Чие страдание е важно за историята – на победителите или на победените

Споделете статията:

Колко наказателно е наказателното право у нас?  

Колко справедливи са социалните политики –  до независим или зависим живот водят?

Колко пренебрегнати и колко репресирани хората в социалните домове, в хосписите, в болниците

Какво управление се случва в българските общности – партиципативно или репрезентативно

Колко дисциплиниращо и колко овластяващо е гражданското образование в училище?

Какво е качеството на пост-тоталитарната ни рефлексия в изкуствата и в социалните науки? Колко ретрибутивна (отмъстителна) и колко ресторативна (помирителна) е тази рефлексия? Къде е дебатът  – сега, когато все още помним лично, онова време?

Тези и други въпроси  Румен Петров представя в публикуваната по-долу статия. С нея Маргиналия стартира новата си поредица “Травмата”.

Следващият текст на автора ще е посветен на живота на инвалидите и различните форми на отсъствия.

Психическата травма е своеобразно знание, което придобиваме при срещата със страха и безпомощността. Колкото по-безпомощни сме при определени обстоятелства, толкова по-важно е да запомним това и да внимаваме да не ни се случи или, ако болката е неизбежна – да боли по-малко. Запомнянето на този опит обаче създава проблем, защото споменът, сам по-себе си, е повод за болка и безпомощност. Умът се справя с това с цената на много лишения. Ангажираме вниманието и емоциите си в опит да предотвратим не само срещата с лошото, но и с нещата, които напомнят за него. Личността и животът обедняват в опита ни да избегнем опасността (реална и виртуална). Ставаме предубедени. А понеже сме хора, които формират хората от следващото поколение,

ние, травмираните, избягващите определени опасности, можем, без да искаме, да предадем травмата на следващите поколения

защото ще бъдем слепи и глухи за определени страни на живота и свръхбдителни за други. Всъщност, почти винаги го правим.

Самата психична травма като разбиране за природата на човека има сложна и белязана от сериозни социално-политически и лично човешки съображения. Историята на Зигмунд Фройд и неговият отказ от разбирането за травматичната природа на хистерията е класически пример в това отношение.

Разбирана като разрив на изначалната човешка социалност (способност за връзка и вяра в свързаността с другите хора, в тяхната наличност и обещание за подкрепа), психичната травма означава раз-единение, разкъсване на връзката и надеждата за свързаност на човека с другите хора. Да се изучава ли това? Защо? С каква цел? Кое изучаване е етично и кое – не? Може ли да се изучава страданието безстрастно? Каква ще бъде съдбата на „обективната“ наука, когато изучаваме неща, които позволяваме да ни разстройват – да ни правят субективни? Ако не позволим да ни засегнат – какво губим – истина или етика? Или и двете? Има ли разлика между „научно“ изучаване и утеха (съпричастност)?

Затрупването в пещера е психична травма, но етническото “прочистване” е социална травма

При социалната травма имаме съгласие, че определено социално събитие (хлъзгав термин?) причинява страх, изолация, изоставеност и безпомощност без изход. Затрупването в пещера може да е психична травма за всеки, пострадал в инцидента, но животът в тоталитарна секта, етническо „прочистване“ и др. са социална травма, защото предполагат травматични отношения между хора с характера на социална норма, на култура, на приемане на определени несправедливи и болезнени порядки за допустимо състояние на нещата. Така мисленето за социалната травма естествено повдига въпроса за справедливостта. А травматична ли е несправедливостта? Кога? Когато не можем да променим несправедливостта в справедливост, например? Има ли връзка между социалната травма и упражняването на власт? А има ли власт без насилие? Отново хлъзгав терен.

Социалната травма е свързана с изграждането на цялостни картини за състоянето на социалния свят и за моето място в него – за идентичности.

Тоталитарният опит и опитът на затворника са територии на травматогенни социални конвенции 

Кога бедността, например, е социална травма? Когато моето семейство е бедно? Когато поколенията преди мен са били бедни? Когато бедността (въпрос на сравнение с другите) е непреодолима? Кастите, колониалният опит, тоталитарният опит, опитът на инвалида, на затворника – все територии на травматогенни социални конвенции, които, освен че са конвенции и са социални, са и дълбоко несправедливи и оставят неизличим отпечатък върху всеки, който е преминал през тях.

Хуманитаристиката е в отстъпление

Можем (дали?) да кажем, че територията на (не-)справедливостта е територията на хуманитаристиката (изкуства, история, философия, социология, икономика, право, социална работа и др.). Как се чувстват българските хуманитаристи на територията на социалната травма, в историята на несправедливостта и нейните ефекти върху начина, по който хората мислят за света и за себе си в него? Каква правим в българските университети с опита от социалното изключване, унижението, оскърблението, болката и страданието и с ефекта от тях върху умоветe, културите, идентичностите?

Кой преподава права на човека и какво от това? Във всеки случай в правните департаменти и в програмите по социална работа нещата са трагични.

Защо точно несправедлив е тоталитаризмът и как влияе върху днешните ни пост-тоталитарни разбирания за справедливост?

Академичното пространство напоследък не предлага особен уют в това отношение. Хуманитаристиката е в отстъпление пред връзките с обществеността, рекламата, шоубизнеза и полицейската работа, солидарността нe е модерна, икономиката и управлението на бизнеса се разбира често като наука за богатството на богатите, капиталът е финансов, но не и социален, историята се пише предимно от победителите, а победените и техните преживявания по правило не са интересни, киното обича да обслужва рекламата, консумацията и удоволствията, социалната работа се превръща в наука за дисциплиниране на бедните, правото лесно взима страната на здравия, богатия и по-силния, а жертвата е главно повод да се упражни властта на правосъдието, но не и да се възстанови доверието в човешката връзка, нарушено от престъплението.

Една покана за интердисплинирано сътрудничество

Истина ли е всичко това, и за кого? Кой иска да промени нещо по въпроса? Ето едни примерни теми, информирани от идеята за социалната справедливост и социалната травма:

  • Колко наказателно е наказателното право у нас? Какво се случва в българските затвори? Какви са българските prison studies и има ли място аболиционизмът в българската криминологична мисъл?
  • Колко справедливи са социалните политики? До независим или зависим живот водят? Какво се случва в социалните институции? Колко пренебрегнати и колко репресирани хората в социалните домове, в хосписите, в болниците? Какво е нивото на disability studies у нас?
  • Колко отчуждаващо гражданите е публичното управление? Какво управление се случва в българските общности – партиципативно или репрезентативно и какво е нивото и качеството на всяко от тях?
  • Колко дисциплиниращо и колко овластяващо е гражданското образование в училище?
  • Какво е качеството на пост-тоталитарната ни рефлексия в изкуствата и в социалните науки? Колко ретрибутивна (отмъстителна) и колко ресторативна (помирителна) е тази рефлексия? Къде е дебатът – сега, когато все още помним лично онова време? Доколко използваме тези рефлексии за политически цели – за елиминиране на противници?
  • Чие страдание е важно за историята – това на победителите или това на победените?
  • Кой и как изучава национализма и как това изучаване се отразява в школските уроци?
  • Кой и как изучава правата на човека и как това е залегнало в обучението по право и по социална работа?
  • Бедността е порок, който заслужава наказание, или е левичарско понятие? Poverty studies?

Това дотук, вероятно, не е новина. Въпросът, който се опитвам да повдигна, е дали специалистите от различни академичните дисциплини могат да се срещнат, да подпомогнат и обогатят своите собствени дневни редове чрез интердисциплинарно сътрудничество? „Маргиналия“ е достатъчно добро място да проверим това и, защо не, да предприемам нещо в порядък на сътрудничество и, с извинение, солидарност.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Румен Петров

Румен Петров е психиатър, психодинамичен психотeрапевт и асистент по групови отношения в НБУ. Защитил е докторантура в Университета на Западна Англия в Бристол, Великобритания. Научните му интереси са в областта на социалната травма, социалното възстановяване, развитие на общностите, местна демокрация и гражданско участие. Преподава социална работа.