Либерална главоблъсканица

“Свободата на словото е либерална главоблъсканица. Либералите я защитават по причини, които може би не разбират.”

Дж. Раз

В българския контекст и публично говорене не са прецизирани основни либерални понятия, но пък често ни се напомня, че онова, което би трябвало да назовават, е висша ценност. Такъв е случаят със свободата на словото. Сигналът, подаден до Комисията за защита от дискриминацията, по повод карикатурата на Чавдар Николов в “Терминал 3”, предизвика поредните реакции, показващи или неразбиране, или невнимателно позоваване на въпросната свобода.

Свободата на словото никъде не е нещо “дaдено” и еднократно и окончателно разписано. Тя е принцип, който може да се основава на различни аргументи или цели, но в съвременните западни демокрации се възприема основно като условие за демократичния дебат. Това я превръща в нещо като аксиома, но не я освобождава от евентуални конфликти с други свободи и решенията могат да бъдат различни. Заети да се позоваваме на уж хомогенната западна “традиция”, като че ли не забелязваме, че свободата на изразяване е повече от една. Първата поправка към конституцията на САЩ не гарантира същото, което гарантира френското или немското законодателство. И при отразяването атентата в редакцията на “Шарли ебдо”от януари 2015 това стана относително видимо. Медии като CNN избраха да не възпроизвеждат карикатурите в материалите си, а други се заеха “превеждат” френската концепция за свобода на словото “за американци”. Междувременно французите се стекоха на площад „Репюблик“, въоръжени с моливи и писалки, без много-много да разискват свободата, за сметка на сигурността. И преди да правим аналогии, нека не забравяме, че освен регулации, националните публични сфери си имат и история. Да, френският печат е под специална защита, но “Шарли” не е френската традиция, а конкретно явление, свързано с конкретен период, и популярните метонимии за “типичния френски хумор” са твърде смели.

Защо свободата на словото е толкова важна?

Свободата на словото е либерален въпрос. Важна е за онези, които вярват в “пазара на идеите” или че дългосрочно свободното обсъждане по необходимост ще доведе до истината, въпреки че дава глас и на неверни твърдения[1]. Важна е и от гледна точка на индивидуалното развитие и пълноценния индивид. За разлика от свободата на мисълта, религията и вярата обаче, свободата на словото може да наранява други хора. В повечето модерни конституции защитата на свободата на словото не се основава на аргументите за истината или индивидуалното развитие, а на правото на всеки гражданин да се включи в публичното говорене и в демократичния процес.

При взимането на решения, касаещи свободата на словото, от една страна, трябва да се определи какво изобщо е слово, а от друга – границите на тази свобода – от рекламите със сексуално съдържание, през изгарянето на националния флаг, до речта на омразата, която може да накърни човешкото достойнство. Дали е само негативна свобода, т.е. само защита от намеса от страна на правителството, или включва и позитивни права, напр.: използването на публична собственост с цел изразяване или да се изисква информация от публичните власти (т.нар. право на информация)? Конституциите не дават отговори на тези въпроси, поради което и всеки казус около свободата на словото може да се окаже в полето на политическата философия.

Накратко, либералната идея за свобода на словото е свързана с особената ценност на словото като такова и с подозрителност към рестрикциите. Ако се забранява реч, защо да не се усъмним, че тя просто не е в интерес на властимащите? В логиката “щом е забранено, значи е вярно” функционират дисиденстка реч и коспиративни теории. Свободата на словото може да се приема като обществено благо в общ план, като полезна дори за онези, които не желаят да участват в политическия живот, доколкото дава глас на “различни форми на живот” – напр. живот в религиозна общност, различна сексуална ориентация или определени практики и хобита. Но понеже свободата на словото не е сама за себе си, да говориш, каквото си искаш, не е същото като да се обличаш, както пожелаеш. Расистката или дискриминативна реч накърнява ценности, които именно са в основата на ценността на словото.

Речта на омразата

Дори най-пламенните защитници на широка свобода на словото смятат, че при определени обстоятелства тя трябва да бъде ограничавана, особено в случаи, когато може да доведе до действие. Нужно ли е обаче словото непосредствено да подстрекава към насилие, да е на границата на словото, за да е опасно? Расистката реч застрашава обществения ред дългосрочно, като утвърждава нагласи, които могат да доведат до агресия между отделните групи. Наранявайки, травмирайки и пораждайки страх в представителите на групата-обект, речта на омразата накърнява човешкото достойнство и равенство. Такива са например аргументите в полза на регулацията в Германия[2] и Канада[3].

Като забраним речта на омразата, няма ли да нараним достойнството и да се отнесем неуважително към начина на мислене на расистите? Забранявайки вид реч, т.е. напускайки неутралната си позиция, управлението влиза в известно противоречие. Подобни закони могат да се използват и срещу субверсивна или непопулярна реч. Но нищо от това не означава, че регулациите са в разрез с либералната идея за свобода на словото.

Говорейки за речта на омразата, често говорим за конституционни принципи, които са в конфликт. Въпросът “Можем ли да поставим свободата на изразяване над правото на живот?” получава спонтанен интуитивен отговор: Не, не можем. И ако някой или група смята за достоен живот, свързан с убийства, това не е допустимо. Въпросът за достойнството обаче е по-широк.

Дали чрез свбодата на словото ще се търси истината в свободния пазар на идеите, или тя ще е гарант за демократичното участие, в основата винаги стои идеята за рационалната преценка на участниците. Тя определя последващите им действия, но е и част от собственото им достойнство. Следователно либералните общества са длъжни да приемат, че по-голямата част от техните членове са способни на такава преценка, ако ще и това да не е винаги вярно, защото иначе няма лесно да издържат на обвинения в деспотизъм. Иначе казано, при опасността крайно националистическа партия да спечели симпатиите на избирателите, либералната държава е принудена да разчита на преценката на самите избиратели. И пак само разумен и достатъчно дълъг дебат може да покаже опасността.

Речта на омразата и расизмът са проблем, доколкото функционират отвъд рационалната преценка или мнението и включвайки се в дебата, антагонизират и изключват други. Затова и биват забранявани расистки партии. Ако обаче расистки материали се разпространяват на място, където вече съществуват напрежения, те, най-малкото, засилват несигурността на малцинството и утвърждават гледната точка на мнозинството. Трябва да се прецени вредата и да се вземат съответните мерки. А ако не сме съгласни, че расовата принадлежност изобщо участва в същото това човешко достойнство, и сметнем, че въпросните материали осветляват именно това? Тогава трябва да избираме дали да поемем риска, дали да омаловажим индивидуалните травми, които материалите ще нанесат, в името на дългосрочното решаване на абстрактния въпрос.

Колкото и широки да са понятията за достойнство и равенство, либералната гледна точка не може да ги пренебрегва. Не може в името на свободния дебат с лека ръка да се допускат мнения, които пречат на участието на други или накърняват техни конституционни права. Затова и американските съдии до днес тълкуват текст, писан преди 200 години. Затова на други места съществуват и органи като Комисията за защита от дискриминацията. Защото решение може да се вземе само съобразно контекста, предварително разписани решения няма.

Случаят с карикатурата

Карикатурите са трудно нещо, не само за рисуване, а и за преценка. На първо място, те не са точно „слово“. Визуалното съдържание често подлежи на поне две, понякога противоположни, интерпретции и не може да се сведе до еднозначно и логически издържано твърдение. Карикатурите несъмнено са и изкуство, но поради целите и употребите си спадат по-скоро към актуалния политически дискурс, отколкото към непреходността на чистото художество. От друга страна, историята на жанра е буквално като история на публичната обида, която може да се проследи доста назад във времето – според някои, имаме запазена карикатура на християнин[4] от 3-ти век.

И затова трябва да се внимава. Ако текст може да бъде дързък или спорен, оставайки в зоната на т.нар. политическа коректност[5], то политически коректната карикатура рядко е карикатура. Това, което не сме свикнали да казваме, е, че дадени твърдения могат да насаждат дискриминация и да създават неравенства и без да са непосредствено обидни или унизителни. А какво остава за карикатурата, която е и обидна, и по условие “невнимателна”, защото казва поне две неща? Едно заглавие (защо не от редакцията?) би могло напълно да преобърне смисъла или да ѝ даде съвършено нов. Що се отнася до самата карикатура, внимателните щрихи могат да направят дрипите малко по-красиви, но не и ромите по-малко дрипави. Веднъж нарисувал цигари в устите им или големи обувки на ток на краката на малко момиче, карикатуристът вече няма закъде да внимава – казаното е казано.

Кой иска да ни вземе смеха?

Никой. Смехът и хуморът също са право. Само че тук не става дума за смях и свобода на мисълта, а отново за публичност. Ако Чавдар Николов рисуваше подобни карикатури, за да развеселява свои приятели роми на по чашка ракия, проблем нямаше да има. Когато обаче хуморът може да стигне до потенциално неограничен брой читатели, и то от определена медийна платформа, вече не говорим за неивинен смях, а за контексти. Апропо, същото важи и за хумористични издания като “Шарли ебдо” – дори ако до момента институциите във Франция не са сметнали за необходимо да санкционират списанието[6], това не означава, че съдържанието му не заслужава постоянни критики. Много журналисти биха защитили правото му на съществуване, но и не биха работили за издание с подобна редакционна политика. Защото именно за това иде реч и при сезирането на КЗД. Кое е обидното, ако изобщо има такова? Кой за какво е отговорен? Авторът или медията? Ако оклеветен човек по-лесно може да потърси правата си, как стоят нещата със засегната група? Трябва ли някой да говори от името на засегнатите, за да сметнем, че е нанесена обида или друга вреда? Спорно е също дали последващи действия и публикации могат да намалят вредата. Както знаем, понякога ефектът е обратен.

Кое е изненадващото тук?

На фона на обичайното публично говорене у нас, карикатурата от “Терминал 3” може би е “бял кахър”. Но не сигналът към КЗД е учудващ. Учудващо е възмущението, изказано от позиции, деклариращи се като либерални, че някой е решил да се обърне към либерална институция. Редакцията носи отговорност за публикацията си, отговаря с коментар, авторът се е подписал, дава интервю и рисува карикатура-отговор. Либералното мислене и убеждения предполагат да се проследи целият ход на събитията и да се заеме позиция, а не да се чудим как изобщо някому е хрумнало да адресира съответния орган. Няма нищо по-нормално от това да се подават сигнали към комисии, поне доколкото това предлага държавата. КЗД даже прекалено много си почива – реч на омразата се лее в национален ефир ежедневно, расистки нагласи се прокрадват в публикации на малкото сериозни медии. Толкова много има за сигнализиране, че може да ни трябва още една комисия. И всеки може да бъде разглеждан като автор на потенциално дискриминативно съдържание – дали ще бъде наложена наказателна мярка, е друг въпрос. И Чавдар Николов и “Терминал 3” не са нито имунизирани за критики, нито безгрешни.

Лявото и дясното

Кратка ремарка относно критиката към “либералите”, отправена от списание “Диверсия”. Може би щеше да е хубаво, ако и в България либералите бяха естествения враг на левите. Вместо да говорим (и, разбира се, да спорим) за политики за образование или за социални неравенства, се сочим с пръст като “лошите леви” или “злите либерали”. Опитваме се да сдвоим или да противопоставам случая с карикатурата на нападението над Красимир Кънев. И понеже сме два отделни подвида “толерасти”, няма да търсим решения около конкретни проблеми, а ще се нападаме помежду си и ще се изобретяваме като врагове. Щом либералите са толкова лоши, защо да взимаме либерална мярка, подавайки сигнал до КЗД? И само онези, които се определят като либерали ли ще следим, или ще подаваме сигнали и за други? Ако пък сме заети да сме антикомунисти и всичко ляво предизвиква почти физиологични ракции, как точно да защитаваме либерални ценности? Без значение какво е “искала да каже”, карикатурата на Чавдар Николов е расистка. Но трябва да внимаваме, когато обвиняваме в расизъм, сами да не изпаднем в расистка логика.

 

[1] Това е принципът на Дж. Ст. Мил, 1859

[2] Германските закони за групова клевета се позовават на чл. 1 и 2 от Основния закон – членовете, гарантиращи правото на човешкото достойнство и правото на свободно личностно развитие.

[3] За повратна точка се смята делото Кигстра от 1990г. – Джеймс Кигстра е учител в Еквил, Албърта, убеден в еврейската конспирация, който преподавал антисемитистки идеи в клас, включително, че евреите са измислили Холокоста, за да будят съчувствие. Върховният съд отсъжда, че в случая става дума за практика на неравенство.

[4] Алексаменос, с чието име е и известен въпросният римски графит, почита своя разпнат Бог, на когото обаче е нарисувеана магарешка глава.

[5] Понятие, за чиято история тук, за съжаление, няма място.

[6] Всъщност от 1992 насам срещу изданието са заведени около 50 дела. В края на 90-те постоянно е нападано от крайно дясното, а през 1995 е осъдено за обида над Мари-Каролин Льо Пен, която нарича „кучка от Бухенвалд“. Към 2015 година от общо 48 дела „Шарли ебдо“ има 9 осъдителни присъди, предимно за обида. Жалбите от страна на обществени организации обикновено се пренебрегват, с едно голямо изключение от 1998, когато седмичникът и художникът Сине са осъдени на три месеца условно и 30 000 франка глоба заради карикатура на репатрираните франко-мюсюлмани, т. нар. “арки”, подкрепяли Френски Алжир през войната.

Avatar

Надежда Московска

Надежда Московска е завършила културология в СУ „Св. Климент Охридски“. В момента е магистрантка по превод от френски и английски език. Работи като културен журналист.