Малчуганът и кестените
Днес, както преди всеки празник, ми беше забързан ден. Имах да свърша 30 неща, защото както винаги всичко бях оставил за последния (дори след последния момент). И така с телефон, залепнал на ухото и успявайки едновременно да вървя към вкъщи, да говоря и да мисля върху какво още не съм свършил, стигнах до кварталната детска градина.
Тя е класическа детска градина – с голям двор, в центъра на който има голям пясъчник, а оградата й е точно на улицата и много често можеш да видиш децата, които си играят точно покрай оградата.
Не и днес – не защото не си играеха там, а защото не можех да си отклонявам вниманието. То бе заето с разговор, мислене и ходене. Нищо повече. Докато не усетих нещо, което ме удари по рамото в гръб.
– Ще ти се обадя по-късно! – казах и затворих телефона и се обърнах.
Точно до оградата стоеше едно малко момченце – на около 3-4 години, което стоеше до оградата, гледаше ме и ми се смееше. А като видя, че се обръщам, ми посочи кестен на земята и каза авторитетно:
– Това е кестен!
Веднага ми стана ясно какво се беше случило. Детето ме беше замерило. И понеже нямах време да се занимавам с него, само го погледнах гневно, а то продължи да се смее и да ми сочи кестена на земята.
– Това е кестен.
Поех си дълбоко въздух. Все пак, Максиме, уж образоваш деца и младежи, остави натоварената си подготовка и обясни на детето, че не е правилно. Поех си отново въздух и му казах:
– Ти ли ме замери с този кестен?
– Това е кестен – невъзмутимо ми каза детето.
– Знам какво е. Но искам да ми кажеш дали ти го хвърли по мен или не?
Детето спря да се смее и ме погледна с големите си очи и каза в пъти по-бавно, сякаш не разбирах:
– ТО-ВА-Е-КЕС-ТЕН!
Нямаше да ми се получи този урок. Реших да се откажа, но в този момент се появи учителката. И го погледна и каза:
– Бояне, пак ли хвърляш кестени по хората? Нали ти казах да не го правиш?
Вече бяхме двама на един. Сега най-после щеше да възтържествува справедливостта и детето да разбере какво е направило. А госпожата започна паралелно да ми се извинява и да му се кара:
– Извинявайте господине! Не се прави така! Той не е искал, виждате дете е. Колко пъти ще го повтаряме. Хайде да вървим при другите деца.
Боян се заинати и да не иска да си ходи. Неговият смях отдавна беше изчезнал и самият той вече изглеждаше ядосан. Погледна ни и двамата – първо мен, а после госпожата и много бавно започна да ни обяснява:
– Госпожо! Това е кестен. Не виждате ли – кестен. Кестенът е на дървото. После пада от дървото. И като не гледаш, кестенът пада върху теб. Защото това е кестен.
Засрамих се. Не смеех да погледна нито госпожата, нито Боян, а усещах и че госпожата нямаше какво да каже. Стояхме безмълвни, ние уж възрастните, педагозите, които трябваше да научим това дете, а то без каквито и да е претенции, успя да научи нас. Да не съдим директно хората и да не си изграждаме веднага мнение. И да гледаме по-често нагоре. Стоях и не знаех какво да кажа и гледах тук към Боян, ту към дървото. В този момент един кестен падна и ме удари по главата. Боян започна да се смее:
– Това е кестен! Това е кестен.
А ние с госпожата поклатихме глава и се съгласихме: Това наистина беше кестен.
Шабат Шалом
