Малката екскурзия на виетнамеца:битката за пазара и антивиетнамизмът в България

В последните дни се зашумя много покрай предложението на БАН да се внася работна ръка отвън.[1] Причината – емиграционната криза, липса на квалифицирани работници и невъзможността бизнесът да посреща нуждата си от жив труд. Почти винаги когато се заговори за такъв внос като че ли по естествен начин и капиталът, и държавата се присещат за Виетнам. Така например, през 2009 г. Масларова иска да внася виетнамци за строителството. Въпреки посещението ѝ в Ханой и постоянното дърдорене из медиите, че 2000 виетнамци ще нахлуят, те така и не заляха пазара. Преди по-малко от година се състоя поредната среща между Ханой и София, на която бяха обсъдени сътрудничеството в икономическата сфера и подготовката на кадри между двете страни. През май Станишев също заговори за минали идеи за внос на работна сила, но от съвсем различен ъгъл. Противно на БАН, той очерта предложението за внос на виетнамци по време на тройната коалиция като антикризисно, като доказателство за умението на коалицията да управлява пазара. Според Станишев, предложението за внос не е продиктувано от  емиграционната криза, а от изобилието от работни места. Изглежда, „виетнамецът“ е станал лек за раните на пазара и неговото или нейното прецизно регулиране управлява зарастването на тези рани.

Предложението на БАН съвпадна с оправданията на зам. председателя на народното събрание Иван Иванов, че никога не бил предлагал заселването на села с бежанци. Предложил или непредложил, изказването му се подхвана в публичното пространство и заваляха открито расистки идеи. Селектирането на мигранти според „ценноста им“ беше една от тези идеи. Бежанците, разбира се, са предпочитаният вариант, тъй като те така или иначе се опитват да преминат границите ни. Лесно може да отворим пазари на същите тези граници и да разпределяме бежанци в зависимост от тяхното образование, квалификация, практикувани професии, културни и антропологични характеристики. Може би това е бъдещето на ЕС. В крайна сметка, изискванията да се приемат рентабилни мигранти не са приумица на интелектуалците в България, а намират широка подкрепа и в Германия, и в Австрия, и в Англия. Но да се върнем към българския контекст.

„Виетнамецът“ е една от конститутивните политически фигури на прехода в България, която изиграва важна роля в консолидирането на про-пазарните идеологии в страната. Най-общо казано, може да твърдим, че днес този образ вплита в себе си дирите на историята на този преход.[2] Нека за момент разгледаме някои употреби на тази фигура в последните години. Небезизвестни са дискурсите, които рамкират виетнамците според мистични и често взаимноизключващи се характеристики: „предприемчивост“ и „находчивост“, „чистота и скромност“, „трудолюбивост“, „обиграно спекулантство“. Интересът към кулинарните навици на виетнамците е може би най-стабилен. Според бате Енчо, например, да имаш баща виетнамец е „много интересно“ и със сигурност води до особени кулинарни привички, като кучеядство. Може би една от най-антагонистичните статии в последните години е поместеният във вестник ” Сега” (2008) „разсекретен архив“ на кореспондента на БТА между 1981-1985 в Ханой, Светослав Терзиев. „Виетнамците идат – помните ли ги?“ се опитва да привлече вниманието ни към надвисналата опасност, стаена в евентуалното завземане на пазара на труда в България от виетнамци. Причината за тази публикация става ясна в заключението: “Емилия Масларова…, която през 1991 г. като министър на труда и социалните грижи едва отпрати последните виетнамци от България, подписа на 8 април 2008 г. в Ханой с виетнамската си колежка Нгуен Тхи Ким Нган писмо за намерения за насърчаване на сътрудничеството в областта на труда и социалната политика”. (Сега, 2008)

2e469a60-ddcf-46b8-914f-ad1897203e3f

Статията на Терзиев ни оставя с редица въпроси. Как така „[с]оциалистическото сътрудничество в трудовата заетост не потръгна добре“, а пък броят на чуждестранните работници в България между 1973 и 1989 се увеличава минимум единадесетократно[3]? И също, ако те не са вървели добре, защо половината ми близки, близките на моите приятели и близките на моите близки са работели (и доскоро продължаваха) в Либия, Сирия, Ирак? Защо кавички придружават думата работник в коментара на Терзиев и кое позволява да се вменява „фалшивост“ на категорията? Какво означава някой да е „работник наужким“?

С този текст  ще се опитам да отговоря, поне частично, на зададените въпроси. За да постигна това, първо ще се спра накратко на договорите, подписани между Виетнам и България през периода 1973-1986 година. Тук не може да говорим за статичност. Но една характеристика на отношенията между чуждестранния работник и държавата остава непроменена по време на социализма. Ако социализмът се опитва да приближи социално чуждестранният работник/практикант и местния такъв (чрез еднакви права и задължения, чрез осигуряване на еднакви битови условия, например правото на общежитие, правото на чифт работни дрехи и др, които мерки сочат към стремеж за създаване на споделено социално пространство), то антикомунистическата опозиция през 1989 скъсва с този модел и прибягва до засилено използване на расови дискурси. Виетнамецът бива произведен хем като расова категория, хем като работник (понякога и в кавички), но винаги като заплаха за бленувания, лишен от дефекти пазар. Тази двойнственост на антивиетнамизма позволява стабилизирането на пропазарните настроения в България и създаването на условия за отдалечаването, бруталното изтласкване на Витнамеца, както социално, така и физически. Същевременно, тази форма на расиализация като че ли е радикализирана днес. Тя е заключена именно в конфликта, който наблюдаваме, когато десни и леви либерали се карат за това дали мигрантите вредят или помагат на пазара. Обикновено изходът от този конфликт е да се атомизира образа на пазара, чрез което и двете уж антагонистични страни успяват да расиализира субекти според този образ (напр. пазарът днес е болен и вече не му трябва предприемчивия виетнамец, който строеше. Утре този същият пазар ще се оправи и ще му трябват мигранти-смирени християни, които да берат рози. И така нататък).

Въпреки изграждането на образа на виетнамеца според нуждите на пазара, изследванията в България по този въпрос са малко. В статията „Виетнамците в България: На по-високо стъпало“ на Евгения Мицева, публикувана във вестник Капитал през 2004[4], може да проследим и едно от най-налудничевите схващания за социализма. А именно отсъствието на движение. От една страна, социализмът е хомогенен и статичен времеви участък, а от друга, неговите субекти не могат да се движат. Две са становищата на Мицева, които заслужават внимание за целите ни тук.

Голяма част от новодошлите идват повторно в България [след социализма], но вече не по договори, а като икономически имигранти и работят самостоятелно“.

„Въпреки социалистическия строй вече повече от 15 години Виетнам развива пазарна икономика. Новият тип отношения позволява и движение на населението. Масово и от цял Виетнам емигрират предприемчиви виетнамци.“

Първото становище е интересно само по себе си, защото предпоставя, че икономическото мигрантство е характерно за постсоциализма. Така, миграцията по време на социализма се превръща в неикономическа категория (идеологическа, политическа?). Тя е нещо друго. Тя е договорена и планирана, което пък от друга страна предполага несамостоятелна работа. Следователно, производителността на мигранта по време на социализма не принадлежи на мигранта. Тя принадлежи на нещо друго. В сегашните условия, тази производителност е на мигранта, тя е недоговорена, свободна.

Второто твърдение противоречи на първото (а и на целия текст в частта си за социализма). Пазарната икномика разрешава, опосредства движението (и свободата на производство?). Като че ли движението изначално принадлежи на пазара. Тoзи тип дискурси са строго съотносими със схващането за социализма като немобилен[5], неразрешаващ движение.[6] Всъщност, движението на труда в социалистическия блок рязко се ускорява в края на 1960-те години. В България, движението на труда се освобождава сравнително в началото на 1970-те години като следствие от все разпространението на идеята, че от екстензивен тип проиводство е редно да се премине към интензивен тип. През 1970 г. излиза книгата на Минко Минков, който, следвайки предишни изследвания на Стойков  (1962) и Добрев (1968), предлага следната критика на причините за икономическите затруднения на блока: „Работната сила, която се явява основна производителна сила, […] се разглеждаше като веднаж дадена величина, която не може да се придвижва.“ Минков твърди, че за социалистическите страни ще е по-добре, ако движението на работна ръка се освободи.

Той мисли това освобождаване през погледа на три допускания: 1) би укрепило интензивното развитие както в различните страни, така и в блока като цяло; 2) би преодоляло различията в стандарта на живот, които са съществували в блока; 3) би повишило икономическата конкурентноспособност спрямо тази на капиталистическите страни. Минков противопоставя социалистическото движение на работна сила на понятието за свобода на движение, което по онова време е подложено на непрекъснати дебати в капиталистическите държави. Според него, постигането на пълна заетост не би трябвало да се подчинява на екстензивното развитие на шепа държави (какъвто е бил случаят в Западна Европа, ако погледнем ефектите и формата на гастарбайтерските програми) и движението на жив труд трябва да бъде организирано според интересите на всяка страна в тези отношения (трудещите се, приемащата и изпращата страна). Минков предлага едно разбиране за движение, което има предвид  социалистическия блок в неговата цялост и което, според автора, би улеснило интеграцията на страните в блока.

Докладът на Стойков и книгата на Минков са в теоретичната основа на приемането на чуждестранни работници в България. Разбира се, движението не е изцяло освободено. В началото на 1970-те години България, заедно с други социалистически страни, преговаря с Египет и Виетнам за приемането на работници. Първоначално НРБ предпочита да наеме работници от Египет заради тяхната квалификация. Работниците от Виетнам са били единствено втори вариант за страната ни, тъй като те са били неквалифицирани, не са имали трудови навици и в по-голямата си част са били млади ветерани.[7]

Преговорите с Египет пропадат заради несъгласие относно курса на клиринговия долар, според който да се определят заплатите и обезщетенията на работниците. Така, Виетнам се превръща в Египет. 1973 г. слага началото на приемането на виетнамски практиканти (а по-късно и работници) в България[8]. Дотогава, отношенията между Виетнам и България касаят предимно обмен на студенти. България сключва общо две споразумения (през 1973 г. и 1980 г.) и едно допълнително споразумение (1986 г.) с Виетнам. Спогодбите говорят за използването на приобщаваща политика спрямо идващите, чийто интензитет е различен в различните периоди на тези отношения. В началото България приема 3000 практиканта от Виетнам, през 1980 г. 17 000, а в началото на 1989 г. тази бройка достига 20 000. България осигурява преводачи за новодошлите, обучения по български език, охрана на труда, условията на живот и работа в НРБ (времетраенето на обученията намалява от 6 месеца през 1973 г. до 3 месеца през 1980 г.). Езиковото обучение продължава и след като виетнамските граждани са включени в производствения процес (6 месеца след пристигането им през 1973 и 3 месеца през 1980) като за целта предприятията прикрепят виетнамските работници към български такива. По време на първоначалните обучения, виетнамските работници получават стипендии, а след това тяхното възнаграждение е определяно съобразно заплащането на труда на българските им колеги. Всички чуждестранни работници се ползват с правата и задълженията на българските работници. България е задължена да осигури

подходящи битови условия, съобразно мястото, където се обучават и работят (общежития, столова храна, условия за провеждане на културни мероприятия, физкултура и друга обществена дейност) на равни начала с българските трудещи се в съответната стопанска организация; еднокракто и безплатно (веднага след пристигането в НРБ) два компект бельо, комплект горно облекло, включително и шапка, обувки, ватенка, комплект анцуг, кецове и комплект тоалетни принадлежности; предприятията осигуряват работно и защитно облекло, лични предпазни средства, необходимите инструменти, съоръжения и др. (ДЦА 136.73.330, стр 13-14, 3.10.1980)

Към приобщаващите политики, също така могат да се включат и отпусканите средства за честване на национални празници, както и създаването на условия за членство на чуждестранните работници в профсъюза[9]. Политиката на НРБ спрямо виетнамските граждани има и своите наказателни страни. Може би най-репресивната мярка е новосъздадената алинея към допълнителното споразумение, подписано през 1986 г., според която виетнамските работници трябва да изплащат не по-малко от 10% от възнаграждението си (след наложени данъци) „в полза на СРВ“, което чисто и просто означава, че през 1986 България прехвърля дълговия риск на Виетнам от държавата към работниците. Сумите от 12 998 941,38 лв от 1986 до 1990 и 2 433 577,17 лв. само за 1991 са изплатени за погасяване на дълга на Виетнам.[10] Сума, акумулирана на база на тези 10%. Също така, виетнамските работници не могат да идват със семействата си в България и децата им остават във Виетнам дори и в случаите, когато двамата родители са на работа в България. Виетнамците нямат право на еднократна помощ при раждане на дете или пък на месечни семейни добавки за деца. Очевидно целта е краткосрочно установяване в България, което да не превишава времетраенето на трудоустрояването.

Между 1973 г. и 1989 г.  съществуват няколко периода в отношенията между чуждестранния работник, държавата и предприятията, които водят до производството на особен тип категория на „Виетнамския работник“. Виетнамецът бива полаган в позициите на практиканта, работника и накрая на задлъжнелия работник. Но тъй като, както твърдят Медаров и Цонева (2016)[11], „промишленото управление се е стремяло към осигуряването на постоянен достъп до средствата за производство“, става необходимо възпроизводството на тези категории да следва линия на приобщаване дори и в късния социализъм. Две неща водят анализа ми в тази посока. Първото е сравнително лесно постигнатия консесус в профсъюза за мястото на чуждестранния работник. Изказването от 1986 г. на Коста Андреев, секретар на Българските профсъюзи по това време, че мястото на чуждестранния работник е в българските профсъюзи предвид засилващите се процеси на миграция, говорят за тази политика на постоянно приобщаване. Второто нещо, което прави впечатление, е реакцията на профсъюза, отново в лицето на Коста Андреев, следваща масов побой, извършен от милицията върху виетнамски работници в завод „България“ в София.[12] Дискусиите, които се провеждат в профсъюза, както и между него и посолството на Виетнам, изразяват неподправена изненада от действията на милицията. Сякаш побоят слага началото на съвсем нови отношения.

Политиката на социално приближаване на чуждестранния работник секва през 1989 г. И докато БПС са виждали ролята си като катализатор на това приближаване, то КТ Подкрепа се превръща в катализатор на обратния процес: рязко дезинтегриране на чуждестранните работници в България. Виетнамските работници се превръщат в изкупителната жертва на тези процеси.

През юли 1990 г., кабинетът на Луканов приема решение 163, чиято цел е създаването на условия за скоростното изгонване на виетнамците от страната. Според министърът на вътрешните работи Бойко Димитров, необходимостта от тази мярка е предотвратяване на потенциалната заплаха, която би дошла от експлоатирането на „проблема” (присъствието на виетнамски работници) в предизборната кампания[13]. Физическото изгонване трябва да започне поетапно и да приключи декември същата година като за тези работници, чиито работни места са ликвидирани или които са уволнени, са изплащани компенсации както следва: 100% от работната заплата за първия, 90% за втория и 80% за третия месец. Падането от власт на Луканов през декември 1990 г. не позволява на кабинета на БСП да осъществи започнатото и то се довършва от кабинетите на Попов и след това от СДС. Въпреки отдадената важност на виетнамците като проблем, те не са единствената група чужденци, които са принудени да напуснат страната. На 5 август 1991 г. се създава Комисия под опеката на Министерски Съвет, чиято задача е да предприеме мерки за евентуалните заплахи, произтичащи от пребиваването на голям брой чужденци в България. Общо 80 държави попадат в списъка на тази комисия, която успява да просъществува дълго след датата на нейното откриване[14].

Но какво е имал предвид Димитров с това, че антивиетнамизмът може да се използва срещу БСП в предизборната кампания? За да отговорим на този въпрос е необходимо да си припомним, че опозицията в лицето на СДС и КТ Подкрепа (предмет на следващите редове), изграждат тази кампания на база на производство на недоволство, свързано с недостатъчно бързото преминаване към пазарна икономика. Това е и отправната точка тук. Създаването на идеята за това какъв е правилният, автентичен път към истински свободен пазар изисква и наличието на механизъм, който да отстрани „елементите“, схващани като „нетипични“, „нежелани“, „недостойни“, та даже и „заразно лоши“ по пътя към подобен тип пазар. Иначе казано, създаването на истински пазар трябва да бъде подчинено  на логика на изключване на тези нежелани елементи, с цел да се избегне рецидив на неистински пазар. Чужденците, и то най-вече в лицето на най-многобройната заплаха – виетнамците, биват рамкирани като такъв елемент.

Предизборната кампания през 1990 г., противно на очакванията на Димитров, не разчита на антивиетнамизъм, което се променя малко след проведените избори. Първата статия, която излиза във в-к Подкрепа във връзка с работниците от Виетнам и тяхното присъствие на територията на България е от 26 юни 1990, малко след изборите. „Самолет за Виетнам“ на Любов Константинова започва така: „Към днешна дата, може би точно като една страна с развита правилно икономическа система, имаме безработни и… чуждестранни работници.“ Още тук се вижда и начинът, по който и занапред ще бъде изграждан образът на виетнамеца. Виетнамецът е в излишък на икономиката и е антагонистичния противник на българския безработен. Но нека проследим по-отблизо този образ. Константинова продължава:

С евентуалното прекратяване на спогодбата за внос на работна ръка от Виетнам у нас ще се освободят работни места – нещо добре дошло за връхлитащите ни икономически промени. Твърде вероятно е престъпността в страната да намалее. Ще си отдъхне и пазарът ни. От спекула, създаване на изкуствен дефицит, чейнчаджийство. Но! Според сега действащата спогодба всеки напуснал България виетнамец може да изнесе платове и други липсващи стоки! Как ще се отрази това върху задъхващия се наш пазар (юни 1990).

От този момент нататък, битката за бърза интеграция към пазарна икономика формира и образа на виетнамеца. В-к “Подкрепа” (а също така и “Демокрация”) започва да публикува все повече статии, които коментират що е това виетнамец и каква е връзката му с прехода към „истински пазар“.  Но преди да премина към тази връзка бих искала да отделя малко внимание на едно специфично разбиране за прехода, което е важно за формирането на виетнамеца като антагонистичен субект. Според Асен Мичковски (в-к “Подкрепа”, 10 юли 1990 г.), икономическа криза в България отсъства. Той е на мнение, че не може да говорим за икономическа криза, тъй като в страната няма икономика („Икономически кризи преживяват само тези държави, в които има икономика“). Икономиката в разказа на Мичковски е „синоним на пазара“. Няма икономическа криза в България, също така, защото икономическата криза е „едно нормално и естествено развитие, в което тя (кризата) е елемент от собственото му саморегулиране.“ Липсата на икономика предполага невъзможността за криза, тъй като кризата е „норма“, „нормалност.“ В „ненормалността на тоталитарното стопанство“ има единствено „деформации и грешки“, които са предопределени според личностните характеристики на тези, които ги създават. Според Мичковски, единственият начин българинът да започне да кара „френски велосипеди (…) и друг вид превозни средства“ е радикална намеса, която не трябва да се подчинява на мисловни процеси, а на бърза реакция. Преходът трябва да е скоростен и да се третира не като рана, която може да се лекува (както видяхме по-горе), а като тумор, който трябва да се оперира и да бъде отстранен. „Да живее икономическата криза!“, заключава Мичковски.

Това схващане за необходимия преход към пазарна икономика като за норма и нормалност, към която трябва да се стремим се превръща и в тип продуктивна власт, където „елементите“, за които споменах по-горе са решаващи.  Мичковски рамкира пазара като потенциал. Той все още е нереален. Но за да се превърне в реалност, трябва да възникне процес, който да изкорени миналото и радикално да трансформира средата, където потенциалът да стане реалност. Виетнамецът репрезентира както тоталитарното минало[15], така и пречката, която да бъде преодоляна, за да може да се случи трансформацията. Тази пречка често намира образ в изрази като виетнамския синдром и виетнамиада. Според Кирил Филев, болестта на пазара се крие именно в този виетнамски синдром, който позволява на виетнамците с типичнита си азиатска комбинативност да се възползват от българското законодателство и да акумулират богатство без да им се налага да работят.[16]

Иван Събев съзря във виетнамците интересно противоречие. Те са едновременно продуктувия излишък, заради който българите не могат да намерят работа, хем мързеливи безработни, които вредят на пазара с незаконна валутна спекула.[17] Заради тази им причудливост Нора Стоичкова се обяви за незабавното им изгонване в статия от ноемри 1990 г. във в-к “Подкрепа”. Авторката е даже склонна да се опрости дълга на Виетнам към Бългрия, само и само да се отървем от виетнамците, за да може пазарът да диша. Виетнамецът се превърна в последната тоталитарна недомислица, която трябва да бъде изпъдена и премахната.

От средата на 1990 до началото на 1993 г., виетнамецът се превръща в монолитен обект на омраза от страна на антикомунистическата опозиция в България. И ако “голямата екскурзия” е предпоставка за създаването на фигура, с която опозицията се солидализира, то едновременно с това тази съща опозиция изгражда един друг образ. Днес този образ, който е и образ на чужденеца (потенциален) работник, все още играе роля в често неуловимите и расиализиращи дискурсивни практики. Възможността да мислим виетнамците (или който и да било друг) като елемент, строго принадлежащ на пазара (било то такъв, чието изгонване ще го заздрави или чието приемане ще го измъкне от недостига на иначе принадлежащата му работна ръка) е идеологическото заявяване на „върховенството на пазара“.

 

[1] Благодаря на Мадлен Николова и Жана Цонева за внимателния прочит и предложенията по статията.

[2] Тук взимам на заем терминът „traces of history“ (дири на историята) от Патрик Уолф, който разглежда расата именно като такава диря на историята. В едноименната книга, авторът дискутира и сравнява осем режима на раса. За повече подробности виж Wolfe, P. 2016. Traces of History: Elementary Structures of Race. London-New York: Verso Books.

[3] Тук включвам единствено бройката на работниците, идващи от Виетнам. Фактически, тя е много по-многобройна, ако включим тази на работниците, идващи и от други държави като Куба, Афганистан, Сирия и прочие.

[4] Тази статия по-късно бива поместена в сборника на Анна Кръстева Имиграцията в България.

[5] Това не е характерно само за България. Швенкел (2014, 2015) описва подобни схващания и в контекста на Германия.

[6] Мобилността все по-често започва да се схваща като качество на неназадничавите.

[7] Вж. например “Докладна записка от 6.2.1973 от Мишо Мишев и Кирил Зарев относно възможностите за продължаване на преговорите с АР Египет по спогодбата за размяна на работна сила” в централния архив.

[8] По време на преговорите, Виетнам настоявали спогодбите да договарят изпращането на практиканти, а не на работници. Архивите показват, че Виетнам са се борили за тази дефиниция до последния момент и България я приема. В моето четене на този казус,  изпращането на практиканти вместо работници е било по-добрия вариант за Виетнам, защото по такъв начин изпратените не само се трудят, но се и обучават. Това, което Виетнам са спечелили в замяна са вече квалифицирани работници, а не просто използвана работна сила. Категорията „практикант“ не е упражнявала единствено символна власт, но е имала за цел да създаде работник, обучен в социалистическия строеж. През 1973, Мишо Мишев пише до Станко Тодоров, че „двата проекта са идентични до голяма степен … В заглавието на споразумението, думата „работа” е изпусната съзнателно, така че да не се използва в ущърб на някого.” Виж ЦДА, Доклад от Мишо Мишев за спогодбата между Виетнам и България за приемането на виетнамски граждани на професионално обучение и практика. 30.05.1973.

 

[9] Това се случва едва 1986, след намеса на Куба.

[10] ДЦА 136/89/656

[11] Медаров и Цонева. 2016. SHAPING INDUSTRY FROM THE LEFT IN EUROPE. Country report Bulgaria. Rosa Luxemburg Foundation.

 

[12] За повече подробности виж Апостолова 2014 “От реален социализъм към реален капитализъм” в Apostolova, Deneva, Hristova. 2014. Situating Migration in Transition: Sketches from Bulgaria, с редактор Росица Генчева. София: КОИ.

[13] Виж ДАЦ. 1990. 136/85/347.

[14] За последно съм я проследила до 1994 г.

[15] Заключено във въпроса КОЙ подписа спогодбите с Виетнам в края на статията на Константинова.

[16] 6.11.1990 г. В-к Подкрепа.

[17] 19.03.1991 г. В-к Подкрепа.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Рая Апостолова

Рая Апостолова е докторантка по социология и антропология в Централно-европейски университет, Будапеща, Унгария.