Когато си купиш кростренажор, не го използвай като закачалка за хавлия след баня!

 

Как „услугите в общността“ /„community based services“/ бяха разбрани и приложени в български условия

„Тази  система не може да гарантира качество и при нас е неприложима“. Създаването на Агенция по качеството на държавно ниво с новия Закон за социалните услуги е реализация на същия начин на мислене

Дали новият Закон за социалните услуги ще промени ситуацията? Трябва да сме бдителни – възможно е да се стигне до проявление на старите нагласи, които не изглежда да са се променили

Изискването за изготвяне на индивидуална оценка на потребностите предполага самооценка от страна на човека с ТЕЛК, преди системата да отпусне каквото и да е. На теория всичко това е добре, стига хората с ТЕЛК да не са маса народ.

 

Промяната като подмяна

В тази статия не са засегнати понятия като „демокрация“ или „пазарна икономика“, въпреки че вероятно същите проблеми са актуални и в тези сфери. Специалисти в съответните области биха могли да коментират дали има подмяна и в какво се изразява. Познанията ми са по отношение на социалната работа и социалните услуги. Затова ще коментирам подмяната, представена като промяна само в тези области.

През последните години влизат в употреба редица понятия, първо в законодателството, а после и в практиката и целят да сътворят промяна – промяна в политики, отношения или начин на работа. Дали тази промяна е действително желана, или е само декларирана е от съществено значение. От значение е също, дали има разбиране, какво точно се цели с промяната.

Промяната често е обозначена с нови понятия. Част от тези понятия са директен превод – трансфер от един език, в който е установено и налично определеното обстоятелство, към друг език, в който зад сътвореното в превода ново понятие, обикновено няма реален обект. Такива понятия са „деинституционализация“; „услуги в общността“, „лична помощ“, „независим живот“, „интегрирани услуги“. Въведени, за да назоват ново състояние и очаквана промяна, те влизат в употреба предварително и едва след това се реализират в практиката. Сега се питаме по какви причини резултатът често е само промяна в думите, но не и в съдържанието.

Да разгледаме това понятие „услуги в общността“ /„community based services“/ и как то беше разбрано и приложено в български условия.

Представата ни за социалните услуги се определя от това, което познаваме и често минава през налични компоненти, които приемаме за неизменни – напр. сграда, персонал, ръководител, пари, проверяващ и накрая потребител. Това знаем за социалните услуги и ни е твърде трудно да си представим, че част от този арсенал може да отпадне – напр. да няма шеф, сграда и методика за работа.

Сещам се за една, малко комична история от близкото минало. Действаща сестра по здравни грижи от щвейцарска организация споделя на семинар опита си при предоставяне на мобилни здравно-социални услуги. Тя разказва, че обикновено работи сама – доставя храна, лекарства и оказва подкрепа при нужда. Хората, които тя посещава имат оценени потребности и установена лекарствена терапия. Сестрата има взаимоотношения с личните им лекари и може да прави манипулации на терен като смяна на сонда, катетър, контрол на кръвно налягане. Получава готови индивидуални пакети, в т.ч. храна и лекарства, шофира до адресите, които са на километри един от друг. След като представя начина си на работа, един от участниците в семинара попита кой контролира работата ѝ.  Жената отговаря, че контролът се прави от три страни, и те са тези, които плащат за услугите: съответно клиентът, общината и касата – няма друг контролиращ. Настъпва объркване и неразбиране в залата, после отново въпрос – „Ама, кой точно контролира работата на терен“. Отговорът е повече от изненадващ за всички проверяващи от местни и регионални звена в системата на здравеопазването, социалните дейности и местната власт, участници в семинара: „Аз съм дипломиран специалист по здравни грижи“. Това очевидно е най-важното. Останалото е добре регулирана система на финансиране с участието на всички заинтересовани страни и тъкмо поради това финансиране, може да се осигури балансирано потребление и контрол на качеството.

Участниците в семинара така и не разбраха тази логика и съответно си направиха изводите „Тази  система не може да гарантира качество и при нас е неприложима“. Намирам, че създаването на Агенция по качеството на държавно ниво с новия Закон за социалните услуги е реализация на същия начин на мислене.

Описаният пример е за услуга, предоставена в общността, но начинът на работа на сестрата по грижи, както и финансирането на услугите, които предлага нямат никакво съответствие с нашите представи. Ако се запитаме, как може да постигнем същия резултат, но без медицинската грижа, ще видим, че при нас има наети поне още 4 души, при това само за работа на терен. Само социалният патронаж ще е изпратил двама: шофьор и разносвач на храна, ама доставката може да е само до прага на жилището. Ще има назначени социални асистенти и домашни помощници при наличие на финансираща програма, може и мобилна медицинска услуга да има, но силно ограничена, за да не дублира работата на лекарската практика. Ще има толкова наети социални работници и ръководители, колкото са съответните структури, а за броя на проверяващите и контролиращите – да не говорим. И накрая машината може да заработи много добре, дори и без човека, заради когото всичкото това усилие е стартирало.

Човекът при тази организация на работа е „потребител“, от когото се очаква безропотно и благодарно да потребява единствения наличен продукт, да плаща колкото му е определено, убеден накрая, че всичко се прави в негов най-добър интерес.  Той няма шанс да стане „клиент“, който избира, управлява, плаща и контролира предоставяните услуги, с неотменното право да знае кое е добро за него. И ако отново да се върнем на понятията, „услуги в общността“ и „community based services“, които изглеждат идентични като словоформи, става очевидно защо са толкова различни после като проявление.

Дали новият Закон за социалните услуги по някакъв начин ще промени тази ситуация? Да се надяваме, но трябва да сме бдителни за това, че е възможно да се стигне до проявление на старите нагласите, които не изглежда да са се променили. Дори трудно постигнатите промени в посока овластяване на хората и общностите, за които се правят услугите, вече са минало. Преди години участвах в разработването на идеята за планиране на социални услуги с участието на всички страни, постигнахме дори законодателна промяна, сега имаме връщане към старата идея за планиране на национално ниво. Въпрос на време е да разберем, че разписаното участие на местните структури ще е напълно формално. Въпрос на време е да разберем, какви точно ще са и новите отговорности на общините, които уж имат много повече правомощия – повече отговорности, със сигурност имат.

Ако се върнем към цитирания пример и важността на финансирането като регулатор, ще разберем, колко истина има в думите: „Който плаща, той поръчва музиката“. И тъй като няма никаква промяна по отношение на финансирането и то продължава да бъде приоритетно държавно делегирано, очевидно няма как да очакваме каквато и да било промяна по другите нива. С това очевидно ще продължи тенденцията за одържавяване на социалните услуги, която стартира веднага след 9.09.1944 година и всеки опит да се възстанови изначалната ангажираност на местните общности, претърпява пълен провал.

Всички критикуващи Закона за социалните услуги по отношение на участието на НПО, са само поредното доказателство за тези нагласи. На пръв поглед изглежда, че това са някакви заблудени граждани, които не знаят значението на организациите от този тип, но дълго преди това, имаше зададена посока от страна на институциите, макар и без да е декларирана ясно, но с много ясен резултат – ограничаване на участието на НПО в редица процеси. Пример за подмяната в тази област е добре утвърдената практика, да се канят представители на НПО в работни групи, после да се вземе решение от администрацията и то да се представи като консултирано с НПО. Участвала съм в такива работни групи и помня часовете доброволен труд, за да сътворим някакво предложение, след което да чуем единствено „Благодарим на всички за участието“ и нито едно от мненията да не бъде зачетено. Това е тежка подмяна и злоупотреба.

Същото е с думи, като „децентрализация“, които в крайна сметка са лишени от изначалната си същност. Персоналът на всяка институция или резидентно место за живеене може да  разкаже, как няма никаква власт върху едно ново настаняване, но носи пълна отговорност за всичко, което ще се случи още на следващия ден.

Може би най-голямата злоупотреба е с понятията „услуги в общността“ и „деинституционализация“ – когато с претенцията, че правим базирани в общността услуги, ние сме готови да отделяме хора, да ги разпределяме в групи по вид или степен на различие. После  да предлагаме цялостно обгрижване в тази затворена и защитена среда. И накрая, да отстояваме идеята, че това отделяне е по-добро, защото сградата е по-малка и се намира е в населено място от градски тип, за разлика от другото отделяне, хем в голяма сграда, хем на село.

В случая подмяната е около разбирането за общност, което се възприема единствено като някакво населено място, обозначено на географската карта. Докато понятието „общност“ включва основно взаимоотношения, споделени ценности, общи цели между група хора. И защо са определящи предварителните нагласи? Именно убеждението, че определени хора не могат да живеят заедно с останалите, поради определено различие, води до идеята за отделянето им в институция или някаква специализирана среда. Къде това отделяне ще се случи не е толкова определящо, знаковото е самото предположение, че живеенето с останалите хора не е възможно.

Базираните в общността услуги би следвало да са целеположени към приобщаване на хората, които са изключени или има риск да бъдат изключени. Те са предназначени да преодоляват бариерите, пред които се изправят хората с различия. Когато преобладаващите нагласите са, че има хора, които не могат да живеят заедно с останалите, се стига до следващ вариант на изолация, изолацията в общността. А дали това ще се случи в семейството, в център по стария регламент на социалните услуги или в специализираната среда, според новия закон – няма никакво значение.

Питаме се, защо се стига до тази ситуация преди, защото виждаме рисковете сега. А отговорите са от различно естество.

Промяната предполага да има съпротива и тази съпротива се проявава основно на две нива. Първото е нивото на управление – когато там няма осъзната потребност от промяна и тази промяна е поискана и провокирана от външни фактори. Всички помним неадекватното изказване „Те толкова си могат“ на Емилия Масларова, министър на труда и социалната политика, по повод излъчения филм за дома в Могилино. При старта на процеса Деинституционализация вече имаше друг управленски екип, не само в МТСП, но и в ДАЗД, като основен двигател на процеса и изглежда, че имаше всички дадености промяната да се случи. Но, дали се случи?

Новото състояние трябва да се материализира в практиката, а това го правят хората на по-ниските нива в административните системи. Въпросът е, как те осъзнават случващото се и дали са подготвени. Често заявката за промяна се приема като каприз, чуждо влияние, „никой не ни е питал“ или „това няма как да стане“. Една от съществените бариери пред реализирането на ново състояние на политики или услуги са нагласите на хората, които са в практиката – обикновено те не са ангажирани в замислянето на промяната, никой не инвестира усилие да ги подкрепи в разбирането защо се налага това. От тях се очаква само да изпълнят определени разпореждания, много често за сметка на допълнително натоварване в работата им.

Разбира се, има достатъчно примери, в които промяната не се приема и на двете нива, но поради осъществения натиск и промененото законодателство, тя стартира. Такъв е примерът с новото закондателство по отношение на хората с увреждания, станало факт след протестите на майките на децата с увреждания. В този случай дори няма нужда да се коментира дали промяната е осъзната като потребност, тя става крайно невъзможна за изпълнение поради липсата на адекватна оценка на ситуацията и претоварване на служителите. И това води в много отношения до обратен ефект за хората, за които се прави промяната.

И резултатът е пропаст между думите и делата. Няколко примера за промяната като подмяна:

  • Искате закриване на домовете за деца с увреждания. Закрихме ги, всичките! Къде били децата? Е, по-голямата част са в ЦНСТ, само трябва да убедим всички, че тези центрове не са институции.
  • Не искате и домовете за бебета. Разбира се! Няма да ги има скоро всичките, нищо, че в същите сгради ще има комплекси, които ще работят по правилник, направо copy/paste на стария.
  • Не искате децата с увреждания за посещават помощни училища. Точно така, вече никой не посещава помощни училища, те са закрити. Нищо, че на същия адрес, в същата сграда и със същия персонал, че и деца, започва да работи нов център. Важното е децата, всичките при това, да са записани в другите, в масовите училища.
  • Искате съдебен контрол на настаняванията на хора под запрещения! Добре, започваме да работим по новите правила – подготовка на документи, представяне в съда, чакане да изтече срока, отново подготовка на документите, представяне, чакане…
  • Искате услугите да са в общността. Ама, разбира се – моля, точно там ги направихме, не са в пустощта!

Всяка от тези теми и как се е стигнало от добрите намерения, до тези резултати е повод за отделна статия*. Ако тези примери изглеждат отдалечени във времето, ето и по-нови, свързани с промененото законодателство за хората с увреждания:

Новото законодателство за хората с увреждания въвежда редица нови положения, които изискват системна работа на социален работник. В същото време в новия Закон за хората с увреждания не се променя разбирането, че човек с увреждане е този, който има ТЕЛК. Законът предвижда редица привилегии само поради наличието на този заветен документ. Има и изискване за изготвяне на индивидуална оценка на потребностите, а преди това и на самооценка от страна на човека с ТЕЛК, преди системата да отпусне каквото и да е.

На теория всичко това е добре, стига хората с ТЕЛК да не са маса народ. В тази маса са не само хора с увреждания, но и хора с хронични заболявания, също така и възрастни хора, които преди години имаха интерес да се сдобият с ТЕЛК заради добавка към пенсията. Тази маса народ се отправя към дирекциите „Социално подпомагане“ и намира крайно неподготвените социални работници да станат водещи на случаите по логиката на модерната социална работа, защото някои от тях трябва да работят с по над 800 случая, при положение, че някъде по света колегите им работят с не повече от 20.

Колкото до оценката, тя е прекрасен инструмент за социална работа, но в случая, колкото и листа хартия да изпишат социалните работници, няма никакво значение, защото всичко зависи от ТЕЛК. И резултатът е този инструмент да не бъде разбран, съответно – да не се използва по предназначение. Същото се случва, когато си купиш кростренажор и после го използваш като закачалка за хавлията след баня – твърде голямо, не е удобно и се налага да го прескачаш.

След работата по всеки случай, оценката трябва да се разгледа от комисия. И „комисия“ формално има, но това не е събиране на едно място на хора с определена работна задача – това е ден от седмицата, в който се разпечатват преписките, обработени за определен период от време и после се събират подписите от членовете на комисията. Вече не става въпрос за неразбиране или нежелание да се следва определена процедура от страна на хората на терен, а за физическа невъзможност това да се направи. След месеци наред сигнализиране от страна на социалните служби към централното управление на АСП за проблемите, резултат няма. Тогава натъкмяването по документи остава единственото решение. Колкото до това, какъв е резултът за хората, които са потърсили службата, той може да бъде илюстриран със следния пример: преди промяната може да се вземат документи за антидекубитален дюшек веднага, след промяната – след 30 дни. Дали ще му е нужен на човека този дюшек след 30 дни, това е въпрос, който очевидно никой не си задава.

По подобен начин се развиват всички процеси, които целят промяна, но стартират без да е направена задълбочена оценка на възможностите тя да се реализира, без да са оценени нагласите на хората, от които се очаква я случат и без да бъде проследена всяка стъпка по-късно. Иначе казано няма грам идея за управление на промяната и резултатът е закономерен – същото състояние, но вече с ново име.

* Маргиналия стартира нова месечна рубрика по темата

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
nadiad@gmail.com'

Надежда Денева

Надежда Денева е дългогодишен работник в сферата на социалните услуги