Критично за антитерористичния проектозакон заради несъответствия с Конституцията и ЕКПЧ

Подкрепям идеята антитерористичното законодателство да бъде усъвършенствано. Но – нормотворческият подход би могъл да бъде различен: чрез комплекс от изменения на действащи закони или чрез отделен (специален) закон. Избран е вторият вариант. Не намирам основания за критика относно самата дефиниция на противодействието на тероризма (чл. 1 от проекта за нормативен акт), относно принципите на противодействие (чл. 2; по-скоро дефинирането на принципите като „основни“ е неправилно, такъв бе подходът и чрез новия Наказателно-процесуален кодекс (НПК) от 2005 г., достатъчно е да се говори просто за „принципи“), относно националния контра-терористичен център в ДАНС (чл. 6), относно участието на въоръжените сили в предотвратяването или преодоляването последиците от терористичен акт. Понятията антитерористична операция и извънредно положение, дефинирани в глава четвърта от проекта, също не срещат възражения; единствено е нужно прецизиране на понятието „зона на антитерористичната операция“, доколкото се забелязва известно разминаване между употребата в текста на законопроекта (чл. 30) и допълнителната разпоредба (1, т. 4 – „граница на зона на операция“).

Едновременно с това ще отправя четири по-съществени бележки и препоръки по повод проекта на нормативен акт.

Първо, най-сериозна критика заслужават текстовете относно т. нар. превантивна дейност и т. нар. превантивни мерки. Не са добре изписани и формулирани нито основанията, нито целта на превантивните мерки – чл. 16, ал. 1 и ал. 2. В този смисъл критика заслужават не толкова самите видове превантивни мерки по чл. 17, колкото техните основания и тяхната цел. Тук се забелязва проблем дори във връзка с хармонията с българската Конституция или Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Напомням, че ЕКПЧ и практиката на Съда в Страсбург допускат известно ограничение на основните свободи, охранявани от Конвенцията – особено с цел опазване на обществения ред и сигурност: специално при терористична заплаха всяка държава може да въведе законодателни или административни ограничения на лица под нейна юрисдикция. Но и тук има правозащитен стандарт: за да бъдат адекватни тези мерки, законът, който ги въвежда, трябва да е ясен (с предвидимо правно действие и последици), а мерките трябва да са пропорционални (мярката да съответства на терористичната атака или заплаха). Необходимо е да се напомни, че практиката на Съда в Страсбург изобилства от примери за твърдени от държавите цели на различни ограничителни мерки, които по същество са оценени като благовидни причини за ограничения, наложени всъщност за доста различни и недопустими цели. Държавите много често представят правдоподобни тези за наличие на основателни причини за намеси, но обхватът на повечето основания е прекалено широк и най-често срещаните примери тук са свързани именно с понятията „защита на обществената сигурност“, „интересите на националната сигурност“, „предотвратяване на безредици или престъпления“ и др. под. Повтарям, може би като видове превантивни мерки законодателната идея трябва да се подкрепи, но основанията и целта – както са разписани в чл. 16 от проекто-закона – струва ми се, са твърде неясни, общи, хипотетични. Напомням, че ЕКПЧ е част от вътрешното ни право от 1992 г. и има (дори) предимство пред вътрешната нормативна база в случаите на противоречия (чл. 5, ал. 4 от Конституцията).

Известно е, че по силата на чл. 15 от Конвенцията (ЕКПЧ) държавите могат едностранно да дерогират някое от своите материално-правни задължения по Конвенцията, но единствено при наличие на определени изключителни обстоятелства. За целта държавата следва да направи съответна декларация. Разпоредбата на чл. 15 ЕКПЧ предвижда възможност за дерогация по време на война или друго извънредно положение, застрашаващи съществуването на нацията. Броят на случаите, в които държавите са се позовавали на този текст, е малък, а повечето държави (страни по Конвенцията) никога не са се възползвали от тази норма. Историческата ретроспекция показва, че примерите за дерогация са свързани с приливи на насилие, основно чрез терористични действия: Северна Ирландия (дерогация на Ирландия през 1957 г., както и в последващи периоди), Гърция (дерогация през 1967 г. заради военен преврат), дерогации на турското правителство през различни интервали заради кюрдско сепаратистко насилие и др.

Очевидно е, че българският законопроект срещу тероризма няма предвид дерогиране на норми от Конвенцията по причини на война или на друго извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията. Република България – като страна по ЕКПЧ – не е ограничена във възможностите си да декларира дерогация по чл. 15. Това може да се случи, разбира се, при наличие на изрични предпоставки за това. Но коментираният законопроект едва ли има предвид подобна хипотеза, а ако подобно намерение е налице – това следва да се извежда като извод по много по-категоричен начин от конкретните текстове, съдържащи се в проекта, за да е ясно по какъв начин бъдещи конкретни хипотези на дерогация ще бъдат в синхрон с разпоредбите, включени в трите точки на чл. 15 ЕКПЧ.

Второ, подкрепям авторите на проекта относно дефиницията за тероризъм, включена в допълнителната разпоредба, но при положение, че тя напълно се придържа към съставите на престъплението тероризъм, основно по чл. 108а Наказателния кодекс (НК) (усъвършенстван през 2015 г.), но също и подправката на документ с цел улесняване извършването на тероризъм (чл. 308, ал. 3, т. 1 НК), както и явното подбуждане към извършване на тероризъм (чл. 320, ал. 2 НК). Тук достатъчно би било точно да се формулират съставите на престъпления от Особената част на НК, покриващи понятието за тероризъм, без да се правят свободни интерпретации.

Трето, възстановяват се „мини-полицейски“ правомощия на органите на ДАНС, когато става дума за случаи на тероризъм: задържане на лице и обиск на лице. Това е отстъпление от промените в Закона за МВР и Закона за ДАНС от февруари 2015 г. (осъществени в резултат на ясно заявена предварително политическа позиция), и отново размива представата за ДАНС – дали тази агенция е информационно-аналитична и контра-разузнавателна, или полицейска структура? Това е въпрос с (вече) почти десет-годишна давност, който още няма убедителен отговор. Добре е поне, че не се възстановяват правомощия на ДАНС да разследва престъпления по правилата на НПК. Напомням, през м. февруари 2015 г. чрез промени в законите за ДАНС, за МВР, за ДАТО (Държавна агенция за технически операции) бе отменена „реформата“ в службите за сигурност от м. юни 2013 г., известна като реформата „Бисеров-Йовчев-Пеевски“. Целта на тази „реформа“ бе „окупиране“ на службите за сигурност и обществен ред от нечисти интереси, а нейна своеобразна емблема бе превръщането на ДАНС във ведомствен мастодонт, разполагащ с несъвместими функции: контраразузнаване (цивилно и военно), разузнаване (финансово и др.), полицейски правомощия (арести, обиски и пр.), ползване на всички видове СРС (специални разузнавателни средства – подслушване, физическо проследяване и пр.) посредством собствена техническа служба, провеждане на досъдебни производства по правилата на НПК. Не случайно в някои правни системи (Германия) смесването на разузнавателна и контра-разузнавателна дейност с типично полицейски правомощия и дейност по разследване по НПК е забранено с изрични законови норми. Защото това очертава контурите на една тоталитарна служба с „ясни“ перспективи за злоупотреби.

Четвърто, принципно подкрепям промените в законите за СРС и за електронните съобщения, които изискват експедитивност от снабдителните предприятия (мобилна телефония и интернет-доставчици) при терористичен акт или заплаха от терористичен акт. Но – прави се съдържателна промяна в чл. 32  ЗСРС (Закона за специалните разузнавателни средства): до сега тегнеше забрана резултатите от СРС да се ползват за друго, освен за предотвратяване, разкриване и доказване на престъпления, а с проекта се добавя – резултатите от СРС могат да се ползват и за защита на националната сигурност, без никакви уговорки и без никакви подробности. Смятам, че тук има големи неясноти, включително и във връзка с Конституцията и ЕКПЧ, основанията и предназначението на ползването на СРС. Самото понятие „национална сигурност“ в рамковия (общ) Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност (чл. 2), както и в Закона за ДАНС (§ 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби – ДР), и в Закона за защита на класифицираната информация (§ 1, т. 13 ДР) е твърде теоретично и има съвсем друго предназначени. А в мотивите към проекта няма нито дума по този изключително важен въпрос.

Накрая, ще си позволя съвсем конкретни препоръки за подобряване на текстовете на проекта:

  • детайлизира се възможността полицейски органи да заемат длъжности на прикритие в държавната администрация и юридическите лица, т. нар. служителите на прикритие. Това се прави с промяна в Закона за МВР. Смятам, че тази дейност на МВР трябва изцяло да се преосмисли. Достатъчно е, че ДАНС има такива правомощия. Неправилно е също така посредством законопроект срещу тероризма да се регламентира правна възможност, която е разположена встрани от конкретния му предмет;
  • проектът предвижда възможност да бъдат прекратявани (заличавани) юридически лица (търговски дружества и други), когато са налице данни за тероризъм (чл. 24)смятам, че едно изречение тук е недостатъчно и е необходима много по-подробна законова регламентация;
  • проектът предвижда Народното събрание чрез постоянна комисия да осъществява парламентарен контрол върху процедурите по анти-терористичните превантивни мерки. По този повод категорично  е  нужна по-голяма яснота относно този парламентарен контрол (чл. 25), още повече предвид обстоятелството, че именно парламентарният контрол върху дейността на т. нар.специални служби е във висока степен неефективен, включително и през последните две-три години.
Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Веселин Вучков

Проф. д-р Веселин Вучков е бил министър на вътрешните работи в кабинета „Борисов II“ (от 7 ноември 2014 до 11 март 2015 г.) и заместник-министър на вътрешните работи в кабинета „Борисов I“ (2009 – 2013 г.), народен представител от парламентарната група на ГЕРБ в 42-то и 43-то Народно събрание. [1][2] Автор е на редица научни публикации в областта на наказателния процес. Преподавател в Югозападния университет „Н. Рилски“ – Благоевград и в Академията на МВР