Коледен пикник в Люлин
Коледа не е моят празник. Държа да го отбележа в началото на тази история. И не – не съм Гринч, който мрази празници, напротив – много се радвам на всички, които днес празнуват. Но по много причини – религиозни, културни или просто защото така съм свикнал – за мен е просто един приятен почивен ден.
И затова тази сутрин реших да се възползвам от обстоятелствата и се отправих на пътешествие към Люлин. Бях решил, че ако тръгна сутринта сравнително рано, София още ще спи и няма да има никой, а аз ще мога да се отдам на мислите си и музиката в ушите ми.
И каква беше изненадата ми, когато се оказа, че навън въобще не беше тихо, приказно и празнично. Повечето магазини работеха, хора се движеха, а на автомивката до нас двама души се състезаваха кой по-бързо ще измие своята кола.
Но не загубих надежда. Знаех, че ако има едно място, в което празничният дух е жив и е тихо и спокойно, това ще е Люлин. Бях сигурен, че след празнична вечер, кварталът няма как да се е събудил. Така че стиснах зъби и се насочих към Западния парк.
И ето чудо – паркът беше празен. И спокоен. Отдъхнах си с облекчение. Свалих слушалките за да чуя и да се насладя на тишината. Затворих очи. Поех дълбоко въздух и въздъхнах… Но не – отнякъде все пак се носеше глъч.
Обърнах се и ги видях – близо до едно дърво, на една поляна, някакво семейство – майка, баща и двете им деца си устройваха пикник. В края на декември. В полукалния парк. И отваряха подаръци….
Коледа не е моят празник, казвам ви. Но някак ме обзе искрено желание да защитя традицията. Нали е домашен празник, пред камината със семейството! Какви са тези пикници в парка. Какъв е този шум. И с възможно най-суровата си физиономия се отправих към тях.
– Весели празници! – казах аз, натъртвайки на думата „празници“. Надявах се хората без повече думи да разберат посланието ми.
Семейството ме погледнаха леко учудено:
– Весела Коледа – изчуруликаха децата и за ужас на своите родители извикаха – искате ли да видите, какво ни е донесъл дядо Коледа?
– Я не тормозете чичкото – казаха родителите. Хубави празници и на вас.
– Но мамо нека му разкажем за дядо Коледа – отвърнаха децата и настояха.
Моят яд се беше поизпарил и казах – добре, кажете ми.
– Ами тази година дядо Коледа заради болестите отказва да посещава домовете – за да не се зарази и да не зарази после някой друг. И затова ни е оставил подаръците в парка. И тази сутрин си ги намерихме тук.
Децата започнаха да ми разказват и показват подаръците, а аз се загледах в лицата на родителите им. И осъзнах цялата история. Дори и без приказки. За това как преди дни им е хрумнала идеята да направят от Коледа важен урок за децата. И като всяка добра идея, това се е сблъскало с реалността. Виждах го в очите на бащата. Който най-вероятно тази сутрин в почивния си ден вместо да се наспи празнично, е станал дори още по-рано, взел е подаръците и се е придвижил до парка, където ги е скрил в храстите. И нервно, с кафе и цигара в ръка е чакал да се събудят децата, да се приготвят и да дойдат на този пикник… Сега, продължавайки да пие от кафето лицето му беше уморено, но щастливо. Беше зарадвал децата, но и ги беше научил на нещо.
Децата продължаваха да показват и разказват – а аз не ги слушах. Гледах в семейството и се усмихнах. Щях да запазя тяхната тайна.
– Дядо Коледа е най-готиният на света – завършиха децата.
А аз кимнах:
– Така е. Дядо Коледа са най-готините на света. И да ги слушате и радвате цяла година. Весели празници.
Децата не ме разбраха. Но родителите ми кимнаха заговорнически. Те продължиха с пикника, аз се отправих по пътя си.
Коледа не е моят празник. Но от днес отново вярвам в Дядо Коледа. И не в онзи чичко с червения костюм и брадата. А във всеки един от нас, който е готов да направи едно малко усилие повече в името на децата и дори едно голямо усилие за това да ги научи на нещо добро.
Не знам дали Дядо Коледа живее в Лапландия. За мен тази година те живеят в Люлин.
И с това искам да пожелая на всички, които празнуват днес и в тези дни много хубави и прекрасни празници. И един спокоен и прекрасен Шабат.
Шабат Шалом.
