In Memoriam. Личността срещу системата

На 23 юни се навършиха 25 години от смъртта на Любен Николов, основател  и ръководител на Катедра “Социология” в СУ Св. Климент Охридски” . Препубликуваме предговора на Лиляна Деянова към тома с избрани негови съчинения “Социология на личността”, издаден от  Софи-R” през  2001 година 

 

 

Сякаш няма нищо по-естествено избраните произведения на професор Любен Николов да носят заглавието „Социология на личността”. Още повече че за него тя не беше институционален етикет, а теоретическа вяра, не беше формула, а мисия. Усилието му да проумее „трудноразбираемата алхимия на човешкото поведение” кристализираше в този наистина нов и несрещан (поне от мен) дотогава в социологическите учебни планове по света научен синтез. Станал възможен и поради една непрекъсната гражданска работа по хуманизирането на системата, по укрепването на „човешките устои на социалния живот”: при смяна на социалното устройство – пише в една от най-хубавите си студии, „Недовършената личност”, Любен Николов – решаващият въпрос е „дали тези промени укрепват и разширяват човешките устои на социалния живот, или обратното” (222)[i].

Така че общосоциологическата теория на социалния живот тук не бе осъществима без обща теория на личността като част от самата тази теория, в която да се обсъждат исторически променящите се връзки между „човешкото” и социалното, индивидуалното и колективното, частното и публичното, всекидневното и историята, различните типове дейност и форми на власт. В лекциите по социология на личността ставаше дума за техниките на социализацията и начините на изграждане на Аз-а в различните култури, за различните биографични траектории и идентичности (самоличности), за спецификата на човешката дейност, на мотивационните и ценностните ориентации на действието, за възможните и осъществените социални роли, за социално-историческите типове личности, за взаимните афинитети на определени обществени системи и определени личности, за утопиите за изграждане на „нов човек” или за тоталната му управляемост.

Тези лекции въвеждаха в примамливи интелектуални светове (не толкова достъпни и познати в 70-те и началото на 80-те години): на  Емил Дюркейм, Марсел Мос, Зигмунд Фройд, Ерих Фром, Ерик Ериксън, Густав Льобон, Джордж Х. Мийд, Бронислав Малиновски, Клод Леви-Строс, Жан-Пол Сартр, Теодор Адорно, Чарлз Кули, Филип   Ариес, Питър Бъргър, Михаил Бахтин (когото Л. Николов особено много обичаше), Владимир Проп (когото много тънко познаваше), Арон Я. Гуревич (чиято книга „Категории на средновековната култура” смяташе за „висока социология”), направлението „Култура и личност” (А. Кардинър, Р. Бенедикт, М. Мийд – автори, преподавани и в специалност „Културология” по дисциплината „Култура и личност”). Беше символично даже самото споменаване на тези чужди имена, самото им превеждане. Впрочем отварянето към различните „немарксистки” (колко дразни сега това наименование, което навремето ни се струваше дръзко като заглавие в христоматиите ни) парадигми беше станало необратимо и с рубрики като „Социологически текстове с критически коментар”  (на  страниците на списание „Социологически проблеми”, ръководено от Л. Николов през 80-те години), както и с много други малки, смешни от днешна гледна точка, но тогава важни стъпки за професионализацията на една научна общност, допусната от властта на социалната сцена „в името на илюзорни надежди”.[ii]

Обаче стремежът на талантливия социолог беше не теорията сама по себе си, не натрупването на понятия, а съприкосновението с терена, с емпирията, с архива. Затова той много ценеше Иван Хаджийски, оказал се един от най-значимите автори в опита му да направи историческа социология на личността. Затова обичаше да изследва биографии, автобиографии, дневници. И романи. (Тъкмо Л. Николов беше автор на идеята да се изследва моделът за личността в социалистическия роман през първото десетилетие след революцията 1944 година.) Искаше да разбере какво точно се е случило след 1944 година в България чрез тълкуването на събраните под негово ръководство автобиографии на поколението на „връстниците на свободата” (родените през 1944 г.). Или чрез изследване на представите за „успех в живота” на българските художници.

Любен Николов имаше много идеи за изследвания. Внушаваше ги заразително по време на лекции. (Искаше да разбуди у нас онова, което наричаше „нестинарски импулс” на социолога, длъжен да използва „шанса на неотминалата жарава на мъчителните преживявания”.) Тези лекции, които са важни за разбирането на текстовете в това издание[iii], не са – за съжаление – записани. Но и не можеха да бъдат. Записването неизбежно орязва важни пластове от този специфичен тип на правене на социология, живото говорене, създаващо чувствителност към микроравнището на социалния живот, към „смисловото изграждане на социалния свят”. Чрез разпластяването на ситуации стъпка по стъпка Любен Николов ни караше да вярваме във важността на „субективната гледна точка към социалния свят”, на разбиращата социология изобщо и на феноменологическия подход към всекидневието. В значимостта на самата категория всекидневие. И в основателността на критиките му към структурния функционализъм, в който отсъства именно субективната реалност, отсъства личността (защото личността не може да бъде анализирана чрез понятийни инструменти като т.нар. „социологическа структура на обществото”, не може да се схване чрез обособяване на аналози в нея на известните пет подсистеми на обществото, като се почне от „материалната заинтересуваност” като подсистема на личността и така нататък…).

Вероятно, ако е трябвало да отговаря на един от въпросите, които пълнеха оновавремешните „лексикони” – въпросът „какво ненавиждате?”, Любен Николов – мисля – би казал: „колекция със забодени насекоми”. В тоталитарния свят, в царството на авторитарните личности светът на човека – пише той – е класиран като „колекция със забодени насекоми”, системата е препарирала и подредила крехкия човешки свят, идеал е станал „калъпът, наречен нов човек”. Там всяка проява на индивидуалност е поставена под подозрение „тъй като е опасно и непредвидимо отклонение от еднообразното, монолитно единство”, „всяка лична претенция изглежда като престъпно посегателство срещу обществения интерес”.[iv] Такъв е патосът на по-известните произведения на Любен Николов по социология на личността, които публикуваме тук. Но също и на непубликуваните в този том. В „Табуто Фройд»[v] например се показват причините на десетилетната „подчертана враждебност, стигаща до ненавист” от страна на социалистическата култура към учението на Фройд: психоанализата е застрашителната за обществена система, имаща за идеал „безотказната всеуправляемост”, чийто лост е т. нар. „съзнателност”, защото предполага „широка зона в психиката, която не се поддава на надзор и контрол”. Психоанализата е разрушителна, защото „освобождава от нездравия натиск на един изгнил свят на привичките” и показва, че ценностите на нашите родители, станали фундамента на системата, могат да бъдат поставени под въпрос. (Впрочем още в своята докторска дисертация по логика, която неслучайно има за тема проблематиката на отрицанието, бъдещият социолог на личността се интересува от логиката на отклонението и от онтологията на обективната несъвместимост.)[vi] Фройд е ненавиждан като застрашаващ устоите на самото догматично господство, защото реабилитира човека, онова у него, което го кара да отхвърля социалното, реабилитира човешката „нелогическа” логика. (Независимо че както ще стане ясно Фройд е и силно критикуван от Л. Николов заради обратната крайност: твърдението, че човекът е изначално а-социален.)[vii] В много от есетата от рубриката „Време и знаци”, отначало в списание „Младеж и общество” и след това в сп. „Критика и хуманизъм”, с подобна „хуманистична” нагласа се анализират симптоматични събития, знаци: В допинговата отрова, в спортните рекорди, с които партията-държава се гордее, авторът търси човешката цена, показвайки, че максимата „целта оправдава средствата” е фалшива, „защото винаги служи за прикритие на цели, които в самите себе си пренебрегват хуманността”; в безумно претоварените учебни програми той показва подготвянето на „деца с плоско съзнание”, калъпи, нужни на системата; в „Жажда за лунатин” – едно от най-нашумелите му есета – разобличава илюзиите за бързо преуспяване и очакването на чудо, внушавано от съчинителите на чудодейни социални рецепти, за които „миналото е пресъхнала река” и някакъв „пилюл” може да навакса години търпелива работа; в ненавистта на сталинската система към всекидневието (eсето „Новият човек и враждебността към всекидневието”) той съзира безпогрешния инстинкт на Системата (в която впрочем дори местата за отдих на децата се наричат лагери), която е усетила, че възстановяването на нормалното всекидневие след кризи подкопава нейното господство (защото всекидневието е свят на непосредствено човешко общуване). По начало Любен Николов не обичаше – мисля – революцията и не вярваше в революционната справедливост, в логиката на Марат, че няколко навреме отсечени глави ще избавят народа от бедствие. Той твърдеше, че „догматичната нагласа” е революционно-консервативна…

Тези възгледи за личността и за нейното осъществяване кулминират в анализа на „недовършената личност”. В едноименната студия става дума не за авторитарните хора, а за авторитарната личност като еманация на определена система, система, в която авторитарният тип господство и авторитарният тип подчинение са универсални. Авторитарността е станала архетип на останалите духовни, политически и пр. отношения. Тя е произвела хора, които – по думите на Адорно, „не вярват в нормалността на живота” и са безразлични към участта на човешките същества – „обичат човечеството, но не обичат човека”; правят проекти с високи цели, но могат да жертват човека в името на Целта.

Описвайки синдрома на непълноценност, Любен Николов подчертава, че става дума не за обикновеното психологическо чувство за малоценност, а за „фактическата непълноценност на авторитарната личност” (с.165), за недовършена личност. Непълноценността на авторитарния тип човек не е някаква отделна негова страна, а общо устройство на света му, онтология на неговата душа, „недостатъчност на човешкото в човешката личност” (с. 209). Авторитарният свят е така устроен, че да има нужда от все повече власт, и от все повече контрол. Но винаги се явява недостиг на власт. Доколкото човек е краен и контролът не може да бъде съвършен, божествен. Оттук идва необходимостта авторитарният човек да устрои света по своя проект, по модела на самия себе си. Нуждата от все повече власт означава обаче и „фундаменталното недоверие в човека”. „Всяка тоталитарна система се страхува от признаването и утвърждаването на човека.” В човешката индивидуалност се вижда „антисоциалната опасност, причина за отслабване на социалната спойка”, следователно – мотив за прилагане на насилие (с.157). На хората се гледа като на суровина за историята, като на „суров материал от най-ниско качество, който трябва да бъде превърнат в организирана сила за историческо действие”.

Следователно в това общество Системата е всичко, а човешкият свят наистина е класиран като „колекция със забодени насекоми”. Идеалът за добро устройство е механическата съгласуваност на частите, механическата ефиканост. Затова според цитирания тук Адорно авторитарният тип е по особен начин систематичен, а любимите му думи са „система” и „оптимизиране на системата” (с. 194). От хората се изисква само да осъзнаят механическата си връзка и да се съгласуват. Единственият начин да постигнат сигурност е високата позиция в управленската йерархия.  Идентификацията е с по-силния, с по-високостоящия, с Бащите или Водачите. Но така е блокирано „чувството за взаимност и привързаност, доверие и преданост”. За авторитарния човек хората са инструменти, доставчици, средства („от този дефицит произтича експлоативно и манипулативно чувство към партньорите му”) (с.193). При подобно нарушено равновесие между „грижата за себе си” и „грижата за другите” осъществяването на личността е „перверзно”, а социалното пространство около нея – празно. Миналото може да бъде жертвано в името на проекта или инструментализирано в името на настоящето.[viii] От тази основна особеност произтичат и другите характеристики на авторитарната личност, основните й ценности. Тя има култ към силата, към грубата физическа сила като „универсална ценност”; гледа на човека като на прост носител на сила, тухла в монолитния строеж; враждебна е към промяната и фетишизира реда, еднообразния и предвидим ред, съобразяването с който предполага такава добродетел като послушанието; страхува се от всичко, което еманципира човека, включително неговите неконтролируеми светове и желания, частното му и останало без надзор пространство… И тъй като такова неконтролируемо пространство е всекидневието, авторитарната система го героизира, изпразва го от собствения му смисъл, за да го обезопаси, полагайки го като брънка в Историята.

 

snimkafilosof

 

Във всичко казано дотук прозира определено схващане за човешкото самоосъществяване и за природата на човешкото битие. Щом има „измамно самоосъществяване” – „самоосъществяване по ненормален, особен начин” – очевидно се предпоставя някакво нормално самоосъществяване, някаква човешка природа като регулатив. За Любен Николов „нормалното човешко самоосъществяване” е критерий, по който се преценява самото общество – има различни начини на самоосъществяване, но никаква „социалност не е възможна въз основа на обезчовечаването на отношенията между хората. Пренебрегването на човешкото в името на социалното прави това социално несъстоятелно и го осъжда на гибел” (с. 221). Стана дума вече за „човешките устои на социалния живот, за това, че човек е по-ценен от системата;  за  хуманистическа предпоставка на неговата теория, която е избор на човека, а не на Системата, на човека – а не на Човечеството; за нуждата от равновесие между грижа за себе си и грижа за другия, и за други централни проблеми на „истинската социология на личността” (с.65), която разбира се не е „отраслева социология”, а е отговор на фундаменталните въпроси за спецификата на човешката дейност и човешкото самоосъществяване.[ix] „В стремежа си към самоосъществяване човек се ръководи от определени ценности. След присъщата на човека способност да овладява целесъобразно външния свят, втората му отлика от останалите живи същества е, че за него този свят е ценностно определен. На всичко, което осигурява съществуването или развитието на човека, се гледа като на ценност” (с.211). Ценност са самите социални общности и съставящите ги хора… За човека е характерна двумерност, „двойна засегнатост”. В този смисъл има универсалии, но те са самото Аз и самото Ти (както казват други, близки на Л. Николов по теоретическа нагласа автори като Цветан Тодоров). Казвам близки, не само защото Любен Николов подчертава това. А защото, въпреки психологизма на места, въпреки остарелия социално-психологически или обществено-валиден за онова време език, социологията на личността на Л. Николов е същинска историческа социология, критическа историческа социология, която, въпреки че допуска нормалното самоосъществяване като регулатив не субстанциализира човешката природа. Любен Николов мисли „универсалната човешката природа” и хуманизма по начин твърде подобен, макар и невинаги експлициран, на „критическия”, или „добре темперирания хуманизъм”. По подобен начин той твърди, че искането човешките същества да бъдат равни по право изобщо не значи да се откажем от йерархията на ценностите. Става дума по-точно за следното. Универсалното е „принадлежността ни към човешкия вид… това е малко, но достатъчно”[x] .

Универсализмът е „средство за анализ, той е регулативен принцип, позволяващ плодоносното противопоставяне на различията помежду им…” Така критическият хуманизъм не е релативизъм. Обаче той не е и абстрактен унивресализъм, който отрича множествеността на културните светове, който подменя човека с „Човечество”; т.е. подменя с абстракцията „човечество” човека, „незавършеното битие”, изграждащо се във взаимодопълнителността на едно „ти” т.е. в интерсубективното отношение, което – и само то – го историзира. По този начин универсалността не е някаква същност, която се разгръща исторически във времето. Тя е само „средство за анализ”, „регулативна рамка” – принадлежността към човешкия вид. Съдържанието на универсализма не се поддава на фиксиране, защото той не е „тази или онази конкретна черта”,а„способността да отхвърля обусловеността”, „характерната за човешкия род свобода”.[xi]

Висшите ценности следователно не са дадени като абсолют, а са „открити от разума, който обаче се основава на идеята за универсалност”. Унивресалността е форма (с. 86), а не идентично съдържание – „универсалните черти зависят не от емпиричния свят, а от начина, по който функционира човешкият дух”.[xii] Очевидно тук (зад тази впрочем Леви-Стросова формулировка, станала „общо място” за структуралисткото поколение, с което Л. Николов има много общо) става дума за символната функция. Тя е подобна на кантианска форма, макар че не е Кантовата „трансцендентална аперцепция”, не е и априорното единство на „символната функция”, която Кантовият ученик Касирер (питайки се какво свързва различните факти не на разума, а на културата) поставя на мястото на трансценденталната аперцепция. Подобно на Тодоров, Любен Николов търси и едно „морално” измерение на „символната функция”. Тъй като човешкото битие по дефиниция не е егоцентрично, а „алоцентрично”, т.е. предполага другия, равновесието между грижата за себе си и грижата за другия…[xiii] Против моралния релативизъм трябва да се допусне регулативната универсалност на „морала в изходен вид” – „съобразяване с човешкия род”. (Другаде Тодоров нарича това справедливост. Любен Николов – също.) Защото висшите ценности следователно не са дадени като абсолют, а са „открити от разума, който обаче се основава на идеята за универсалност”. Унивeрсалността е форма (с. 86), а не идентично съдържание – „унивeрсалните черти зависят не от емпиричния свят, а от начина, по който функционира човешкият дух”, трябва да има „справедливо ответно разбиране”. Но то не е свързано със санкцията на „нададресат” от Бахтинов тип. (Въпреки афинитета и на Тодоров, и на Николов към Бахтин.) Имам предвид това, че според Бахтин, от една страна, „няма смисъл в себе си, защото всеки смисъл е отговор на въпрос”, но от друга страна „все пак има един безкраен несвършващ диалог, в който никой смисъл не умира”, диалог в „Голямото време” и нададресатът е гарант за диалога в „Голямото време”…  Наистина, „няма смисъл в себе си” (иначе трябва да се приеме Шелинговата „безкрайна дълбочина на смислите”), но мисля, че логиката на критическия хуманизъм е чужда на идеята за „нададресата”, т.е. Човечество (Бог, Народ или друга същност), в неговия „не абстрактен унивресализъм” се приема човекът, а не Човечеството. Подобно на Тодоров Л. Николов приема не „Голямото време”, а частния малък свят, не далечния „контекст”, а близкия, този на един „ти”, който ни историзира. В противен случай може да се стигне до това „да се защитава Човека, но да се жертвопринасят хора”. В противен случай се стига до тоталитаризма, който е отказ от универсализъм – „за нас враговете на народа не са човешки същества”, казва един палач[xiv]. Модерността е осъществяване на този хуманизъм. Защото „привилегирова такива режими, в които субектите могат да упражняват своята автономия и да се радват на еднакви права”.

Затова Любен Николов предпочита говоренето не за Революцията, Съда на Историята, Народа и пр., а за всекидневния смислов свят, за лицето на Другия, за порива (който е по-важен от отливката, защото животът е и неосъщественото), за крехкото пространство на човешкото общуване. Съвсем различно от него е изпразненото социално пространство около авторитарната личност. Където Системата е по-ценна от човека. Където заради крепостта на системата се жертва „храмът на живота”. А човешкият свят е мислен като колекция от забодени насекоми.

„Опасността не е отминала и сега” (както обичаше често да казва професор Любен Николов).

 

[i] Цифрата в скоби означава страници в настоящия том. Другите цитати са дадени в бележките.

[ii] Любен Николов, Време и знаци. София, ИК, „Критика и хуманизъм”, 1991, с. 118.  Би било интересно да се размишлява по въпроса защо съществува невъзможност – както казва Пепка Бояджиева по други поводи – чрез класическите концепции за възникването на социалните институции да се обясни задоволително създаването на първата българска катедра по социология след 1944 година и действията на конкретните социални актьори, да се разбере дали създаването е било „социално неизбежно” и т.н. (вж. Пепка Бояджиева, Университет и общество: два социологически случаяСофия, ЛИК, 1998, с. 182). А също и по въпроса за компромиса („неизбежен за това поколение”, според  Петър-Емил Митев и Бернард Мунтян) на социолозите със системата, който обаче допринася за „проникването и у нас на новите, в духа на модерния хуманизъм, възгледи за човека” (Време и знаци, с. 117, 126). Важна е тезата на Л. Николов за това, че „повечето от социолозите в България се поддадоха на илюзията, че комунистическият режим може да еволюира и с помощта на науката до осигури социалното развитие на страната ни чрез постепенното самоусъвършенстване и цивилизоване. Тази илюзия бе свързана с погрешен теоретически възглед за социалната реалност… Нашата социология бе пленник на утопичния мит, че съзнателното научно обосновано централизирано управление може да замести естествения процес на саморегулация на социалния живот” (Време и знаци, с. 116).

[iii] В настоящото издание са включени следните статии и книги: „Недовършената личност”. Годишник на СУ „СВ. Климент Охридски”, Философски факултет, Книга – Социология, Том 1984, 1992, стр. 5-64; „Зигмунд Фройд: Между бунта и примирението”. В: Зигмунд Фройд. Въведение в психоанализата. София, Наука и изкуство, 1990, стр. 7-48; „Към теоретическата еманципация на личността” В: Социология на личността, Наука и изкуство, София, 1990; „Всекидневните ситуации и ценностните ориентации на личността”, статия от 1975 година; Мотиви на поведение и социални структури. София, Наука и изкуство, 1974 (встъпление, гл.1, гл.3, части от глава 2 и заключение); Приложение: „Модели за успех” (част от доклада на изследването „Социалното положение на българския художник”), публикувани части в сп. Проблеми на изкуството, 1990.

[iv] Време и знаци, с. 24.

[v] В: сп. Съвременник, 1989, бр. 4

[vi] Това е подчертано от проф. Добрин Спасов. Вж. Време и знаци, с. 129.

[vii] Вж. от такава гледна точка студията тук „Към теоретическата еманципация на личността”, където аналогична критика е отправена към Дюркейм, който също приема старата форма homo duplex. Става дума за това, че десетилетия наред социалните учени „не могат да излязат от омагьосания кръг”, от парадокса на разминаването между хуманното и социалното. Често те стигат до един „фалшив ход” – допускат, че двете противоположни нагласи на човешкия индивид спрямо обществото са обвързани с раздвоението на човека на социално и на биологическо същество (homo duplex).

[viii] Затова впрочем в един от най-разгорещените спорове в късния тоталитаризъм – спорът между Тончо Жечев и Искра Панова по повод на «Митът за Одисей” – Любен Николов взе, за разлика от много свои колеги във Философския факултет, страната на Тончо Жечев.

[ix] Тук не публикуваме една от основните книги на Любен Николов по социология на личността – Структурите на човешката дейност. София, Наука и изкуство, 1981. В тази трудна книга авторът анализира системата на човешката дейност и я прави обект на системно-структурен анализ. Със съзнанието, че само така може в крайна сметка да се направи същинска историческа социология на личността.

[x] Todorov Tz. 1992. Au nom du peuple. Témoignages sur les camps communistes présents par Tzvetan Todorov. Ed de l’Aube, coll. Regards Croises, p. 372. Вж. и Todorov, Tzvetan. 1998. Le jardin imparfait. La pensée humaniste en France. Grasset, Paris.

[xi] Todorov, Tzvetan. 1998: 274; Todorov, Tzvetan. 1989. Nous et les autres. La réflexion française sur la diversité humaine. Seuil, 1989, p. 372

[xii] Todorov 1989: 371

[xiii] Todorov 1998: 307, 303

[xiv] Todorov 1992: 27; Todorov 1998: 274.

Avatar

Лиляна Деянова

Лиляна Деянова (1951 г) е преподавател по социология в Софийския университет, където работи от 1975 г. насам и понастоящем е професор. Преподава също и в Пловдивския университет. Тя е доктор по социология, автор е на две монографии: "Социология на символните форми" и "Очертания на мълчанието: историческа социология на колективната памет", както и на десетки статии в научни издания на български, френски и английски език.