Коледа и социалните услуги. Кога ще приемем увреждането като човешка уникалност!

 

                                        

Репортажите в медиите около празниците по Коледа, отново ми напомниха за липсата на уважение към хора с увреждания, които ползват различни социални услуги. Питам се, дали някога работещите на такива места ще проумеят, че дори и да изглеждат като деца, по-голяма част от потребителите изобщо не са деца. Дали някога ще се съобразят с реалната възраст на настанените, докато се преобличат в костюм на Дядо Коледа.

Няма да забравя един филм, направен преди години, за да илюстрира работата в Дневен център за хора с увреждания – снимани бяха хора на възраст около 35-40, които играят на „пусни, пусни кърпичка“. Сега си представете, как се тресат телесата на тези хора, показани в забавените кадри на филма /да се покаже ясно радостта, която преживяват/ – как клякат,  скачат и обикалят в кръг! Защо е това унизително отношение, че и запечатано във филм като добра практика?

Отговорът е много простичък – напълно непромененото отношение към хората с увреждания, които „толкова си могат“, които са „деца“, „като деца“, „възрастни, ама на психологическа възраст на деца“ – все определения, в които искрено вярват много хора от персонала. И в случая изобщо не подценявам чувствата на хората, които полагат грижа, когато казват, че обичат тези хора. Проблемът е, че често забравят – не става въпрос за деца, които да нагушкаш или да щипнеш по бузките в искрено умиление.

В тази реалност често се случва планиране и подготовка на празници, режисирани представления, месеци наред репетиции, гости по поръчка. После наученото се повтаря при всеки повод и пред всеки, който влезе по тези места. Сега в ситуация на пандемия, вероятно само гостите по поръчка или случайните посетители ще бъдат спестени.

Гледала съм покъртителни представления в местата за живеене от типа ЦНСТ и съм слушала коледни песнички посред лято. Усещането е отвратително, защото човек си дава сметка, че наблюдава някакво абсурдно шоу на хора, обучени да покажат нещо, което очевидно не е тяхна силна страна.

Не обвинявам хората от персонала, които трябва да осигурят някакво смислено време, защото по тези места цари нищонеправене и всеки предстоящ празник е голямо събитие. Проблемът е в нищонеправенето. То пък е оправдано от господстващото убеждение, че хората с увреждания не могат да работят. Има изключения за радост, но те са твърде малко.

Как да се осмисли това свободното време? На помощ идват хората, наети като артерапевти и трудотерапевти. И като се започнат едни дейности – ум да ти зайде!. Затова, като дипломиран арт терапевт, бързам да кажа, че лепенето на леща по контурите на което и да било добиче, принтирано на лист А4 – не е арт терапия. Иначе лепенето на леща ми е „любимо“ – може би , защото първите такива творения украсяваха някога коридорите на МТСП. Питала съм се, дали хората, които предлагат лепене на всякакви варива на лист хартия, са се замисляли някога, че това умение може да бъде използвано за упражняване на някаква професия.

Не подценявам нещата, които хората с увреждания могат да сътворят – в никакъв случай, но произвеждането на предмети без стойност, особено с идеята да бъдат продадени с цел благотворителност е повече от унизително. Защото другите, които ще си купят вазичка, направена от стар диск, върху който е залепена със силикон пластмасова бутилка без дъно, ще го направят само от съжаление.

С показването на уменията, които са придобили хората с увреждания, в социалните услуги реално се рекламира работата на персонала. Често излишно се героизират напълно естествени за другите хора дейности, като по този начин се утвърждава същото отношение, придружено от сълзливо умиление. Формално се изпълняват изисквания за гарантиране на самоличността, когато се правят снимки, но се пропуска унизителният момент, в който някой получава подарък от Дядо Коледа и със сигурност е на възраст над 7 години.

Ако попита човек специалисти от социалните услуги, каква е целта на работата им, повечето от тях ще кажат, че работят за подобряване на положението, живота, ситуацията на някаква група хора. Може и по-засукани тези да се чуят, в които специалистите са убедени, че хората, за които се грижат преживяват страдание.

Това, което научих от самите хора с увреждания е, че наистина страдат, но това страдание е различно от онова, което си представяме. Те страдат основно от това, че ние не ги приемаме такива, каквито са и мерим всичко по нашия си аршин.

Защо е по-трудно да приемем увреждането като човешка уникалност? Защо ни е трудно да приемем, че това може да е житейско предизвикателство, с което хората са орисани да се справят?  Защо е далеч по-лесно е да приемем, че увреждането е единствено проблем, затова трябва да има специалисти, които знаят какво е всичкото добро за хората с увреждания?

Ако виждаме хората с увреждания като уникални човешки същества с потенциал да сътворяват свои решения, със сигурност ще проектираме други услуги в тяхна подкрепа. И едва ли ще ги караме, ако са на възраст да имат гаджета, да учат коледни песнички в едно инфантилно ежедневие.

Свикнали сме да твърдим, че хората, които са настанени в резидентни услуги не са готови да живеят навън, а хората от персонала по тези места твърдят, че ги учат да станат по-готови. Затова са толкова важни посланията, които даваме – със сигурност посрещането на Дядо Коледа всяка година, но в удобно за персонала време и в обстановка на заучена радост, не помага.

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
nadiad@gmail.com'

Надежда Денева

Надежда Денева е дългогодишен работник в сферата на социалните услуги