Малки опасности с непознати и дрон

Не съм физиономист. Или по-скоро съм обратното на физиономист – всички хора ми изглеждат познати. Или еднакви или сходни.

Няма да забравя преди няколко години когато се запознавах с един учител и той каза – о, колко интересно, вие сте от Унгария. Аз отвърнах, леко засегнат – от България съм и ние вече се познаваме. Всъщност, ако трябва да съм честен – преди 2 дни Ви бях на гости. Той ме погледна учудено и отвърна – Не, аз преди 2 дни не бях в тази държава… И настана неловко мълчание, докато не осъзная, че го бъркам с друг учител (помоему изглеждащи еднакво) и не се наложи и двамата да се извиним за объркаността ми. Така съм бъркал съседи, приятели, не толкова близки приятели – хората изключително много си приличат.

С две думи трудно ми е да разпознавам различните лица. Особено на хора, с които сме се запознавали, но не сме се виждали от много време. И затова, понеже мога просто да кажа – Вие кой бяхте, аз симулирам. И ако човек се зарадва да ме види и аз му се радвам и си печеля време, в което мозъкът ми да направи причинно следствените връзки.

И така до преди няколко дни, когато провеждах моята всекидневна паркова разходка. Напълно екипиран, с възможно най-звукоизолиращите слушалки, аз вървях из парка и срещу мен видях двама души. Те нещо си говореха, играеха на телефоните си и се приближаваха към мен. И с всяка изминала крачка, приближавайки ги, аз виждах, че гледат в мен, сякаш опитвайки се да познаят под маската дали съм аз, дали не съм, вглеждайки се все повече и повече в мен.

Аз също се опитвах да си припомня дали съм ги виждал някъде, но не – никаква идея нямах, а те продължаваха да се приближават, да ме гледат и изведнъж даже започнаха да ми махат.

Усмихнах се леко. Явно ме познават и им помахах. Сега като се приближа съвсем, ще си сваля слушалките и ще ги заговоря – дотогова все ще се сетя кои са.

Разстоянието намаляваше, а тяхното ръкомахане и викове на радост от това, че ме виждат ставаха все по-настойчиви и силни. Сякаш това бяха отдавна забравени приятели, които не бях виждал (и все още не се сещах кои са), но те викаха, махаха и аз нямаше как да не се включа. Усмихнах се широко и размахах ръце.

И тогава усетих тъпа болка в гърба си малко под врата. Не беше толкова силна, че да падна, но достатъчно, че да ми паднат слушалките. Погледнах към двамата ми стари приятели:

– Господине, господине…. Внимавайте, дрон! – крещяха те и се затичаха към мен.

Погледнах назад и видях един дрон, който беше срещнал челно гърба ми. Хората дойдоха и ме попитаха:

– Добре ли сте, много съжаляваме. Опитахме се да ви предупредим, да внимавате, но вие май не ни чувахте…

– Да, да всичко е наред…. Аз… аз съжалявам – отвърнах леко засрамен и се изправих.

Отправих се към вкъщи – вече нямах настроение за разходка. Не знам кое повече ме болеше – гърба, в който се блъсна самолет или нараненото ми самочувствие, че не съм толкова специален, че хората да ми се радват като ме видят на улицата по този начин.

Това се случи преди няколко дни… Синката на гърба ми изчезна. Но с нея изчезна и желанието ми да поздравявам хората. И сега постигна обратния ефект – когато някой ми махне, вече първото което правя е да се предпазя. Да не би да ме удари нещо – велосипед, кола, самолет, дрон. И чак след това да помахам обратно. Защото безопасността била най-важна – така поне казват…

Глупости. Ще продължа да махам на всички – на тези, които пред мен помахват за такси, на регулировчика на площад Народно събрание, дори и на хората в парка, не успяващи да заобиколят моята особа със своя летателен апарат. Защото кой знае, може да се окаже, че някой маха точно и само на мен.

Шабат Шалом.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика