Лилияна Деянова: Разкрепостяването на антисемитското слово днес е факт

Професор Лиляна Деянова, вашите публични участия и академични текстове са ви представяли и като един от изследователите на паметта. Анализатор сте  на медиите на прехода, а фокус на вниманието ви бяха симетричните публикации по темата за спасяването на евреите у нас,  за Холокоста и фашизма в двата вестника „близнаци” – левият вестник „Дума” и вестникът на СДС „Демокрация”.Още тогава изводите ви сочеха политически употреби на темите, свързани с  българския антисемитизъм, тенденциите за премълчаване на факти и истини, за изопачаване на контексти. Продължават ли тези процеси на манипулиране на истината по тази остро чувствителна тема днес. Ако да, какви са причините?

Всъщност аз тръгнах от по-общи питания за историята и истинността на нейните факти. За историята, която  – казват – се пише от победителите. Затова изследвах учебниците по история преди за изследвам медиите – как в тях се разказва за  фашистките закони за защита на нацията,  за съдбата на евреите по нашите земи, за съответните наказания на виновниците за националните катастрофи (преди 1944 и след 1944).  Това  беше много  малка част от голямо колективно изследване на няколко типа български учебници по история. После, логично,  се попитахме – пак същите приятели и колеги от Института за критически социални изследвания –как в публичното пространство след 1989 г. се разказва за същите събития.  Съпоставяхме учебниците и медиите (главно противоположните разкази в „Дума” и „Демокрация”). Войните на спомените се виждаха с просто око. Битките за контролиране на паметта за миналото и желанието на всяка от групите да легитимира и канонизира своята памет – също. След 1989 г. и разграждането на официалната  за съдбата на евреите,  доминираха две различни подборки – съзнателни или не – от помнени събития.  Историците трудно успяваха  да направят критика на свидетелствата, да съдействат за техния равен достъп в публичното пространство, за да няма нови забрави.  Темата за спасяването на евреите, гоненията на евреите в старите територии на царството и в „новите” земи, не можеше да не раздели българския народ  на две почти  етноподобни групи, „ние” и „те”.   Така едните в самото начало говореха повече за спасените евреи, като премълчаваха ставащото в „нашата Македония” и „освободени земи” (или го приписваха на германците), а другите – главно, за неспасените евреи и българските съюзници на Райха, фашисти – окупатори и прочее (или приписваха „спасението” само на „прогресивния народ”) .  През всичките тези години дебатът за спасените и неспасените евреи, за вината на българската държава за депортирането от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, беше много горещ, интензивен. Защото този спор е другата страна на дебата за фашизма и антифашизма и тяхното наследство, за комунизма и нацизма, за спецификите на „двата тоталитаризма”. Защото посткомунистическият консенсус и у нас често беше не просто анти-тоталитарен, но и анти- антифашистки.

Бяхте един от силните лектори на конференцията „Да опознаем миналото” през 2012 година. Тогава правозащитниците искахме да провокираме дебат за депортирането на евреите от т.нар. нови земи, за същинските виновници за тази трагедия. Говорихте за различни вълни на дебата за спасението на евреите и за изпратените на изтребление евреи и акцентирахте върху разказите за „неспасените евреи”. Ще припомните ли на читателите ни основните ваши тези?

Опитах се ( тъй като имах шанс да съм правила в продължение на 20 години изследвания за тези „места на българската  памет”)  да  проследявам  приликите и разликите, премълчаванията и акцентиранията във времената на честванията, декларациите и конфликтите  около 50 годишнината от „спасяването на българските евреи” , след това около 60 годишнината и най-накрая – в навечерието на 70 годишнината. Питах се как могат да бъдат обединени двата разказа – за спасението и депортирането, както и за това, което някои определяха като възникване или усилване на антисемитизма в България. (Припомних изследването на над 4000 статии от 2003 година, събрани за изследването, което правихме заедно с вас*и публикувано в сборника „Антисемитизмът днес”. Тезата ми беше, че в България не се ражда антисемитизъм, а се блокира свободния граждански дебат за настоящето, защото се усилва нагласата „анти” (анти-роми, анти-масони, анти-американци, анти-соросоиди, тоест национални предатели…) В доклада обаче ме интересуваше най-вече започващата нова фаза на полемиките и противоречивите интерпретации на депортирането през 1943 г.  – с участието на българската държава и нейното пронацистко правителство – на 11343-те  души от „новите земи”.  Реших да говоря за това, тъй като от българския премиер, наскоро върнал се от посещението си в Израел,  чухме поредно, че живеем в „страна спасила всичките си евреи” и то благодарение на „целия български народ”. Не само в странните представи за държавни и национални континюитети има, мисля  нещо много специфично в българския случай на отказ да се признае вина, да се  поеме отговорност. Една от тезите ми беше, че няма опасност в случай, че се признае вината на българската държава за депортирането, автоматично  да се подцени направеното от големи групи от българското общество, да се омаловажи фактът на спасяването на  евреите от старите земи на България. Това, което ме изненада и го коментирах,  беше един нов консенсус в официалната публичност  по въпроса за отговорността на българската държава –националистически и популистки. Той беше видим не само в масовата национална мобилизация в отговор на македонската интерпретация на българската окупация, представена във филма „Трето полувреме”. Беше и в отговор също на наднационалния натиск да се поеме отговорност за депортирането. Този натиск, обаче, понякога наистина беше смущаващ. Аз не приемам и до днес обвинението „вие сте не спасители , а жестоки убийци”. Цитирам по памет дискусии още в македонския проект от 2011 година за музея-мемориал на Холокоста в Скопие, но и внушения и по време на самата конференция, в която участвах. Тя беше необходим диалог и показа естествено и различни мнения, интереси, аргументи и формулировки на призивите за поемане на отговорност  – за „геноцида” или пък за „депортирането и последвалото изтребление”, признаване на вина за „геноцида” или за „участието в депортирането”… Тук назоваванията имат значение, имената са предмет на спор, защото препращат към малко или много различаващи се схващания. Но аз  искам да кажа, че обвиненията от типа „вие не сте спасявали , а сте изтребвали”, „не  спасители, а убийци” напомнят онази арогатност на български патриоти, които се възмущаваха от – цитирам по памет – „неблагодарността на евреите за това, че ние сме ги спасили”. Някои от патриотите  на всичкото отгоре са искали дори не изселването на евреите от София, а изпращането им извън границите на отечеството, като дотогава се изпратят в „концентрационни лагери”… Това е призив на легионери от май 1943 г.* За патриотите е особено  непоносима неблагодарността на „комунистите-евреи”. Като  Анжел Вагенщайн, злепоставил – според тях – България пред света в Брюксел, защото  е дръзнал да говори за участието на българските власти в депортирането. Спомняте си колко статии се написаха срещу това, вкл. от професионални историци.  И колко „позорни” – както ги нарече Еми Барух – бяха призивите към евреите да са благодарни, защото „ние ги спасихме”. Колко нескромни бяха хвалбите на някои от речите за едната част от историята на спасението. Говоренето за „ние”  и за целокупния български народ – който е хем в „Целокупна България”, хем не, е опасно. Защото, както казва един от изследователите на поведението на обикновените германци в Хитлерова Бавария „пътят към Аушвиц е изграден от омраза, но е павиран с индиферентност”, с безразличие. Слава богу има  много изследвания и публикувани документи, които –както писаха по повод на прекрасната книга на Румен Аврамов – „хвърлят камък в блатото” и приканват към нов морален и социологически прочит на спасяването (не просто „оцеляването”)  и депортирането. (Аз пиша и двете без кавички, но това изисква много време за  да бъде аргументирано.)

Все пак, кои са истинските причини за противоречията на паметта ни относно спасяването  или пък геноцида над евреите в България?

Голяма част от събитията, които изследваме като памет за геноцида, за Холокоста, за „спасяването или неспасяването” са  всъщност памети за други изтласкани национални „места на памет”,  а някои от тях нямат нищо общо с паметта за депортациите. Но, както казах,  основните противоречия са свързани с паметта за миналото на основно двете големи групи в българското общество. Спомените им  за миналото преди и след „демаркационната дата” Девети септември 1944 година . Те изплуват в полемиките за вините за пост-комунистическия преход, за новите позиции, които ги има или няма в публичната сфера или в професионалните общности,  за да направят възможни истините за миналото. Освен това, дебатът за спасените и неспасените евреи винаги е бил зависим и от дебатите сред позициите не само в българската политическа публичност, а и от онези в международната, от еволюциите на отношенията в самите еврейски общности. Повлиявал се е и от  историографските изследвания и публикуваните документи, от импакта на стратегиите – външни или вътрешни – за “педагогизация на Холокоста” и за нови „политики на паметта”.

Често у нас се случва нещо нелогично, но само на пръв поглед.  Ще го илюстрирам с моята изненада от новия консенсус между бившите комунисти и антикомунистическата опозиция по темата за вината на българската държава, видим в последната декларация на Българския парламент, гласувана единодушно в навечерието на 70-годишнината от спасението.  Тя е компромисен резултат от множество предварителни варианти и експертни мнения. Един от вариантите е внесен от депутат,  който  лобира и придвижва резолюцията от 2006 година на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за осъждане на престъпленията на комунизма – в проекта за нея се предлага дори текст (не е гласуван) настояващ, че „комунизмът е режим по- перверзен от нацизма”. Същият депутат настоява у нас за Нюрнбергски съд над комунизма, а и за редица „закони на паметта”. Вероятно е той да одобрява и предложението за Нобеловата награда за спасителите. Та, именно той, от една страна,  и социалистите, от друга, единодушно гласуват декларацията от 2013. В нея се твърди, че ако е имало виновни българи, то те вече са наказани. Но нали – ако си припомним – те са наказани от Народния съд, който от тези политически среди е обявен  за „престъпен”?… Зашеметителна в текста е и смяната на терминологията, ако я  сравним с първите посткомунистически парламентарни говорения за неспасените евреи и „хитлеро-фашизма”. В декларацията по повод на 50 годишнината те се наричат „български евреи …  загинали в лагерите на смъртта”.  В днешния текст са заличени „българските граждани от Беломорска Тракия и Македония, унищожени точно преди 50 години в газовите камери на Треблинка”. А за новия български консенсус и нов национализъм има и нови причини, както и нови действащи лица, групи, воли.  Ултранационалистите веднага поискаха – на тази база – закон за „геноцида над българите”. Но дори и този консенсус на патриотична основа е временен, както видяхме на няколко пъти след това – дружното действие трае до следващото раздаване на бюлетините, и до окупирането на следващите депутатски кресла.

Това, което ме тревожи е, че ситуацията след 2003 година – когато изследвахме антисемитизма в медиите – е еволюирала не в посоката, която тогава виждахме и бихме желали. Тогава антисемитският дискурс беше локализиран в някои по-маргинални (напр. в „Монитор”) и крайно-десни издания и групи. Днес разкрепостяването на антисемитското слово е факт. Чухме го преди няколко дни в професорски доклад. Виждаме изданията му на централни места. Антисемитизмът  има повече „носители” и е свързан и с взривоопасната международна ситуация.

 Човек наистина може да си намери фашискта литература на много места в София. На улица „Пиротска”, например, в книжарница „Кутловица” ,  закупих антикварния брой на списанието „Млада Европа”, орган на „Бойците на Европейската академическа младеж” от 1943 година. В него открито се пропагандират националсоциалистически идеи, а Адолф Хитлер е наречен „Новият Прометей”.

Нищо изненадващо и нищо странно. Веднага след 1989 година  аз си купих в центъра на София  нов брой на вестник „Борба”, който българските легионери са продължавали да издават зад граница,  с главен редактор Иван Дочев, водачът на Съюза на националните легиони. Едно от заглавията беше „Бухенвалд- символ на комунизма”. Но не това ме разтревожи.  А фактът, че не малко съидейници на списания от рода на „Мощ. Списание за фашистка мисъл”, орган на пловдивските легионери, патриоти-борци  срещу „еврейците”, „евреизираните българи-предатели”, „масоните и юдео-болшевиките” и пр.  бяха превърнати в невинно изстрадали фигури по пътя към „сбъдването на европейската мечта”. Имам предвид новата европейска мечта, не онази към която препраща списанието, което вие цитирахте. Така в зората на демократичните промени аз за първи път видях снимка на Иван Дочев на страниците на „Демокрация”. Като „жертва на комунизма”, а следователно  и като част от съюза на демократичните сили, за който ни приканваха да гласуваме (ако разбира се не сме били искали да гласуваме – както ни внушаваше в пряк текст тогавашната пропаганда – за Газдов и Ръждева). Не само в така да се каже синия спектър възстановяването на паметта вървеше с прочистване на историческите контексти и с разкази, които тривиализираха престъпленията. Но тук говоря за средите на онези, които, са смятали евреите за „най-големият неприятел на българския народ”, а сега – като жертви на комунизма („близнакът” на нацизма?)  ни разказват за  величието на българите-спасители. Това, а не самото наличие на издания е по-притеснителното. Не че то не е, но вече имахме дълги дискусии за наводнилата пазара и централни места „негационистка литература”, литературата за „лъжата Холокауст” и пр. И най- притеснително е да слушаме как ни говори за трудния път  на сбъдването на европейската мечта патриот, който преди това е мечтал  за закон, който да забрани на чужденците да си строят паметници на нашата територия, който не смята за престъпление депортирането на вражеското – в случая еврейското – население по време на война. Цитирам по памет дискусии, за паметниците, за спасяването. Подчертавам това, защото наскоро четох за неуморната битка на Льо Пен- баща в съдилищата срещу автори на „неточни мемоари”. Напр. за неточности в  спомените напр. на Пиер-Видал Наке ( авторът на книгата „Убийци на паметта”) относно неговите патриотични акции  срещу терористите по време на алжирската война и още куп такива. Юридическата борбеност на бившия офицер-парашутист още не се е отпенила, казваше авторът на статията.

 По повод на споменатия от вас голям историк, авторът и на „Айхман на хартия”, есе срещу отрицателите на Холокоста,  ще ви попитам съществуват ли и днес тенденции академичното говорене да стане удобна среда за утвърждаване на националистически идеи?

Както се видя не само в дебата, за който говорихме, отговорът е повече от утвърдителен. Историците на родината се мобилизираха не само за тази кауза и не само у нас. Но конфликтът на интерпретациите има смисъл да се анализира само детайлно, както многократно беше направено и във времето, за което говорим. Другото е известно. Превеждаха се на английски, пишеха се петиции, канеха се на европейски и задокеански форуми. Особено активни бяха   патриотичните изследователи от кръга Тангра-Тананкра, мобилизирал странни коалиции от историци, за да се сразят „националните предатели,  соросоиди и тем подобни”. Един от най-сериозните историци на  историографиите на България и Македония – Чавдар Маринов – беше наречен дори „франкофоид”. Надеж Рагару, която не е “евреизирана българка, а френски изследовател, издаде сборник с материали от международна конференция от 2013 година за съдбата на евреите от Югоизточна Европа в годините на Втората световна война. Там има значими отговори на вашия значим въпрос, на който не мога да отговоря, но само поради липса на време.

 

* Бел на ред. По-точно текстът на Изложение-позив срещу изселването на софийските евреи впровинцията, 26 май 1943, цит по стр 478-479 на сборника с оригинални текстове съставен от Н. Поппетров, е: „Не изселвайте евреите в българските провинциални градове. Изселете ги извън пределите на българското Отечество, а дотогава ги изпратете в концентрационен лагер! Тази мярка е най-слабата, която може да се наложи на едни лица, който спокойно и най-основателно можат да бъдат наречени  войници на нашите врагове. Наред с това арестувайте всички евреизирани българи и ги изпратете насилствено на принудителна работа. Нека в кървавата работа намерят успокоение за своето предателсто поведение.” 

**”Антисемитизмът в България днес.  Има ли”, сборник, изд. БХК, Шалом, Институт Отворено общество, 2006; Съставители: Алфред Криспин, Красимир Кънев, Юлиана Методиева, Лилияна Деянова, Филип Димитров, Орлин Джелепов         

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).