяш страданието без да губиш вяра и надежда. Защото накрая, лятото винаги идва!

*Гейбъл, М. Книга за лятото, превод Паулина Мичева, с.96

**пак там, с. 97

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.