Либералният тоталитаризъм

от -
627

От Янис Варуфакис*

Свикнали бяхме да мислим и за нас беше аксиома на либерализма, че свободата означава не нещо друго, а един неотчуждаем суверенитет на личността. Вие сте собственост на самия себе си.  Вие можете да се наемете при някой работодател за известен, ограничен период от време и да сключите с него договор, в който да има цена на това наемане, една цена, с която и двамата сте съгласни. Но при това вашите права на собственик на самия себе си не могат нито да се купят, нито да се продадат. През последните два века тази индивидуалистична гледна точка даваше легитимност на капитализма в качеството му на „естествена“ система, населявана от свободни деятели.

Способността да оградиш с ограда част от живота си и да останеш суверенен господар на самия себе си, човек, който се самоуправлява в рамките на тази „ограда“, беше от първостепенна важност за либералната концепция за свободния деятел и за нейното/неговото отношение към публичната сфера. За да могат да упражняват свободата си, индивидите се нуждаят от сигурно пристанище, в рамките на което да се развиват като автентични личности, преди да влязат в отношения – и сделки – с другите. Веднъж установена или формирана, нашата индивидуалност би могла да бъде усилена чрез търговия и индустрия, т.е. чрез вериги на сътрудничество между нашите лични пристанища, които са създадени и преустройвани с цел да удовлетворят материалните  и духовните ни  потребности.

Но разделителната линия между индивидуалността и външния свят, на която либералният индивидуализъм основава понятията си за автономност,  самоуправление и суверенитет и в края на краищата – за свобода, не можа да бъде съхранена. Първата пробойна се появи, когато индустриалните продукти започнаха да стават демоде и биваха заменяни от търговски марки, от брандове, които пленяваха вниманието,  възхищението и желанията на публиката. Малко по-късно тези брандове  се преобразиха по радикално нов начин: те започнаха да придават на обектите свойството да бъдат „личности“.

Веднъж придобили това свойството (което веднага силно повиши лоялността на консуматорите към тях, от една страна, и печалбите, от друга), индивидите бяха принудени да представят себе си, но вече също като брандове. И днес, когато колеги, работодатели, клиенти, недоброжелатели и „приятели“ непрекъснато следят нашият живот в Мрежата, ние сме под непрекъснат натиск да се превърнем в сноп от дейности, образи и склонности, които се равняват или биха означавали един привлекателен, продаваем бранд. Личното пространство, същностно необходимо за автономното развитите на автентичното аз (а наличието на това „аз“ е условието,  което прави възможно съществуването на неотчуждаем индивидуален суверенитет) днес е почти изчезнало. Изчезва самата естествена среда, това което биолозите наричат „хабитат“, на либерализма.

В този хабитат, в тази обитаема среда,  също така ясно са отделени почивката и работата. Но не е нужно да си радикален критик на капитализма, за да видиш, че правото на време, което не е предназначено за продажба, също така е изцяло изчезнало.

Погледнете младите хора, които навлизат в днешния свят. За по-голямата част от тях, за тези, които нямат в свое разположение т.нар. попечителски фондове или щедри доходи, които обаче не са спечелени чрез труд,  в края на краищата попадат в една от следните две групи. Мнозинството са обречени да се трудят по договори, които не им гарантират заетост за заплащане, което е толкова ниско, че те – за да свържат двата края – трябва да работят през всички възможни за това часове и това прави всякакви разговори за лични  време и пространство или свобода обидни.

На останалите им казват, че за да могат да избегнат попадането в този разрушаващ душата „прекариат“[1] трябва непрекъснато да инвестират в своя собствен бренд. Както в Паноптикума[2] те не могат да се укрият от вниманието на тези, които биха могли да им дадат „да си поемат дъх“ (или пък знаят други, които биха могли да направят това). Преди да публикуват туит, да гледат някакъв филм, да споделят някаква снимка или да си чатят с някого, те трябва винаги да се замислят за мрежите, на които тези действия могат да се понравят, или обратно, отчуждят.

Когато им провърви толкова много, че ги поканят на интервю за работа, и дори ги наемат, интервюиращият веднага им напомня, че са лесно заменими. Казва им се, че „ние искаме вие да сте верни на себе си, да следвате чувствата си дори ако това означава, че бихме били принудени да ви уволним!“. Така че те удвояват усилията си да открият както „чувства“, които могат да се понравят на бъдещия работодател, така и също и по намирането на това мистическо „истинско аз“, което хората, които имат власт, т.е. началниците, им казват, че е нещо, което се намира вътре в тях самите.

Това търсене не знае граници и не уважава никакви предели. Джон Майнард Кейнс[3] веднъж направи едно знаменито сравнение – той даде за пример конкурсите за красота, за да обясни защо никога не е възможно да се знае „истинската“ стойност на акциите. Участниците във фондовия пазар не са заинтересувани от това да изяснят  кой от участниците в конкурсите за красота е  по-красив. Решението им се основава на прогнози за това кого усредненото мнение на хората би счело за най-красив, и също върху вярата, че нещото, което средното мнение мисли, точно защото е средно мнение,  е следователно, истината. По такъв начин всичко в края на краищата прилича много на котката, която гони собствената си опашка.

Конкурсите за красота на Кейнс хвърлят светлина върху трагедията на много млади хора днес. Те се опитват да изяснят какво тези, които формират  средното мнение вярват, че е най-привлекателното от всичките техни потенциални „истински аз“. В същото време младите хора се борят да произведат, да измайсторят това,  „истинно“ аз както в Мрежата, така и вън от нея, в къщи и на работа, т.е. винаги и навсякъде. Възникнаха цели индустрии от консултанти и инструктори, а също така различни екосистеми от разни субстанции и ръководства по самопомощ, които да ги водят в това търсене.

Иронията е, че този либерален индивидуализъм изглежда беше победен от един тоталитаризъм, който не е фашистки, нито е комунистически. Обаче той възниква от собствените си успехи в придаването на легитимност на нашествието на брандовете  и в превръщането на нашето лично пространство в стока. Победата над  този либерален тоталитаризъм  и по такъв начин спасяването на либералната идея за свобода и суверенитет на индивида, може да изисква всеобхватно преподреждане на правата на собственост над  непрекъснато приемащите във все по-нарастваща степен електронна форма средства за производство, разпределение, сътрудничество и комуникация.

Не би ли било прекрасен парадокс ако днес, 200 години след смъртта на Карл Маркс, ние бихме решили, че за да опазим либерализма, трябва да се върнем към идеята, че свободата изисква да сложим край на неограниченото превръщане на всичко в стоки, а също и социализиране на правата на собственост върху капиталовите блага?

 

 

[1] Под прекариат се разбира нарастваща група от хора на наемния труд, които работят без трудови договори, без фиксирана работна заплата и без никакви гаранции срещу уволнение, бел. прев.

[2] Паноптикум е кръгла сграда, в центъра на която се намира кула, от която може да се вижда всяка стая или килия, в която са настанени хора и така де се контролират техните движения, желания и дори потребности. Това е метафора за съвременното „общество на контрола“ или „дисциплинарно общество“, въведена от френския философ Мишел Фуко в книгата му „Надзор и наказание“, бел прев.

[3] Джон Мейнард Кейнс е световно известен британски икономист, бел. прев.

*Янис Варуфакис е бивш министър на финансите на Гърция, професор по икономика в Атинския университет.

Оригиналът на тази статия е публикуван на 30 април в сайта Project Syndicate .

Превод: Емил Коен