Забравената стигма на жълтата звезда от военните години на България

 

Млад социолог, специализирал архитeктура, вещо прилагащ интердисциплинарния подход, наскоро публикува статия в културно издание. Статията му по същество е спор с амбициозен проект на Столична община да се преустрои софийски квартал в нещо артистично, нещо по-парижко,  нещо по-така. На тази идея авторът възразява:“Откога точно този район стана „еврейският квартал на София…Да, отсам бул.Мария-Луиза са живеели евреи, има имоти, имало е синагога…/но това/ е повърхностно имитиране на Краков, Будапеща, Рим.Само че в тия градове говорим за действителни гета, които Холокостът е оставил празни, рушащи се…В София, слава Богу, нямаме такава история и това е един обикновен ценен квартал на града, където живеем всички смесено, и успели и неуспели, и евреи, и други“[1].

Възниква въпросът: защо този млад автор, предизвикващ  дискусия по урбанистични идеи за София в авторитетно културно издание, ползва на пръв поглед релевантен важен довод, а именно историята на „еврейския“ квартал? И защо, след като намира за релевантна за спора му тази история, en passant отрича съществуването на Холокост в България, в частност, проявленията му в София?

Отговорът е лесен. В българското училище не преподават комплексно последиците от държавния антисемитизъм през 1940-1944 година. Крайно противоречиви са и отделните публикации в специализирания печат днес, интерпретиращи отнемането на граждански права на евреите, тяхното изселване, изпращането им в „трудовите“ лагери, накрая – депортацията от новоприсъединените земи на царство България! Иначе казано, авторът е  незнаещ, следователно невинен!Така ли е?

Да видим.

През 1991 година еврейският художник Жак Авдала е нарисувал картината „Някъде из Ючбунар“. Всеки интересуващ се от изобразително изкуство, познава творчеството на Жак Авдала. И така, в картината се виждат два знакови компонента:

Жак Авдала, “Някъде из Ючбунар”, 1991

 

Първият е бедността на момчето и сиромашията на квартала. Вторият е жълтата звезда. Какво знаем за нея? В Германия дискриминационната норма гласяла:”Всеки евреин трябва да носи шестоъгълна звезда, здраво пришита на левия ревер и голяма колкото длан. Тя трябва да е от жълт плат, а върху нея с черно да пише “евреин””. Разпореждането било валидно за всички евреи над шестгодишна възраст”. Как ли е било в България? Знаем, или не знаем…

Навярно художникът Жак Авдала, нарисувал момчето със звезда е бил  самият той. За носенето на звезди свидетелстват не само художниците, но и обикновените жители на столицата. “През учебната година 1942-1943 г.  в класа ни имаше три еврейки, с които бях добра приятелка – Ноеми Личе, Ребека Аврам и Лора Алкалай….иззеха им радиопапаратите, имаха вечерен час, не можеха да ходят по улица “Цар Освободител”, разказва дъщерята на големия поет Емануил Попдимитров*. Задължителността да се носи жълта звезда както в София, така и в другите места в страната, където има еврейско население, е въведена от Наредбата от 29 август 1942 г. Строгото й спазване се следяло от специално създадения Комисариат по еврейските въпроси. Негов шеф е Александър Белев. Същият, който лично наблюдава “вдигането” на евреите в Скопие за последното им пътуване за лагера на смърта в Полша. Депортирането е финалният епизод от преследването и унищожаване на евреи наречен от политическия кръг на Адолф Хитлер “Окончателно решение”.

Голяма част от качените на ешелоните на смъртта скопски евреи имали братовчеди в София…

Александър Белев (в центъра) – ръководител на Комисарството по еврейските въпроси, наблюдава “вдигането” на евреите от от Скопие, март 1943 г.

 

Преди да се върнем отново в онова десетилетие, грижливо укривано или патриотично изманипулирано в учебниците по история, нека прочетем страници, разказващи за София от още по-далечно от царското време.

Заселването на Ючбунар започва през 1889 г.[2], когато стартирала мащабната градоустройствена трансформация на София. Евреите, изселени от старата еврейска махала на предосвобожденска София са преместени в Ючбунар. Там се оформя като нова еврейска махала, останка от която е Еврейският културен дом на пл. “Възраждане”. Днес на сградата има табела „Читалище „Емил Шекерджийски“. В него се помещава Организацията на евреите “Шалом”и това не е случайно. На втория етаж е зала “Йерусалим”. Всяка година на  Международния ден за възпоменание на Холокост 27 януари “оцелелите” евреи  разказват своите потресаващи истории.

 

За носенето на звезди като особено расистко стигматизиране на еврейското население като “подчовеци“, без съмнение е виновна войната. И антисемитското законодателство, въведено през 1941 г. за което носят пряка отговорност премиерът Богдан Филов и Негово Величество Борис Трети. Да не пропуснем и българският парламент, който с впечатляващо мнозинство гласувал Закона за защита на нацията.  И така, във всички страни от Оста, към която от 1 март същата година България става член с подписването на Тристранния Пакт, се въвежда жълтата звезда като позорящо клеймо спрямо евреите. Е, не съвсем във всички страни. Дания например, е изключение, Разказват как датският крал Кристиан X, когато научил за  изискването да се носят жълти звезди от датските евреи, си сложил този отличителен знак на дрехите си. Така той демонстрирал, че всички датчани са равни, а изискването следва да се отменени.

Да видим какво представлявал в по-късните години кварталът. Хубаво описание му дава писателят Славчо Васев[2]: „

„Но “Позитано“ има друг и малко познат живот в средното си и долно течение. Тя се отделя от бул. „Хр. Ботев”, близу до Сметната Палата, облизва сивочерните стени на голямата еврейска болница-паметник, отсича ъгъл с ул. „Марко Балабанов” и се спуска към „Булина ливада”…Щом лъчите от покривите на Сметната палата затрептят, по улицата тръгват старите евреи, с библейските бради, бели коси, черни броеници, запушили прогорели лули и наметнати дрехи…Те вървят бавно. Седят на групи в прихлупените, с попръскан изметен под, кафенета и пият сутринните си кафета. Тротоарите са пометени и поръсени с вода. Улицата свети от първите лъчи на слънцето, Ето, насреща е и самата синагога със сините прозорци…А библейските старци пият кафе, смъркат лулите и слушат с най-голямо внимание онова, което им се чете. Един от тях чете на глас вестник. Раждат се деца. Майките и бащите им пълнят тютюневите складове, стават текстилни работнички, шапкарки, продавачки в магазини“.

Истински пасторал, нали!  Славчо Васев не е имал за цел да разкаже какво всъщност се е случвало в България след влизането на ЗЗН. Затова как са живяли евреите от софийските улички около бул.Мария Луиза, вече прочетохме. Ноеми, Ребека и Лора, не можели да ходят по “Царя”. Какво още не можели евреите? Имало забрани за упражняване на определени професии и притежаване на дялове в предприятия от страна на евреите. Наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население. Разбрахме от картината на Жак Авдала, че се е носела и „давидовата звезда“. Също както в Германия, тя идентифицирала на етнически и религиозен принцип кои са юдеите, кои – православните българи. В квартала, а и навсякъде в София, за евреите бил наложен полицейски час. На тях им било позволено да си купуват хляб само от отделни фурни. За ученичките Наоми, Ребека и Лора са определени улици, по които е забранено да се движат евреи.

Има още куп дискриминационни забрани и преследване на еврейското население, но засега да се задоволим с това.

Да видим какво става с дребните собственици на  еврейските дюкянчета? Например, какво е ставало с жилищата им, когато започнали да ги изселват от столицата. Как и къде са учели децата им. Изобщо… в условията на тотално отнетите им човешки права и възходящ антисемитизъм в царска България, как се живеело ако си евреин? Как са гледали съседите на еврейските деца и старци? Търгували ли са българите от еврейските търговци?… Имаме свидетелства за еврейски жени, които тъкмо защото са “подвид” трябвало да вървят по улиците долепени до стените. Защо тогава да допуснем, че дребната търговия прави изключение! Нали вече разбрахме, евреите не са “равни” с българското мнозинство!

Най-страшното в морално отношение за еврейското население настъпило когато започнало изселването им. Държавните служители изпълнявали стриктно разпоредбата. Започнало голямото прокуждане на над 1500 еврейски семейства. Софийските им съседи, купувачите на стоката им, продавачи на шапки и ръкавици, заможните и не толкова заможни хора, се възползвали от това. И още как!  За атмосферата на живота в еврейския квартал Никола Мушанов казва[3]:“ При разпродажбата на еврейското имуще­ство, ние присъствахме безмълвно на алчността, на грабежа спрямо частната собственост.“

Ще се позова на ключова книга  по този въпрос. Неин автор е Румен Аврамов[4]. Той е историк, ползва общодостъпни извори в Държавния исторически архив. В първата си книга* Аврамов разказва: „ В гънките на архива на Комисарството по еврейските въпроси (КЕВ) попаднах на свидетелства, които позволяват пряко да се усети прагът на морална допусти­мост“. Румен Аврамов е уникален изследовател на последиците от антисемитизма у нас. Той за пръв път говори за случилото се с имотите и движимостите на едно обезправено малцинство, като оценява тези действия на българите с думата мародерство. Най-голямата част от това мащабно мародерство се извършвала с участието не само на гореспоменатите обикновени хора, но и политици, депутати. Ще спестя разказите в книгата за недостойното  участие и на свещеници и митрополити.

Аврамов излага доказателствата от архива на ненужната и излишна свирепост, която се упражнява спрямо едни хора, които тряб­вало да се изселят от София. Той говори за деморализацията, която може да се констатира от преследването на евреите. И, нека отново да чуем големият български политик Никола Мушанов: “Това, казва той, е безчовечното, жестоко ограбване, и най-важното, оная стръв, онзи инстинкт към непочитане собствеността, алчността към грабеж”.

Историческите извори помагат на Румен Аврамов да твърди: “Из покрайнините на София бяха тръгнали и селяни с каруци да вземат келепир – еврейски имущества… Като търпим похищенията върху еврейските имоти насърчаваме … инстинкта за жестокост, който въобще се упражнява от масите, от долните тълпи, които участ­ват в грабежите“.

Архивите показват как провеждането на антисемитската поли­тика поражда цяла мозайка от отношения, в които прекрачването границата към злото и допирът с него престават да са събитие. На концентрични кръгове то се настанява сред върхушката, сред призваните да са обществена съвест, сред пряко ангажираните в репресивния апарат, за да заразят „народните маси“, подали се на грабителския нагон и излъчили безчет използвачи. Когато цяла­та държавна власт е впрегната в осъдителната кауза, когато тя из­гражда съответни специализирани институции, разписва подробна юридическа уредба, разгръща агитационна и идеологическа кам­пания, атмосферата в обществото се променя, провалят се и етичните норми***.

Впрочем, след приемането на ЗЗН, идват две години на почти пълно обществено мълчание, през които наложената уредба навлиза в рутината и се превръща в обикновен антисемитизъм. Това мълчание ни застига и днес. В публичното пространство звучи оглушително „спасителната“ роля на българския народ, не допуснал депортацията на евреите от старите земи. Допуснал обаче екстраминацията на 11 343-ма от „новите“ земи. Това младият автор на проблематичната статия, също няма как да знае. А би могъл!

 

Каторжни лагери в България – Дойче Веле

Интересен е ощe един факт.

Освен изселването на софийските евреи в провинцията, започнали да се дочуват страшните вести от новите земи за старта на депортациите в Македония и Тракия. Тогава и узрял гражданският гняв на еврейското население. На 24 май 1943 година започнала протестна демонстрация. В нея участват с над 10 000 души в София. Майският план на правителството за изпълнeние на нацистката програма за депортация се провалил.

Протестът е организиран от левите сили и от еврейската общност. След молитва в малката синагога в работническия квартал Ючбунар множеството се отправя на демонстрация към двореца. Манифестацията е разгонена, предприети са много арести на водачите на еврейската общност. За събитията тогава разказва свидетел на станалото: „На 23 вечерта ми съобщиха да се явя пред малката синагога в 10 часа, защото ще има протест против изселването ни от София. Действително на 24 май по улиците „Позитано” и „Осогово”, както и около черквата беше пълно с народ. Какво се говори в самата синагога не съм слушал, защото бях далече от нея. Видя се обаче, че хората тръгнаха по „Осогово” към „Стамболийски”. Точно на ъгъла на „Осогово” и „Стамболийски” един младеж беше покачен на стълбищната площадка на кооперацията и призоваваше да отидем всички на протест към царя.

 

Тръгнахме по „Стамболийски” и когато стигнахме до „Опълченска”, точно тогава полицейски кордон прегради манифестацията, а аз с още един младеж успяхме да се измъкнем между полицаите и по „Стамболийски” отидохме до „Паисий”, където живееше, и влязохме в неговия двор. Стояхме известно време там и се виждаше как полицаите действат срещу хората, които манифестираха. Имаше много заловени и арестувани[5]

И  за тези събития в “еврейския квартал” младият автор не подозира. Или не е искал да узнае. Можем само да гадаем. Във всички случаи, когато сядаш да спориш, прочети добре подходящи книги!

Проблемът има още едно лице. Неговият редактор в авторитетното културно издание.

Какво да кажем за него? Нали редакторът е „знаяч“. Дават му се всякакви текстове и работата му е да отсява – калпав или добре написан е текстът. Аматьорска, или информирана е статията. Ако е от образованите редактори, щял е да забележи огромния дефицит на знание в аргументите на автора – социолог. Още повече, същият този редактор буквално 6 месеца преди това[6], допуска за публикация статия по въпроса „Кратък пътеводител из депортацията“. В нея се доказва черно на бяло,  че българският Холокост съществува! Но това е друга тема.

 

 

 

[1] Ето целият пасаж: „Доколкото знам, доскоро го водеха по „Екзарх Йосиф”, към Женския пазар и нататък към пл. „Възраждане”, Зона Б-5 и чак до Коньовица  Да, отсам бул. „Мария-Луиза” са живели евреи, има имоти, имало е и синагога, преди да се построи централната, но дали в случая това не е просто удобно рекламно позициониране? Дали да не изкараме заради туристите от Израел и Щатите, че всеки район в София е бивш еврейски? Ето ви отново повърхностно имитиране – да повторим „успеха” на Краков, Будапеща, Рим.Само че в тия градове говорим за действителни гета, които Холокостът е оставил празни и рушащи се, подготвяйки ги като перфектния терен за постмодерния капитализъм днес.[11] В София, слава Богу, нямаме такава история и това е един обикновен централен квартал на града, където живеем всички смесено, и успели, и неуспели, и евреи, и други[1].

*Те идат и злобна ги мята стихия…”, в.Дума, 2019

 

[2] Стара София, http://stara-sofia.blogspot.com/2014/12/blog-post.html

[3] Никола Мушанов, „Дневник. Спомени. Автобиография“

**Румен Аврамов, “Спасение” и падение. Микроикономиката на държавния антисемитизъм в България”, УИ” Св. Климент Охридски” , 2012 г.

***пак там

[4] http://librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1636-2012-06-11-12-27-10#_ftn43

[5] http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/fani-mladenova/2013-05/24-maj-1943-ta-i-chestvaneto-na-datata-dnes/

[6]Румен Аврамов, Кратък пътеводител из депортацията, http://www.kultura.bg/bg/article/view/27584

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).