Краят на либерализма на идентичността

Това, че САЩ става все по-разнообразна страна, е баналност. Ала разнообразието е нещо, което е прекрасно да се наблюдава. Посетителите от чужбина, особено тези, които имат трудности във включването на различни етнически и верски групи в по-голямото общество, са изумени, когато виждат, че ние съумяваме да се справим с предизвикателствата на различността. Не по най-добрия начин, разбира се, но със сигурност днес го правим по-добре, отколкото много европейски и азиатски страни решават проблема за интеграцията. Това наистина е изключително наше постижение.

Но как това разнообразие следва да оформя нашите политики? Стандартният либерален отговор на почти цялото сегашно поколение е, че ние следва да осъзнаем и да „празнуваме“ нашите различия. Това е великолепен принцип на моралната  педагогика, но в същото време той е и катастрофален,  ако бъде приет като основание на демократичните политики в нашата идеологическа ера. През последните години американският либерализъм е обзет от нещо като морална паника относно расовата, половата и сексуалната идентичност, които изкривяват посланието му и пречат да стане обединяваща сила, способна да управлява държавата.

Един от многото  уроци на неотдавнашната кампания за президентските избори, а в същото време и неин неприятен резултат е, че ерата на либерализма на идентичността трябва да свърши. Хилари Клинтън беше нейният най-добър и най-ентусиазиран привърженик, когато говореше за интересите на САЩ в света и за това как те се отнасят към нашето разбиране за демокрацията. Но когато ставаше дума за нашите работи тук, в САЩ, тя по време на кампанията беше непрекъснато склонна да изоставя тази голяма визия и да се впуска в реторика за разнообразието, очевидно непрекъснато обръщайки се  към избирателите, спадащи към групите на афроамериканците, латиносите, ЛГБТИ хората и жените. Това беше стратегическа грешка. Ако искате да споменете групите в САЩ, то по-добре ще е да  говорите за всички тях заедно. Ако не постъпвате по този начин, тези, които бихте пропуснали да споменете, ще се чувстват отхвърлени. Както показват данните от проучванията, това се случи с бялата работническа класа и с хората, силно обвързани с религията. Цели две трети от белите избиратели, завършили колеж, гласуваха за Доналд Тръмп; същото направиха и 80 % от белите привърженици на евангелистките църкви.

Моралната енергия окръжаваща идентичността, има разбира се, множество добри ефекти. Афирмативните действия[1] преобразиха и подобриха корпоративния живот. Движението „Black Lives Matter“[2] изпрати до всички съвестни американци призив за събуждане. Усилията на Холивуд  хомосексуалността да стане нормална част от нашата популярна култура, спомогнаха това да се случи в американския семеен и публичен живот.

Но фиксацията върху разнообразието в училищата и в пресата, произведе поколение от либерали и прогресивисти, които по един съвършено нарцистичен начин са в неведение за условията вън от групите, към които те самите са приели, че принадлежат. То също така е безразлично към задачата да стигне до всички сфери от живота на американците. На твърде ранна възраст децата ни биват окуражавани да говорят за индивидуалните си идентичности, при това дори преди да ги имат. По времето когато постъпват в колеж, мнозина от младежите приемат, че дискурсът на разнообразието е това, с което се изчерпва политическото говорене. Поради това те започват шокиращо малко да говорят за такива вечни въпроси като класата, войната, икономиката и общото благо. Това преимуществено се дължи на училищната програма по история, която по един вече анахроничен начин проектира днешната политика на идентичност върху миналото, обрисувайки една изопачена картина на главните сили и индивиди, които оформиха историята ни. (Например, постиженията на движенията за права на жените бяха реални и важни, но вие не можете да ги разберете, ако първо не схванете постижението на „отците основатели на САЩ“, състоящо се в установяването на система на управление, основана на гаранции за правата.)

Когато младите хора пристигнат в колежа, от студентската група те биват насърчавани да фокусират вниманието си върху самите себе си, върху преподавателите и върху администраторите, чийто пълен работен ден е да се занимават с – и да подчертават значението на – „въпросите на разнообразието“. Телевизия „Фокс“ и други консервативни медии са превърнали насмешката над „лудостта на кампусите“, която окръжава обсъждането на подобни въпроси,  в голям спорт и много често са прави. Това само помага на играта на популистите демагози,които искат да делегитимират учеността и познанието в очите на тези, които никога не са дори стъпвали в студентски кампус. Как да обясниш на средния избирател предполагаемата морална неотложност  на това да се даде на студентите в колежите правото да избират какво обръщение, означаващо половата принадлежност, следва университетските власти да употребяват, когато се обръщат към тях? Как да не се смееш заедно с голяма част от избирателите, на историята, разиграла се в Университета на щата Мичиган, където един шегаджия в кореспонденцията си с администрацията се подписваше с „Негово величество“?

Съзнанието за разнообразие в кампуса през годините се вля в либералните медии, при това в големи дози. „Афирмативните действия“ в полза на жените и малцинствата в американските вестници и в електронните медии са изключително социално постижение. То дори промени напълно лицето на дясно ориентираните медии, а журналисти като Мегън Кели и Лаура Инграм станаха знаменитости. Но това също така изглежда окуражи допускането, разпространено по-специално сред по-младите журналисти и редактори, че могат да си свършат работата просто като се фокусират върху идентичността.

Неотдавна, по време на едногодишния си академичен отпуск, който прекарах във Франция, направих малък експеримент. Той се състоеше в това, че през цялата тази година четох само публикации в европейски вестници и съвсем пренебрегнах американските. Идеята ми беше да се опитам да гледам на света по начина, по който го правят европейците. Но беше много по-поучително да се върна у дома и да разбера как лупите на идентичността трансформират начина, по който се пишат журналистически текстове в САЩ през последните години. Например, колко често сега най-мързеливият сюжет в американската журналистика – за това, какво ще е „първото Х, което трябва да направи У“, се повтаря отново и отново. Увлечението по драмата на идентичността засяга дори  репортерството,  посветено на теми от чужбина, което и без това е в отчайващо големи количество дефицитно. Колкото и интересно е да може  да прочетеш, да речем, за съдбата на трансполовите хора в Египет, това не допринася никак за това американците да бъдат просветени относно мощните политически и религиозни течения, които ще определят бъдещето на Египет, а с това, макар и непряко, и нашето собствено. Нито една от главните медии в Европа не би и помислила върху това да възприеме такъв фокус върху световните събития.

Но най-зрелищно либерализма на идентичността се провали на нивото на електоралната политика, както виждаме сега. В нормални, здрави периоди на историята ни, националната политика не е  за „разликата“, а за приликите, за общите черти между групите. И тя ще бъде доминирана от тези, които по най-добър начин успеят да завладеят въображението на американците на тема нашата споделена съдба. Роналд Рейгън направи това много майсторски, независимо от това какво можем да мислим за неговата визия за САЩ. Същото направи и Бил Клинтън, който по този въпрос продължи „играта от пиесата на Рейгън“. Той измъкна Демократическата партия от нейното крило, което мислеше само за идентичностите и концентрира енергията й върху програми, които биха облагодетелствали всекиго (като например националната здравна застраховка) и така определи ролята на САЩ в света след 1989 г. Оставайки два мандата на поста си, той можа да постигне много за различните групи от това, което се нарича Демократична коалиция. Докато, напротив, политиката на идентичността е предимно политика на думите, а не такава на убеждаването. Което показва защо тя никога не печели избори.

Новооткритият от медиите, почти антропологически, интерес към „сърдития бял мъж“ разкрива толкова за много състоянието на нашия либерализъм, колкото и за тази толкова оклеветена и преди това пренебрегвана фигура. Удобна либерална интерпретация на неотдавнашните президентски избори би била, че г-н Тръмп победи в голяма степен защото съумя да превърне икономическото неблагополучие в расова ярост – т.е. това, което кратко наричат тезис за „бичът, стоварващ се върху белите“. Това е удобно, защото санкционира една присъда на морално превъзходство и позволява на либералите да пренебрегнат това, което гласоподавателите твърдят, че са техните най-важни грижи. То също така насърчи фантазията, че в дългосрочна перспектива десните републиканци са обречени на изчезване по демографски причини, което значи, че либералите трябва само да чакат страната да им „падне сама в ръцете“. Изненадващо високият дял на латиноси, които гласуваха за Тръмп следва да ни напомни, че колкото по-големи са етническите групи в страната, толкова по-разнообразни по политическите си възгледи  стават те.

Накрая, тезисът за „камшика, стоварващ се върху белите“, е удобен,  защото освобождава либералите от това да не признаят колко тяхната собствена обсебеност от различието окуражава белите, живеещите на село, религиозните американци да мислят за себе си като за непривилегирована група, чиято идентичност е заплашена или пренебрегвана. Тези хора всъщност не реагират на реалността на нашата разнообразна Америка (освен всичко друго, те имат склонността да живеят в райони на страната, които са населени с еднородно или хомогенно население). Но те реагират срещу вездесъщата реторика на идентичността, представляваща това, което те означават със съчетанието „политическа коректност“. Либералите трябва да имат пред вид, че първото движение за идентичност в САЩ беше Ку Клукс Клан, което все още съществува. Тези, които играят играта на идентичността, трябва да са готови  и да я загубят.

Нуждаем се от постидентичностен либерализъм и той следва да бъде извлечен от успехите на либерализма, постигнати преди епохата на идентичността. Такъв либерализъм би се концентрирал върху разширяването на базата си чрез един апел към американците като към американци и чрез наблягането върху теми, които засягат голямото мнозинство от тях. Той би говорил на една нация от граждани, които заедно принадлежат към нея и трябва да си помагат един на друг.  Що се касае до по-тесни проблеми, които са във висока степен заредени със символика и могат да пропъдят потенциални съюзници, особено тези, които се отнасят до сексуалност и религия, то такъв либерализъм би работил тихо, деликатно и със съответно на ситуацията чувство за мащаб. (Ако перифразираме Бърни Сандърс, Америка е болна и уморена от слушане за проклетите либерални бани[3].)

Учителите, обвързани с такъв либерализъм биха преместили фокуса на вниманието си върху главната им политическа отговорност при демокрацията: да формират граждани, които знаят каква е системата за управление на САЩ и също така знаят кои са главните сили и събития в нашата история. Постидентичностния либерализъм също така би наблягал върху това, че демокрацията не се отнася само до правата; тя също така възлага задължения на гражданите, такива като това да си информиран и да гласуваш. Една постидентичностна либерална преса би започнала да се самообучава за частите на страната, които биват пренебрегвани и за такива теми в тях като например религията. И тя би разглеждала сериозно отговорността си да обучава американците за главните сили, които оформят световната политика и по-специално за техните исторически измерения.

Преди няколко години бях поканен в една църква във Флорида да говоря на конференция за знаменитата реч на Франклин Д. Рузвелт през 1941 г. за  четирите свободи. Залата беше пълна представители от местните общности – мъже, жени, чернокожи, бели, латиноси. Започнахме с изпяване на химна на САЩ и тогава публиката седна да слуша запис от речта на Рузвелт. Като погледнах събралите се хора и видях върволица от различни лица, бях поразен от това, колко съсредоточени бяха те върху това, което ги обединява. И слушайки развълнувания глас на Рузвелт, който призоваваше свободата на словото, свободата да се изповядва религия, свободата от нуждата и свободата от страха, т.е. свободите, които Рузвелт изисква за „всички хора по света“, аз си припомних кои са действителните основи на модерния американски либерализъм.

 

[1] В американския обществен живот под „афирмативни действия“ се разбира серия от мерки за насърчаване на достъпа на дискриминирани малцинства, най-вече афроамериканците, но не само те, до образование, здравеопазване, пазар на труда и държавно управление. Бел. прев.

[2] „Животът на чернокожите има смисъл“, бел. прев.

[3] Тук авторът намеква за тенденцията в тоалетните и баните в САЩ, които се ползват публично, да има помещения не само за „мъже“ и за „жени“, но и за „трети пол“, т.е. за хора, които не се самоопределят като мъже или жени. Бел. прев.

Оригиналът на тази статия е публикуван  в електронното издание на в-к  „Ню Йорк Таймс“ на 18 ноември т.г.

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марк Лила

Марк Лила е професор по хуманитарни науки в Колумбийския университет в Ню Йорк, гостуващ преподавател е във Фондация „Ръсел Сейдж“ и освен това е автор напоследък на книгата „Мисълта, която претърпя крушение: върху политическата реакция“.