Културните сцени на политическото или брандът Ивайло Дичев

“ В деня на зимното слънцестояние китайският император от династията Цин трябва да направи ритуал на покрива на Небесния храм, за да подсигури реда в обществото и Космоса. Много внимателно са подбрани цветовете и музикалният съпровод, жестовете, молитвите и традиционните дарове на небесата. Най-малката грешка може да доведе до дисхармония, от която да последват катастрофи за империята му. ” (с.142).

Ще зарадвам харесващите този текст– атрактивността на екзотичносттта и в пространствен, и във времеви смисъл те ще открият в много части на книгата – и ще ги разочаровам – книгата е съвременна и европейска.

Ако трябва за резюмирам най-синтетичното си впечатление от новата книга* на Ивайло Дичев, то е свободното ходене по пластовете на езика. Този жанр има и други впечатляващи творци: Камен Донев във “Възгледите на един учител за народното творчество” в едно изречение сплита чалга и Паул Клее и леко, игрово, забавно се движи между горното и долното на езика и културата. Диапазонът на Ивайло Дичев е в горното на езика, неговото ходене по езика не е вертикално, а хоризонтално, а креативните му миксове са и по отношение на дисциплините – политическа антропология, културология, история говорят в интердисциплинарен хор, и на жанровете – от академични концептуализации до пост-модерни разкази, и на стиловете – бързите преходи от сериозно към иронично.

Ще поразсъждавам в три перспективи: понятията като персонажи; парадоксалната ефикасност на парадоксите; видимото и невидимото.

 Понятията като персонажи

Понятията са конструирани като истински персонажи:

  • Имат характер – някои са мързеливи, като народ например.
  • Имат симпатии и афинитети, харесвания и нехаресвания, ярко изразени в широката палитра от смях до пост-истина
  • Имат отношение към читателя. Понятията на Ивайло Дичев са модерно комуникативни, в духа на новите медии, макар читателят да ги чете в най-класически излеждаща книга . С тях авторът общува/т приятелски: “ще определя сложното понятие по най-простия начин” (с.41); подчертана е загрижеността за легитимността (“съгласието да бъдем управлявани”). На най-познат съвременен език ни поднасят от Гилгамеш и “Темей” на Платон до лобирането.
  • Най-вече имат отношение към автора, който се радва на пълна свообода при техния избор (”Обходих темата по проблеми, без ред” , с.7) и на креативни миксове при тяхното интерпретиране: власт в политологията свързваме с авторитет, господство, насилие, а триадата на Ивайло Дичев е уникална – смях, смърт, тюмос. Понятията в авторските употреби на Дичев са еманципирани от академичността – тежкият апарат на цитиране е сведен до минимум, а ерудираността a la Умберто Еко не потиска, а очарова.

 

Парадоксалната ефикасност на парадоксите

Книгата ни се самопредставя като без ред, и на кръстопътя на въпросите и противоречиията (с.7). Концептуалните парадокси ни се явяват като изненада. Как се казва главата за лидерите в криза: лидерство? криза? Разбира се, че не – тя е назована “Другаде”.

Чета Ивайло Дичев по времето, когато размишлявам върху кризата като мега-наратив на съвременността и като политически парадокс: ако кризата не съществуваше, пост-демократичните лидери щяха да я изобретят. Тези мои мисли резонират с разсъжденията на Дичев: “Старите властници носят народа си нанякъде най-вече в моменти на криза” (с.85). “Новият лидер променя, реформира, разбърква обществото. И не защото се е случила криза – самият той непрекъснато предизвиква кризите, за да може да оправдае лидерството си” (с. 86).

Парадоксът приема формата на епистемологична скромност и методологическа критичност: интересното е не авторът и тезите му, а теренът – добрият терен опровергава хипотезите. Изследователската деонтология е предизвикателно формулирана: ако знаеш, защо да изследваш. А парадоксите играят ролята на предвиждане, те са ‘прочит на бъдещето”.

 Видимото и невидимото

Книгата разгръща два вида тези – видими и невидими, декларирани и отстоявани, аналитични и граждански.

Ключовата (видима) теза е за модерността като все по-дълбокото естетизиране на политическото. Традиционната власт е символ, сабя, палитра, съвременната се крепи на едната естетика. На никой не му и хрумва, че асоциирана с власт, естетика може да означа красиво, но и авторът го уточнява. Мястото на властта е празно – всеки може да си поиграе на цар. Ако чувате лидери сутрин и вечер да говорят различни, противоречиви неща, то не е защото са непременно глупави и непоследователни, а защото искат, а и трябва да са интересни, звезди, лоши. Като в една реклама от началото на демокрациятта: “Едни следват правилата, други ги създаваме.” Лидерите са лоши момчета от интересен сериал. Докато дискутирахме току-що излязлата книга на публичен форум, Европейският парламент правеше първите си стъпки и едно лошо филмово момче, станало евродепутат, го определи като ‘готин филм’.

За какво всъщност е книгата? Коя е голямата, по-невидима, но кардинална и радикална тема? Тя е Съпротивата. Авторът я артикулира в три перспективи. Първата е археология – анахилиране на съпротивата в зародиш. Фикция и реалност се сливат в неразчленим поток: измисленото във филма се разгръща в конспиративни теории в социалните мрежи, слуховете се екранизират, а учен ги доказва.”Следствията на подобна дезориентация са цинизъм, перманентно недоволство и пасивност. Наместо да инструментализира отделни фантазмени образи като преди – демони, врагове, апокалипсиси, властта днес просто отприщва потока на въображението, за да удави всяка визия за друго, по-добро общество”  (с. 26).

Авторът искрено се вълнува от шансовете за съпротива и открива такива в културата като придаване на смисъл. Смислите умират, но и възкръсват ретроспективно и проспективно, а “това пък дава шанс на съпротивата” (с.32).

Гражданският патос мощно зазвучава в идеята за съпротивата срещу създаването на ‘безполезни същества’: истинската битка не е просто да се поддържа живота им, а да му се придаде цел и смисъл (с.111).

Ролан Барт различава закрит и открит текст: първият е завършен и очаква да му се наслаждаваме и възхищаваме, вторият е покана читателят да го довърши със собствени идеи. Ивайло Дичев формулира своята версия на отворен такст, като кани – в духа на Банкси – читателя да си присвоява подхвърлените идеи, да ги развива като свои, да прави връзки с други теми, епохи, мисловни системи. Щедро формулирана цел, успешно изпълнена мисия, дори двояко – и като желание да се връщаме към книгата и отделни нейни теми и идеи, и като стремеж да ги вплитаме в собствените си размисли.

Мисия постигната, интерес и интелектуално удоволствие – гарантирани.

*Ивайло Дичев ‘Културните сцени на политическото’, София: Просвета, 2019

 

 

Avatar

Анна Кръстева

Анна Кръстева e доктор хонорис кауза на Университета Лил 3, Франция, преподавател в Департамента по политически науки на НБУ, създател и ръководител на Центъра за миграционни изследвания, блогър. ‘Гневните граждани’, новите на мобилизации, улицата и дигиталната улица са централна ос в изследванията й. На другия полюс са популистките и екстремистки партии. Миграция и мобилност между политики и идентичности са старата й любов. Преподава и защитава човешки права. Сред последните ѝ книги са „Еластичен (пост)секуларизъм“, “Дигиталният гражданин“, „От миграция към мобилност: политики и пътища“.