„Луксозните проблеми“ на двойните граждани

През последните две седмици български граждани с предполагаемо или реално съществуващо двойно гражданство са обект на особено внимание. В писмо, изпратено от общинските администрации, се съдържа повече или по-малко учтиво настояване сънародниците ни с два паспорта да предоставят документ за начина на придобиване, наличие или отказ от предполагаемото си двойно гражданство.

В писмото обаче не се посочва нито причината, нито юридическото основание за това административно искане. Не се обосновава защо тази проверка се провежда сега и защо се извършва в такъв кратък срок. Предоставянето на тази информация би трябвало да се осъществи в рамките на около три до четири седмици от изпращането на писмото. Особено оригинален е подходът на Община Пазарджик, която привиква гражданите си

да се явят „лично“ в срок от 10 дни и да донесат необходимите документи.

Колко голям оптимист трябва да си, за да мислиш, че някой българин с двойно гражданство, пребиваващ в Австралия, ще вземе самолета, за да дойде в следващите 10 дни и да донесе на ръце някакъв документ? При това – в ситуация на пандемия.

На практика няма яснота какви документи трябва да бъдат приложени, за да се изпълни административното постановление. В писмата от общините са посочени различни свидетелства, които да удостоверят двойното гражданство. В телефонни разговори някои общински администрации настояват за „някакъв документ, какъвто и да е – паспорт, лична карта“, други – за „документ от Вашето посолство, преведен и заверен“. Трети пък са особено лежерни:

Изпратете просто имейл, в който да потвърдите, че сте с двойно гражданство.

Въпрос с предизвестен отговор

Както държавната, така и общинските администрации знаят, че съответните лица, на които се изпраща запитването, притежават двойно гражданство. За това свидетелства фактът, че писмата не се адресират до всички български граждани, дори не и до всички „двойни граждани“, а само до някои от тях, „по списък“. В „списъка“ попадат вероятно тези, които са спазили задължението си при придобиване на друго гражданство да уведомят българската държава. Но също и сънародниците ни, които през последните години са подновили документите си за самоличност и във формуляра са подали информация, че имат и второ гражданство.

Абсурдът е, че институциите изискват информация, която всъщност имат. Дали едната ръка не знае какво прави другата? Но основният въпрос е:

Защо тази проверка се извършва сега?

Точен отговор нямат дори и кметове на общини, които обаче се явяват изпълнители на това проучване. На мое запитване районният кмет на софийската община „Триадица“ Димитър Божилов отговори следното:

Информацията, която ГД „ГРАО“ събира, касае администрирането на пасивното избирателно право на лицата с двойно гражданство, а именно – възможността те да бъдат избирани за народни представители или да заемат служебни постове в държавната администрация.

Районният кмет на община „Лозенец“ Константин Павлов предположи в свой коментар във Facebook, че данните са нужни „заради преброяването“. От ГРАО потвърдиха, че събират тази информация „заради предстоящите избори“, без да уточняват подробности. Не е ясно дали изискването на ГРАО ще доведе до уточняване на статуса на гражданите, за които „се предполага“, че са с двойно гражданство, но със сигурност вече причини избуяването на слухове сред българите в чужбина. Един от тях е, че

има „нареждане отгоре“ за „прочистване на избирателните списъци“ от българи, живеещи постоянно в чужбина.

Тези слухове не са съвсем неоснователни – на заседание на Министерския съвет от 19 май 2021 г. служебният министър на финансите Асен Василев предложи за обсъждане възможността български граждани с трайно пребиваване в чужбина или с неактуализирани документи за самоличност да бъдат извадени от списъците в България, като за това се използват базите данни на Националната агенция по приходите и Министерството на вътрешните работи. Макар от Министерството на финансите да отрекоха, че ще ограничат избирателните права на българите в чужбина, остават въпросите дали такова решение ще бъде прието и как би изглеждало то в детайли.

Безспорно е, че държавните институции имат право да събират и актуализират информацията за гражданското състояние и местопребиваването на българските граждани. Несъмнена е и необходимостта от актуализация на избирателните списъци. Необходимо е обаче съответните действия на държавната администрация да бъдат обосновани, а не да са резултат от произволни чиновнически хрумвания.

Те трябва да бъдат логични, а в случая не са.

Защо например проверката, засягаща пасивното избирателно право, не се предприема само при кандидатите за депутати или за длъжност в държавната администрация, а с нея се натоварват граждани? Нима една декларация от кандидатите не би била достатъчна? И какво значение има в този контекст начинът на придобиване на двойното гражданство (по рождение или по натурализация), за доказването на който се изисква прилагането на документ?

Същността на проблема

Основният проблем е в хроничната неспособност на националната администрация да води прецизни адресни и статусни регистрации на своите граждани. Българската държава няма точна представа нито за гражданското състояние, нито за местоживеенето на гражданите си, независимо от това дали те са с единично, или с множествено гражданство и дали пребивават в България, или в чужбина.

Десетки хиляди българи практически не живеят на постоянния си адрес,

а регистрацията им по настоящ адрес е или невъзможна, или на практика недостъпна за националните административни регистри. Това влече огромни последици както за управлението на градовете, така и за планирането на избори и преброявания. А и обяснява някои от неточностите при социологическите прогнози дори на сериозни и уважавани агенции.

В основата на този административен хаос е игнорирането на факта, че България през последните десетилетия се развива като мигрантска държава – българите сменят местожителството си както в границите на страната, така и извън тях. Вместо да се създаде инструмент, с който този факт да се регистрира административно, българската държава работи със системата от „постоянни адреси“ – една безспорна отживелица. В ситуация, в която млади хора сменят местоживеенето си по три пъти в годината, наличието на „постоянен адрес“ е неработещ административен инструмент.

Големият проблем е, че в един глобален свят границите на националната държава се оказват граници на действие на националните администрации. Така на практика за българските държавни институции остава необозримо колко български граждани живеят постоянно и съответно имат своите „настоящи адреси“ в чужбина. Именно на тези адреси обаче лицата би трябвало да бъдат включвани в избирателните списъци, да са данъчно задължени, здравно осигурени, а и да регистрират личните си автомобили.

Под въпрос е също доколко актуална е информацията за гражданското състояние на регистрираните извън България лица.

Дали всички случаи на промяна в гражданството, но и на брак, развод и дори на смърт на български граждани стават достояние на националната ни администрация?

Едно от възможните решения е обмяна на административна информация между отделните държави, поне в границите на Европейския съюз – разбира се, при гарантирана защита на личните данни. Във всички случаи е необходима сериозна реформа, но за провеждането ѝ ще е нужна политическа визия, адекватна на глобалния свят. При липсата ѝ все по-често ще ставаме свидетели на такива „уточняващи допитвания“ до гражданите, които в същността си не са нищо повече от решаване на сериозни въпроси „на парче“ и предизборно „отбиване на номера“.

Какво ще се случи

Вероятно преобладаващата част от изпратените писма няма да стигнат до адресатите си. Как хора, които в следващите три седмици не се окажат по случайност в България, а това са мнозинството от живеещите в чужбина българи, ще получат препоръчани писма, изпратени до тях на българските им постоянни адреси? А какво ще накара тези, които са получили писмата, да вадят удостоверения, да ги превеждат, заверяват и изпращат? Тези хора няма нито да потвърдят, нито да отрекат наличието на двойно гражданство.

Госпожо – казва ми по телефона уморена администраторка, – имате много луксозен проблем.

Вероятно е права. В един град, в който 10 000 деца нямат място в общинските детски градини, в държава, в която трудът е обидно зле заплатен и в която милиони левове се изпаряват в ремонти на ремонтите, абстрактните права на малка група от хора изглежда като „луксозен проблем“. Но всъщност не е. Става дума за нещо същностно – за функционирането на държавната администрация, но и за нашите граждански права и задължения. Това не е лукс, а отговорност на всеки от нас.

източник

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.