Малкоизвестна история за правата на човека

Гита Сагал е основател на Центъра за секуларни пространства, който се противопоставя на фундаментализмите, предоставя трибуна на секуларните гласове и промотира универсалните човешки права. Преди това тя оглавява джендър  програмата на Амнести Интернешънъл. Тя е член на борда на Southall Black Sisters, неправителствена организация, застъпваща се за правата на жените от малцинства във Великобритания, и основател на мрежите Women Against Fundamentalism и Awaaz: South Asia Watch.

 

                        Гита Сагал

Много от предположенията за това кой е автор на Всеобщата декларация за правата на човека са погрешни. Малкоизвестната история на мъжете и жените, написали този основополагащ, емнаципиращ и антиколониален документ трябва да продължи да се разказва в съвременния свят.

В деня на годишнината от приемането на Всеобщата декларация за правата на човека можем да помислим дали идеята за правата на човека с ценностите, които утвърждава, вярвата във “върховенството на правото” и глобалната им визия са все още актуални в съвременния свят. Идеята, че има абсолютни стандарти е подложена на атаки едновременно от ляво и от дясно. Философът Аласдеър Макинтайър, автор на  “След края на добродетелта”, казва: “Естествените права и самоочевидните истини, прокламирани в Американската декларация за независимостта, са равностойни на вярата във вещици и еднорози.” Докато отляво, в “Првата на човека и империята” Костас Дузинас нарича правата на човека “политическата философия на космополитизима” и твърди, че човешките права в днешно време кодифицират и “конституционализират” нормативните източници на Империята.

Онези, които се противопоставят на опитите на британската администрация да отмени забраната на изтезанията, произтичаща от правата на човека, биха били изненадани да видят себе си като строители на Империята. Единствените оръжия на тяхно разположение са конституциите на техните страни и системата за правата на човека, която еднозначно отхвърля изтезанията. Макар развитията в тази сфера напоследък действително да позволяват правата на човека да бъдат използвани за опрвдаване на чуждестранни военни интервенции на хуманитарна основа, големият юридически корпус свързан с правата на човека ограничава властта на държавата да злоупотребява с тях и защитава индивидуалните свободи. Въпросът е дали тези свободи произтичат от “Запада” и следователно са ограничени в своето приложение? Страните, свързани с Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), със сигурност изглежда смятат така. През 80-те и 90-те години на миналия век, ислямските страни съставят алтернативна Декларация от Кайро за правата на човека в Исляма.

Идеята, че различните народи се ползват от различни права би изглеждала абсурдна в средата на ХХ-ти век на борещите се срещу колониалното потистничество или на строителите на новите нации. Варварството, отключено в света от Втората световна война, със сигурност е основна грижа на делегатите, съставили Всеобщата декларация за правата на човека. Както и стремежът да изградят един по-добър свят в рамките на националната държава и да ограничат външната агресия и военните конфликти. “Беше задължително народите по света да припознаят съществуването на код на цивилизовано поведение, който би се отнасял не само до международните отношения, а и до вътрешните работи”, казва Бегум Шайста Икрамулла, член на Учредителното събрание на Пакистан и делегат в ООН през 1948 г.

Сюзън Уолц е сред изследователите значително допринесли за възстановяване на забравената история на съставянето на Всеобщата декларация за првата на човека чрез отбелязването на ролята, която са играли личности като Бегум Икрамулла и други. Изследванията й показват колко погрешни са много от предположенията по отношение на този основополагащ документ. Елинор Рузвелт често е смятана за единственият автор на Всеобщата декларация, поради факта, че е председател на комитета по изготвянето на текста. Гражданските и политическите права се смятат за класически въпрос на Запада, докато Съветският блок се застъпва за социалните и икономическите права.

Вдействителност, показва Уолц, Рузвелт не предлага нито текста, нито основните идеи, които оформят Всеобщата декларация. Рикардо Алфаро, бивш президент на Панама, предлага идеята и черновата за такава декларация, която е възприета от много други, включително общественици и интелектуалци като Хърбърт Уелс. Докато по ранните чернови работи Рене Касин от Франция, заедно с много други юристи от САЩ, всяка една отделна клауза е гласувана от дръжавите-членки, а много предложения идват от малки и наскоро придобили независимост, бивши колониални държави. Латиноамериканските страни настояват за социални и икономически права, докато Съветският съюз се концeнтрира върху расовата дискриминация – удобен начин да се натрие носа на САЩ, както и на колониалните държави.

Желанието за еманципиране на всички, идеята, че правата на човека се отнасят до всички навсякъде по света, се появяват като основен акцент. Значителни допълнения по отношение на робството, дискриминацията, правата на жените и правото за национално самоопределение са направени от новоосвободилите се от колониализма страни.

Двама от основните автори са Ханса Мехта от Индия и Чарлз Малик от Ливан, който е рапортьор на комитета за съставяне на текста. Ханса Мехта, необикновна активистка и неустрашим член на Учредителното събрание на Индия, е отговорна за текста на Член 1: “Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права”, отстоявайки тезата, че ако вместо “хора” се използва “думата “мъже”, то това би изключило жените. Тя е основната фигура, която осигурява равенството на половете в документа.

Югославия предлага правата на човека да се отнасят и до народите от несамоуправляващите се и подопечни територии. Карлос Ломуло от Филипините защитава тезата, че пълни права трябва да бъдат дадени на колониите. Член 2, по тази причина, гарантира недискриминация (стандартна клауза, която по-късно е включена във всички международни договори и конвенции) на основата на раса, класа, социален произход и т.н., влючваща също и права на подчинените народи, “няма да се допускат никакви различия, основани на политическия, правния или международния статут на държавата или територията, към която човек принадлежи, без оглед на това, дали тази страна или територия е независима, под попечителство, несамоуправляваща се или подложена на каквото и да е друго ограничение на суверенитета.”

Политическите различия са ясно видими, но дебатите не възникват задължително между отделните блокове. Има политическо разделение между мюсюлманите по отношение на религията и брака, две много оспорвани теми. Саудитска Арабия се противопоставя на Член 16 за правото на избор в брака. Бегум Икрамулла опонира на саудитската гледна точка в своята реч против ранния брак. Тя приема, че има равни права в брака на основата на това, че “равни” не означава задължително еднакви. Уахиз Рафаат от Египет възприема текста за брака, отбелязвайки, че ограниченията на брака на основа раса (като в САЩ) са по-шокиращи за неговата страна, отколкото ограниченията на основа вероизповедание или националност. Клаузата за брака, накратко, се оказва повод за сблъсък на редица мнения, за да се оформи една егалитарна основа на брака между зрели личности, която дотогава липсва в много страни, независимо дали на Изток или на Запад.

Клаузата по отношение на свободата на вероизповедание е подкрепена от няколко делегати мюсюлмани. Външният министър на Пакистан, Зафрала Кан, цитира стих от Корана, в който се казва: “Който желае, да вярва, а който желае, да остане неверник!” (18:29) Той вярва, че правото да се променя религията се съдържа в учението на Исляма. Мохаммед Хабиб от Индия, подкрепя тази теза, която е в съгласие с конституцията на Индия. Само че Саудитска Арабия му се противопоставя и в последствие се възрдържа от гласуване на самата Всеобща декларация. Никой не гласува против Всеобщата декларация, макар Саудитска Арабия, Южна Африка и Съветският блок да се въздържат, а петдесет други страни гласуват в нейна подкрепа.

Ернан Санта Круз от Чили, член на комитета по съставяне на текста, пише: “Имах ясното съзнание, че участвам в истински значително историческо събитие, при което се постигна консенсус за върховната ценност на човешката личност, ценност, която не произхожда от решението на нито една световна сила, а от сомия факт на същестуването – която дава неотменимото право да се живее свободно от нужда и потисничество и цялостно да се реализира личността на всяко човешко същество. В залата на Общото събрание на ООН… цареше атмосфера на истинска солидарност и братство между мъжете и жените от всички географски ширини, подобни на които не бях виждал на друг международен форум”.

Текстът е публикуван в opendemocracy.net

Avatar

Marginalia

Marginalia е интернет сайт за анализи, коментари и новини в областта на правата на човека. Пространство от съмишленици. И още.