Кръстопътят на „Великолепната женска седморка“

(впечатления на един зрител)

 Иглика Трифонова, „Прокурорът, защитникът, бащата и неговият син“

Ралица Петрова, „Безбог“

Светла Цоцоркова, „Сестра“

Надежда Косева, „Ирина“

Елдора Трайкова, “Кеймбридж“

Мина Милева & Весела Казакова, „Котка в стената“

 

Българското кино, правено от жени, е на кръстопътя между амбицията, осигурена от таланта им, да стои високо във вертикалната йерархия на киноизкуството (авторско кино, арт-кино) и отсъствието на хоризонтално (масово, извън границите на България) признание. Това е впечатлението ми от изгледаните шест филма, благодарение на мартенската инициатива на Сдружение „Маргиналия“ и Българското общество за либерална демокрация, наречена от тях Великолепната женска седморка.

Винаги, още от времето когато бях журналист през 1980-те и началото на 1990-те та до днес, съм се питал за кого пиша. През почти 40-те години писателска работа, надеждата, че аудиторията ми може да научи нещо или да се промени малко, съвсем мъничко поне, ме е стимулирала да не спирам. Ентусиазмът ми, породен от очакваната реакция на читателите, беше най-висок след ноември 1989, но от началото на този век насам спада прогресивно. В момента е в най-ниската си точка. Защо? Заради изумлението, потреса ми дори от реакциите спрямо успеха на 24-годишната актриса Мария Бакалова, която беше номинирана за всички възможни международни кинонагради, раздавани през първото тримесечие на всяка година, и накрая, като венец на всички – за Наградата на Академията за поддържаща женска роля. Тази безчувствена, просташка и твърде масова реакция, дойде като капак на неочаквано голямото количество българи-емигранти в Америка, които гласуваха за Тръмп, както и значителното одобрение на Тръмп и отричане на Байдън в българския Фейсбук.

Така че темата за признанието на българското кино за мен е лична. I take it personally. Тя докосва чувството ми за справедливост, любовта ми към България, космополитизма ми, вдъхновението ми да пиша на български език проза и литературни есета и любовта ми към изкуството. С такова лично пристрастие започнах да гледам и филмите на седемте режисьорки. Не просто филми made in Bulgaria, но замислени и осъществени от жени.

Киното е различно от литературата, където признанието естествено е първо и над всичко локално. Езикът му е универсален. Аз съм му фен, гледам много кино. В киносалони, когато може, като например в Англия, чрез абонамента си за Netflix, HBO, Amazon Prime, или свалени чрез Lime torrent. Киното е едно от изкуствата, които имат най-голяма аудитория в целия свят, независимо от качеството на филмите и ТВ-сериалите. Но през 30-те си години извън България не съм гледал български филми (румънски да, няколко, и то много добри). Не че не съм искал. Но за международната аудитория те не съществуват. И сега, гледайки една след друга тези талантливо направени ленти, си дадох сметка, че ги гледам като чужденец. Изненадах се, че са получавали награди – на малки кинофестивали тук и там.  Харесвани са от избрана аудитория. Изненадах се и от това, че половината от режисьорките живеят в чужбина. Както и от признанието им, че финансирането на един добър филм е каръшка работа: агресивно търсене, натиск, никаква помощ от българската държава, късмет.

Казах, че се чувствах като чужденец, който открива филмите на жени, за които не е подозирал, че съществуват – както филмите, така и жените. Но са в състояние да съперничат на всички онези филми, които шестват по света и формират в голяма степен нашата съвременна, глобална визуална култура. Не, не ми вярвайте: български филми, българско изкуство изобщо не мога да гледам като чужденец. Емоционалното възприятие, което предшества рационализацията, е на преден план у кинозрителя. У мен – със сигурност. Връзката между стилистиката на филма – неговата естетика, по-общо казано – и сърцето или се получава, или не. И това е функция главно на майсторството, с което филмът е направен.

Не е необходимо да преразказвам сюжетите тук. Има няколко неща, над които се замислих и искам да споделя.

Първо, изборът на социален пейзаж остави у мен горчив послевкус на потиснато, убого, убито, тъжно битие. Улиците и пътищата са изровени, къщите и работилниците са бедни и занемарени, мъжете са като неандерталци, езикът е възможно най-вулгарен, и само жените издават някаква физическа и душевна чистота. Дори и в най-оптимистичния филм за ромските деца от Долни Цибър, условията, в които живеят тези деца с мечти и ищах да се образоват, са като в страна от Третия свят. Съзнателен ли е този избор като форма на социална критика или наистина хората извън София живеят в тези условия?

Второ, в двата най-силни в драматургично отношение филма, „Безбог“ и „Сестра“, финалът оставя зрителя с впечатлението за безнадеждност. Дори и в най-гледивния, бих го нарекъл европейски, филм за Международния съд за престъпленията срещу човечеството извършени в Босна, посланието е, че надеждата за справедливост е една човешка илюзия. А в „Кеймбридж“ надеждата на ромските деца е да напуснат България, т. е., българското битие за тях е безнадеждно. Но понеже е документален филм, там нещата не са показани като драматичен конфликт с клаймакс, а са описани каквито са в реалния живот: едни хора се оправят, други – не. И все пак, расизмът срещу циганите – наричан от авторите на филма с политически по-приемливия термин дискриминация – е като подтекст, съзнателно неназован на филмов език. Да, той не присъства в кадрите, но тъкмо чрез отсъствието на българи от процесите, които се случват в това циганско село, и знанието на зрителя за атмосферата в градските цигански гета, както и расистката реторика на българските националисти, оптимистичното послание на филма се оказва такова само на фона на отчуждението между българи и цигани, което е наложено от мнозинството.

Трето, с избора на точно тази тъжна, безутешна естетика – мръсни помещения, разкаляни или разбити пътища, очукани коли, грозно износено облекло, шум на преминаващи автомобили, отминаващ в далечината влак или шлеп по голямата река, светът не идва тук, не спира при нещастието – това кино не е гледивно. Не притежава характерното за киното романтично лустро, което привлича милиони зрители по света откак се е появило с илюзията на неосъществимия, но вероятен блян. Освен за хора като мен, лично ангажирани с живота и културата на България, то не е интересно. Морални и психологически драми има навсякъде по света. Разликите са в контекста, където се разиграват.

Четвърто, тъкмо този контекст буди тревога и навежда към размисли. Не качеството на филмите. То е неоспоримо. То отговаря на критериите на високото, проблемно, сериозно, замислено изкуство. Аз се почувствах щастлив и горд, че това са филми равни по внушение и магия на, да речем, филмите на Кешловски от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, специално „Декалог“ (наскоро гледах „Малък филм за любовта, 1988, който е удивително сходен по стилистика със „Сестра“, но много по-гледивен и, не се колебая да го кажа, оптимистичен).

Много бих искал да бъда разбран точно. Не противопоставям авторското кино на масовото – идентифицируемо като Холивуд кино, Боливуд кино, екшън, зрелищно кино. Авторското кино може да бъде гледивно (Фелини) и обратно, гледивното кино може да бъде авторско (Тарантино). От разговорите с режисьорките останах с впечатление, че те съзнателно избягват или поне са безразлични към това да правят филми, които ще привлекат по-широка публика (финансирането като проблем оставям настрана) и са задоволени от наградите, които получават на бутикови фестивали. Не страдат от това, че филмите им нямат широко разпространение по света. По тази причина – и във връзка с разразилата се напоследък шумотевица, без да е сериозен културен дебат, между догматиците на „високото“ театрално изкуство, вкоренено в домашните театри, и възторга на „семплата публика“ от признанието на излязла от родната почва актриса чрез зрелищното кино – си задавам следните, според мен значителни, въпроси.

Защо като че ли само в България тези две групи творци и консуматори на театър и кино са така непримиримо разделени?

Могат ли български кинотворци да избегнат социалния контекст, който ги заобикаля и към който се отнасят критично – включително и напускайки го – за да създадат филми със световна гледивност, които въпреки това да са авторски?

Скромните средства и липсата на реклама ли са причина тези толкова талантливи филми да не се появят на световния пазар на кинопродукция? Или самата българска действителност, показана в тях, е толкова несъвместима със света, че той не се интересува от нея?

И на края: кое е снобизъм? Да не признаеш постижението на таланта на световната арена, заровен като щраус в своята висока, но неконвертируема култура, или да гледаш отвисоко на световното признание заради страха от риска, че би те принизило до масовия вкус? Или и двете са?

Ако тези въпроси стигнат до читателите, на които ги задавам отдалеч, ще продължа да се надявам, че писането има смисъл. Отговорите са въпрос на тяхната творческа и гражданска честност.

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
zlatkoan@gmail.com'

Златко Ангелов

Златко Ангелов е лекар, журналист, социолог и български писател. Напуснал е България през 1992. Живее в Испания от 2016. Автор на 6 книги, последната от които е романът “Хотелът на спомените” (ИК “Знаци”, Бургас 2020).