Колкото повече узнаваме, толкова повече очовечаваме себе си, а това означава да предадем човечност и на децата ни

от -
963
Отдясно наляво:Веселин Вучков, бивш вътрешен министър, Цветан Цветанов, председател ПГ на ГЕРБ, Екатерина Бончева, Комисия по досиета, Юлиана Методиева, Маргиналия

Преди дни чух по БНР важна личност да изказва мнение, че трябва да се скъса на четири Закона за досиетата и да се предадат архивите на ДС в Държавна Агенция Архиви.[1]. Същата личност настоя да се направи веднага Институт за паметта, последваха и лични нападки към председателя Евтим Костадинов.Цитирам това интервю, защото то обобщава разпространени нагласи срещу Закона и Комисията за досиета, с които съм категорично несъгласна.

Ще се опитам да защитя тезата си* първо за необходимостта да се разглеждат архивите на Държавна сигурност като инструмент за декомунизация. А след това да докажа, защо смятам,че това е единственият път за обществен интегритет и гражданско пълнолетие. Представянето на тази теза е на база на личен изследователски опит, както и на проведени интервюта с експерти и членове на Комисията по досиета в периода 2010-2018 година.

Опитайте се да обясните комунистическия режим на вашите деца, ученици,студенти, или на начинаещи журналисти. Как ще започнете? С отнетата свобода навярно. Освен, че живеехме бедни и неравни в прогласеното от апаратчиците на БКП „равенство“, нас ни караха да харесваме комунизма! Без право да питаме какво му е хубавото на този комунизъм… Ще кажем на младите хора, че отнетата свобода на мисълта практикувано чрез политическото насилие на режима, се преживяваше тежко, трудно,травматично. Аз ще разкажа на журналистите ми например, за българския художник Александър Жендов, защото обичам изкуството. Ще разкажа за  смелото му писмо до Вълко Червенков срещу бруталното администриране в изкуството. Как през 50-те години е споделил пред съветския апаратчик, маскиран като български политик, разочарованието и отдръпването на интелигенцията от духовния живот. Как е обвинил смело в писмото си Червенков и номенклатурата на БКП, за задушаването на критиката през 50-те година. Ще посоча и последвалата публична кампания срещу него, Жендов, не само прекрасен художник, но и верен на Партията комунист, докато очите му не прогледнали за развилнялите се апаратчици на новата власт. Ще припомня и за бъдещия диктатор Тодор Живков, който по онова време още млад, но  активно участва в интелектуалното убийство на Александър Жендов и помогнал усърдно за обвинението на художника, че прави изкуство „несъответстващо на държавната политика“.

Щом съм нарекла „диктатор“ Живков обаче, ще трябва да кажа и какъв беше комунизма му. Комунизмът на правешкия хитрец вървеше ръка за ръка с Държавна сигурност. Като четете документите на ДС в Комисията по досиета, виждате например, колко палежа на зърно има през 1952 г. в еди кое си село, къде е запалена фабрика, колко убити и пребити от опозицията има, как всичко е смазано и как през 50-те години тези хора са настанени по лагерите.Ще започнете да разбирате какво е ставало по-нататък през 70-те и 80-те години в комунистическа България. Разбира се, ще се убедите,че никъде в документите не се е споменавало за Държавна сигурност! Ще прочетете „горди“ факти за строежи на язовирите в България, но няма да  видите цената на тези язовири. Няма да откриете историческото „счетоводство“ какво е жертвал българският народ, докато бъде построен язовир или  фабрика!Този исторически процес на жертвите може да се освети единствено чрез четенето на документи!

Процесът на декомунизация е бавен и болезнен процес. Разкриването на архивите на ДС, ни научават на много мъчителни тайни, които често нашите бащи, но и ние самите, не смеем да признаем. Мълчим за срама от съгласието и опортюнизма на три-четири поколения до 1989-та, унизителната мимикрия по време на този комунизъм, който вървеше с тази Държавна сигурност. За нея вече знаем, че няма забранени методи да извлича информация и да контролира хората. Тя умееше до съвършенство да елиминира политическите противници на Тодор Живков, както и да превръща елитите във възторжена масовка на комунистическите идеолози. Да, вече със сигурност знаем: ДС е купувала брутално интелектуалците. Уви, по-често интелектуалците нямали нищо против да бъдат купени. Последният скандален казус с именитата френска философка от български произход Юлия Кръстева, е прекрасна илюстрация за това.

Дали обаче съм казала достатъчно на младите? Дали тези примери, биха подредили в главата им времето на родителите им? Не, съвсем не. Защото, както смятат експертите от Комисията по досиета, да се обяви цялата бездънна истина що за организация е била Държавна сигурност и какво е  нейното отражение върху обществения живот, е много сериозно и трудно знание. За него не винаги е налице достатъчна воля. Затова и се разпространява митологията, която разубеждава хората от смисъла на Комисията по досиета, прилагаща буква по буква консенсусно приетия от всички партии през 2007 година Закона за принадлежност към бившите тайни служби.О, казва нарастващо число съмняващи се, в комисията разполагат само с едно картонче, какво да разберем от това за отделния човек и българското общество до 1989 година! Вярно. Десетки хиляди са унищожените дела на секретни сътрудници. Но нека някой да отговори защо точно тези дела са унищожени! Какво правихме като журналисти и политици през 1990 година, когато това дело тъмно и страшно, се случваше пред очите ни?

Архивът на ДС е нов извор за българската история, който ще бъде четен в продължение на десетилетия. Историците знаят, че който пръв се докосне до тези извори, той ще диктува историографията в близките 20 години.

През 2010 година направих конференция  Правото да знаем и разкриването на архивите на ДС. Тогава някой  подметна инсинуацията, че ние, изследователите и журналистите, искаме да бъдат отворени, например, писателските досиета, за да омаскарим класиците и да ги изхвърлим от христоматиите за българска литература. Това не е истина. От досиетата се вижда, че много от агентите, осведомителите и доверените лица са били доброжелателни и са се опитвали  да не навредят на „обектите“. Но, същевременно виждаме нежеланието на „обектите“, или на наследниците им, да прочетат архивите, или ако са ги чели, да направят публични данните за преживяното от тях. Да поискат да ни съпричастят към своята история, като част от историята на нашето общество! Защо ли не искат? Едната причина е лична – чувството, че се докосваш до мръсотия, до нещо неморално. Втората е, че голямата литература няма нищо общо с това. Тези досиета са нещо като жълтата преса на тоталитаризма, по думите на отличния изследовател Пламен Дойнов. Когато бяха оповестени като агенти голямата българска писателка Вера Мутафчиева, писателя Георги Данаилов, основателя на Нов български университет и ненадминат познавач на класическата филология проф. Богдан Богданов, всички преживявахме шок. Преди дни отново се случи същото, с досието на агент „Сабина“, френската философка Юлия Кръстева. След шока обаче, настъпва винаги познанието. Колкото повече узнаваме, толкова повече очовечаваме себе си, а това означава да предадем човечност и на децата ни. Да, в онова минало, където БКП и Държавна сигурност са владеели всичко, партийната машина успешно е дезинтегрирала отделната личност и тя заживяваше един живот навън, друг – в кухнята, в дома си. Комунистическият режим, училището и университетите е разпаднала до шизофренност идентичността на хората и единственият начин да си възвърнем интегритета си е да приемем фактите! Ако аз узная на какви компромиси е било подложено моето семейство, ако аз узная,че баща ми е бил агент на ДС, ще страдам много. Но след като извадя тези „скелети от гардероба“, аз, а и всички, убедена съм, ще се почувстваме по-цялостни, по-силни. Не се живее в лъжа,това е правило от психологията! Защото ставаме лесни мишени за следващите манипулатори, за следващите агенти от следващата Държавна сигурност.

Дали това е път към действително оздравяване на едно посткомунистическо общество?Сигурна съм в това. Без значение дали говорим за двойното дъно на хора, от които сме се възхищавали, а те са предали, така да се каже, любовта и уважението ни. Без разлика дали говорим за политическите трагични персонажи от миналото, каквито са  Александър Жендов,Трайчо Костов, или Титко Черноколев например, жертви на политическата параноя на комунистите и техните железни удушвачи.Защото техните истории са нашата история.

Накрая искам да посоча защо присъствам на този дебат за бъдещето на  Комисията по досиета. Миналата година тя за малко не бе овладяна от един безскрупулен разказвач на мръсни истории от нашето минало, бившия депутат от ГЕРБ Антон Тодоров. Горда съм,с нашето Отворено писмо, с което протестирахме срещу вероятността Тодоров да поеме Комията по досиета! Писмото ни бе подписано от 2000 личности и ето, че не допуснахме това да се случи! Настояхме за обществена дискусия какво да бъде бъдещето й! Вярвам, че ще се даде достатъчно време на този екип, за да приключи задълженията си по събиране на всички архиви, съгласно Закона!

Комисията по досиетата работи перфектно. Да, тя освен периодичното представяне на сборници с документи, публикува предимно списъци. Ние, които трябва да четем материалите, се отиваме да отидем оттатък агентите, отвъд псевдонимите, да разшифроваме логиката на действията и много от всичко узнато да разкажем. Можем да поискаме само Комисията да се доокомлектова, защото това се бави. Да не й се пречи да събере архивите си, като перспектива прерасне в Институт за паметта. Да помогне със създаването на клубове към училищата за лекции относно зловещата дейност на ДС.Със системни посещение в лагера Белене, а защо не и за изграждане на Мемориал там, уникалното място на страдание и смърт по време на комунистическия режим. Комисията и сега работи с отлични експерти, но нужни са повече посветени и знаещи хора да правят анализа и осмислянето на това горчиво комунистическо минало.Тук ще възразя на онези уважавани историци, които искат архивите да бъдат концентрирани в Държавна Агенция „Архиви“. Архивите на Държавна сигурност са чувствителен материал,той трябва да се обработва адекватно.Задачата на Закона за разкриване на принадлежност към Държавна сигурност  е друга, за което вече говорих. А работата на Комисията мога да сравня с мисия. Като всяка мисия, трудна, затова пък тя гарантира добавената стойност на гражданско образование, от която според мен, всички се нуждаем!

* Оригиналното заглавие на изказването ми в Народното събрание по време на  Кръглата маса „Комисия по досиета – настояще и бъдеще“, организирана от Комисията по вътрешна сигурност „на 3 април 2018 година, е: „Комисията по досиета – важен инструмент за декомунизация и интеграция на обществото

 

 

[1] Копринка Червенкова „http://bnr.bg/post/100953086/koprinka-chervenkova-sluchaat-s-ulia-krasteva-e-poredniat-proval-na-komisiata-po-dosietata