Люксембург, любов моя, мултикултурна…

от -
12
Коледен пазар в Люксембург днес

 

Весела Венчева е завършила НГДЕК и „връзки с обществеността“ в СУ. Има дългогодишен опит в медиите. От 12 години работи с различни български артисти, както и по организацията и комуникацията на множество фестивали, концерти и други културни събития. В момента продължава образованието си с триезична магистратура по „Учене и комуникация в мултикултурна и мултиезикова среда“ в люксембургския университeт.

Весела, от няколко години живееш в сърцето на Западна Европа. Париж и Берлин са ти само на два часа с влак и един час със самолет. Затова ли напусна България – да бъдеш на една ръка разстояние до центровете на култура?

Това, че в момента се намирам в близост до много от най-известните културни средища на Европа, е обстоятелство, за което съм изключително щастлива и благодарна, но не то е причината за преместването ми тук.

Решението да се преместим да живеем в Люксембург сякаш е най-трудното решение, което сме вземали със съпруга ми. Не е лесно да започнеш всичко отначало, след като зад гърба си имаш толкова много неща, в които си инвестирал време, любов и усилия, които си създавал и развивал в продължение на години. За да направиш това, трябва да си готов да преминеш през период на адаптация, трябва да си готов да учиш – например нов език, както и да се научиш да приемаш и разбираш околните повече от всякога, да откриеш мястото си в новата среда. Това струва големи усилия и те променя. В този процес, да имаш възможност да посетиш прекрасен концерт, изложба или спектакъл, които се случват на същото място или на два часа разстояние с кола, един час със самолет или три часа с влак – е щастие, понякога дори спасение.

Люксембург – Филхармонията

Разказа ми, че Люксембург е несравним дом на толерантността, навярно заради множество култури – италианци, португалци, да не говорим са французи и италианци.  Спомена,че касиерката от магазина общува на няколко език и всеки се чувства окей в тази страна. Не се ли асимилира обаче човек в такъв световен „сос“, не загубва ли своята идентичност като се „поевропейчва“? Или в 21 век това няма значение!

 

Малкото херцогство наистина е приютило хора от цял свят. Разбира се, тук също има стереотипи и предразсъдъци, но водещото усещане е, че всеки е толерантен към другия и различията се приемат някак естествено. Понякога касиерката, която те обслужва, наистина знае седем езика, децата в училище учат по няколко езика, а вкъщи често говорят на език или езици, различни от преподаваните в училище. Това многообразие може да се чуе и в университета, където в момента правя магистратура. Групата ми е от 28 студенти, дошли от 21 различни държави, като всеки владее по един или два майчини езика и по няколко чужди. Това определено дава нови очертания на концепцията за идентичност и те са размити и отворени. В Люксембург аз съм Весела от България, а когато се прибирам в България – съм Весела от Люксембург. Аз съм и двете. И тези две неща съществуват заедно и като неделимо цяло. Идеята за един език-една държава, една идентичност-една култура не мисля, че е адекватна в 21 век, но през първата половина на 20 век тя стои в основата на националистическата идеология. В последните десетилетия, изследвайки процесите, свързани с глобализацията и миграцията, учените вече говорят за понятия като би-културност. Но нещо, което със сигурност никой не може да ти отнеме, когато се преместиш в други географски очертания и в нова култура, е майчиният ти език и твоите културни спомени, история и лични преживявания, които си остават в основата на твоята идентичност. Аз не схващам идентичността като нещо статично, с конкретни граници, а по-скоро като нещо динамично, променящо и развиващо се. Затова страшните думи, с които понякога ни плашат, като „асимилация“, например, мен не ме притесняват. Аз се чувствам уютно и на място в световния „сос“, готова съм да науча още много, да променя, каквото е необходимо, да надграждам. И накрая пак ще съм аз, Весела.

Известният български поет Стефан Иванов е поканен в люксембургския национален театър. Това се случва за пръв път – някой писател извън региона да им гостува, да пише и ако не се разочароват, да поставят на сцена текста му.  Самуел Финци също е играл в театъра. Как мислиш, става ли разпознаваема културата ни за тази световна столица?

 

Моите наблюдения ме карат да мисля, че в Люксембург културата се дели и определя не по националност, а по качество. Затова смятам, че догодина е напълно възможно да гледам спектакъл по текст на Стефан Иванов в люксембургския театър. За да разберем по-добре избора за това кои текстове да се поставят, трябва да си дадем сметка за културния и езиковия контекст, в който става този избор. В Люксембург официално са признати три езика – люксембургски, немски и френски, и много от хората, които живеят тук, ползват свободно и трите. Ето защо текстове, създадени на който е да е от тези три езика, биха имали предимство, не само защото не се нуждаят от превод, но и ще бъдат разбрани от публиката и са по-близки до нея, заради културните пластове и значения, които вървят с думите. От друга страна английският език е lingua franca в повечето европейски институции, в големите международни компании и в университета, дори. И той се говори от повечето хора тук. Затова пиеси и текстове на английски също имат голям шанс. Третият фактор са езиците на двете най-големи мигрантски общности – португалската и италианската. Нормално е в съставянето на културния си афиш театрите и концертните зали да вземат предвид това и да предложат за многобройната италианска и португалска аудитория нещо, което е близко до тях, на техния език. Ще дам пример с общността на хората от Кабо Верде – наскоро бях на концерт на двама изпълнители, родени там, и голямата зала на Филхармонията беше пълна с цветни и усмихнати хора, които пееха на португалски заедно с изпълнителите на сцената. Така разбрах, че освен многото португалци в Люксембург, тук живеят и 7000 кабовердийци и всички те са готови да си купят билет за артист, идващ от тяхната родина. Но понеже езикът им е португалски, много вероятно е към този концерт да има интерес и от цялата португалска общност. Така че е нормално това да влияе на избора при съставянето на програмата за всеки сезон. И в същото време едни страхотни българи вече 10 години се стремят да поставят по-устойчиво българската култура на картата в Люксембург. Това са всички хора, които във времето са стояли зад Културен клуб „Гайда“ – една общност от хора, пълни с идеали и ентусиазъм, благодарение на които тук ежегодно се случват концерти на български артисти, представят се български спектакли и изложби, на които често присъстват не само българи. Вече неведнъж български филми са били на фокус и във Фестивала за източноевропейско кино. Тук ще споделя и историята ми за срещата с най-добрия люксембургски саксофонист Максим Бендер, който, след като разбра, че съм от България, сподели с вълнение, че неговият най-добър учител и ментор е бил българският перкусионист Борис Динев, който от много години преподава в Люксембург. Това име отдавна е познато сред музикантската общност тук. За Борис Динев учениците му говорят с невероятен респект и привързаност. Всичко това ме кара да мисля, че българската култура вече има своето място тук.

Графити

Видях, че този сезон прочутата френска артистка Фани Ардан ще поставя моноспектакъл „Хирошима, моя любов“. В календара има още  представления по Достоевски, Солженицин, пиеса на Ясмина Реза, както и спектакъл на Армин Петрас, части от видеоматериала, към който бяха заснети и по улиците на нощна София. Какво още ще има до Коледа? Как със сина ти ще посрещнете новата година?

Моят личен избор за този месец са спектакълът на Фани Ардан, новият танцов спектакъл на Саша Валц, премиерата на новия проект на перкусиониста Виктор Краус (син на българската пианистка Иглика Маринова – дългогодишна преподавателка в консерваторията тук), с участието на Паскал Шумахер. Другата седмица е и люксембургският арт панаир, където очаквам да се представят интересни неща, тъй като тук има огромен брой колекционери и изкуството е на особена почит. Ще посетя и изложбата The Family of Man. Това е постоянна експозиция под егидата на ЮНЕСКО. Намира се в един от люксембургските замъци. Снимките са направени след края на Втората световна война и показват живота на хората, като цялата експозиция е метафора за това как всички ние, хората, сме едно семейство, и сме водени от едни и същи чувства и емоции, независимо от расата, местоживеенето и различията си. Затова войната е разрушителен акт, който накърнява целостта и заедността на това семейство. The Family of Man e показана за първи път в MOMA, Ню Йорк, през 1955 година. В списъка с коледните подаръци са и билети за трите концерта на любимия ми Брад Мелдау през март и май, както и за танцовия спектакъл на Акрам Кан. И това е само малка част от възможностите в културния афиш на Люксембург.

Концерт в Neumunster

Новата година ще я посрещнем вкъщи, с приятели. Преди това може да посетим някое от многото близки места, в които коледният дух е осезаемо във въздуха. И тримата със съпруга ми и сина ми обичаме коледните базари, а този в Люксембург преди дни беше обявен от Forbes за един от десетте най-добри в Европа. Затова по това време на годината ни е приятно да бъдем навън, сред цветовете и ароматите на Коледа.

Коледен пазар