Когато кучето ти изяде домашното…

Съботната поредица на Максим Делчев – обикновени истории за обикновени хора продължава.  След “Пазачът на Пчелинските минерални бани” днес той ни разхожда по Моста на въздишките, където го среща един зъл кучешки стопанин. Какво става след това, прочетете сами!

Цял живот имам проблем с две неща – с кучета и с чушки. По-точно от едното ме е страх, а от другото ми става лошо, като го ям и ми се повръща. Ще ви оставя сами да решите кое кое е, но истината е, че цял живот избягвам досег с кучета и ястия с чушки. Понякога успешно, но и доста често не.

И като всеки един истински пораснал възрастен човек осъзнах, че трябва да преодолея себе си и да се преборя с тези мои малки дефeкти. Започвайки от кучетата. Най-напред тръгнах с това да изгледам един сезон на “Комисар Рекс” и няколко части на “Бетовен”, а впоследствие попадайки в една стая с кучетата на приятелите ми, да се преструвам на голям, добре поддържан фикус, надявайки се този звяр да ме подмине и само препикае, но не и да реши – недай си Боже, да си поиграе с мен. И така в течение на времето мога да обявя с удоволствие, че мога да преместя кучетата от списъка с проблемите на света в списъка с неутралните неща – някъде наравно с бамята и щраусите…

Но тази история няма хепиенд. Готов да затворя страницата с уж „най-добрия приятел на човека“ и да премина в борбата си с чушките, онзи ден трябваше да обмисля отношенията си отново…

Вървях си спокойно в ранната сутрин по Моста на влюбените на НДК, слушайки музика и опитвайки се да събера мислите за деня си, когато телефонът ми звънна и аз инстинктивно го извадих от джоба, за да вдигна (не че не сме в 21-ви Век и не мога да го направя от слушалките си, но аз съм още някъде в 2012 по технически умения). Естествено, вадейки телефона извадих и всичко от джобовете си което се разпиля по земята – а именно две банкноти от по 10 лева, две касови бележки, една опаковка от вафла, за която преди 4 дни не намерих кошче и носех в себе си.

Тук вече се паникьосах. Телефонът продължаваше да звъни, аз трябваше да се наведа да си събера нещата, междувременно се полях с кафето, което носих и не знаех какво да правя. Паниката ме обземаше и трябваше просто да поема въздух, да се успокоя и да приоритизирам какво кое ще свърша. Затворих очи, преброих до пет, и готов с план – оставям кафето, затварям телефона и си събирам нещата и после го мисля – отворих очи.

И ето ме – клекнал на Моста на влюбените и пред очите ми една дъвчеща муцуна. От устата му подозрително се подаваше една от моите десетолевки. Паниката ми се върна и подскочих назад, а кучето, което както казват усеща страх – осъзна, че сега ще може да дозакуси с още от моите притежания, гарнирани с едно лате с бадемово мляко.

Нямаше да му позволя. Събрах цялата си смелост и се метнах пред него, събирайки бележки, обелки от вафли, остатъци от десет лева и полуразсипано кафе. Отдръпвайки се назад – набутах всичко обратно в джоба и заех бойна позиция – знаех, че моят противник няма да се предаде без борба.

Но това, което не очаквах е да видя подкреплението му. В лицето на собственика му, който се появи откъм гърба ми, крещейки – ей какво правиш… И първоначалната ми радост, че има някой, който да въдвори този звяр, който ми изяде парите, се изпари осъзнавайки, че човекът всъщност се кара на мен:

– Защо му даваш да яде пари бе? Ти знаеш ли колко мръсно нещо са парите?

– Аз не му давам. Те ми паднаха и той си ги взе. Аз дори не ви познавам.

– Аааа – ти си ги метнал на земята нарочно. Той така – като му метнеш нещо и го яде. Примерно пръчка. И той скача. Що не му бръкна в устата да извадиш парите?

Не знаех как да отговоря на човека. И да му обясня, че хобито ми не е да мятам десетолевки на кучетата и те да ги гонят и да ми ги връщат и си замълчах. Дори не си направих труда да му поискам десетте лева – нямаше да си ги получа. Просто  казах – Извинете. Ще знам занапред.

– Добре. Да не се повтаря. Хайде, Бруно.

Бруно тъжно подви опашка и си тръгна. А аз продължавах да седя там – на моста, с остатъци от десетолевка и полуразлято кафе и телефон, който очаквах всеки момент да звънне. Седях и гледах Бруно и неговият стопанин. И ми беше тъжно за Бруно. Не заради това, че яде каквото му падне. А че е принуден да съжителства с такъв стопанин. И така трябваше да преосмисля списъка си с неща, които не харесвам. Вече не са кучета и чушки. Вече са чушки и стопанин на Бруно. Поне докато не ми върне десетте лева.

Така че този Шабат ни пожелавам да сме малко по-малко стопани, малко повече хора.

Шабат шалом!