Документи като Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето са спасителна визия за бъдещето

В края на миналата седмица получих съобщение на пощата си: един от много уважаваните ми млади колеги бе препратил до мен и останалите учители и специалисти от нашия колегиум следния текст:

Остават броени дни да защитим децата и семейството… 

Здравейте, приятели!

Управляващите се готвят да приемат Национална стратегия за детето 2019-2030 “Всички права за всички деца”

Стратегията грубо потъпква конституционните права на родителите, овластявайки с тях държавата. Тя ще решава кое е вредно за децата на база на много общи и недефинирани в закона термини, което дава възможност за сериозни злоупотреби.

На 8 февруари, 2019г. изтича крайният срок, в който можем да изпратим своята позиция.

Имаме съвсем малко време за мобилизация…  Затова ви насърчавам бъдете активни като подкрепите и споделите с повече хора позицията ни.

Стратегията включва:

=> Изземване на родителските права в полза на държавата;

=> Дискриминация на родителите и потъпкване на техните основни човешки права;

=>  Възможност за бързо легално отнемане на децата от страна на държавните служители;

=>  Обхващане на децата в държавната образователна система от най-ранна възраст;

=> Задължително сексуално обучение в държавните училища и извън тях;

=> „Намаляване на броя на децата, живеещи в пренаселени жилища, до достигане на средните стойности на държавите в ЕС“ в условията на сериозна демографска криза!

Подобни политики са довели до редица злоупотреби в някои европейски страни. Деца биват легално отвличани от социалните служби за това, че родител е повишил тон, пропуснал е имунизация или е дисциплинирал детето си.

Поведението на социалните служители в страни като Норвегия, Швеция и Германия, се е превърнало в средство за контрол върху родителите. След въвеждането на джендър образователни програми в училищата във Великобритания, броят на децата, които искат да променят пола си чрез хормони и оперативно е нараснал 40 пъти.

Стратегията по никакъв начин не защитава най-добрия интерес на децата, нито насърчава семейството. Тя противоречи на Конституцията и на международното право. Ето защо е важно да поискаме „Националната стратегия за детето 2019-2030 г.“ да бъде отхвърлена!

След като прочетох тези думи, не бързах да им реагирам емоционално. Много се притесних да не се повтори случаят с „Истанбулската конвенция”, която бе подложена на безкрайно много критики, нападки и накрая, отхвърляне, като беше очевидно, че повечето й отрицатели не са я чели.

Прочетох съвестно съдържанието на Стратегията. Запознах се и със становището на БПЦ. Консултирах се с психолози, които работят с ученици. Говорих с учен, който в момента изследва историята на отношението към детето в предосвобожденския период на България. Разговорът ни отведе до Библията и част от възрожденските текстове, които са обект на изследване във връзка с тази тема.

Картината доби печални и отчайващи измерения.

Родител и учител съм. Животът ми е посветен на децата. Те са центърът, който определя движението ми в пространството, насочва и осмисля емоциите ми, диктува всичките ми житейски решения. Изправя ме пред различни проблеми, предизвикателства, безкрайни радости и тежки трудности. Но най-вече, пред огромната отговорност, която представлява честта да си родител и учител. Независимо в коя роля съм, за мен отглеждането, възпитаването и образоването на деца е постоянен извор на усещания водещи до две противоположни състояния: на огромна власт и безкрайна слабост. Властта над онези, чиито живот зависи от твоята воля, преценка и действия; слабостта от едновременното желание да обичаш безгранично децата си и да им позволиш да бъдат деца, но в същото време да ги научиш да се държат, разсъждават и постъпват като възрастни. Разбира се, че в подобна ситуация, колкото и да се стремя, невинаги постъпвам правилно и по най-добрия възможен начин. Дали като повиша тон, кажа нещо неуместно или прибягна до наказателни методи, от които няма никакъв смисъл и резултат, защото са насочени към коригиране на последствията, а не към истинско справяне с причината, която ги е породила.

Често, въпреки най-добрите ми родителски намерения, трудностите и непреодолимите обстоятелства, пред които съм изправена, ме ограничават и не ми позволяват да взема най-добрите решения. В процеса на добиване на опит в двойната роля на родител и учител, все по-ясно осъзнавам, че в нито един от случаите нямам гаранция за собствена безпогрешност и затова единственият начин да реша възникналите проблеми с децата, е да ги направя мои партньори и съюзници в справянето с моментите, когато животът не е само забавление и радост. Невинаги се получава, защото преди да бъда родител или учител, съм човешко същество, което, независимо на колко години е, греши и става жертва на собствената си несъвършеност и слабости. Борбата с тях е за цял живот, а не само до навършване на 18 години. Тази гледна точка води до логичното признание и заключение, че ако аз, като родител и учител помагам на децата да бъдат деца по правилен и полезен за тях начин, то и аз имам нужда от някой, който да ми помага да живея живота на възрастен по възможно най-полезен и смислен начин.

След като прочетох Стратегията, осъзнах, че тези, които са я изготвили, изхождат от гледна точка подобна на моята. Вероятно такъв документ винаги може да бъде написан още по-добре, но при липсата на друг със същата завършеност, изборът ми е да оценя с благодарност това, което ми дава към момента. А то е просто: ако българската държава иска емиграцията да се намали, раждаемостта да се повиши и да се реши демографската криза, е добре да осъзнае, че адекватната помощ за децата е неминуемо свързана с целесъобразната помощ за семействата им. Родителите и децата са един и същ организъм, в който няма как да лекуваш едно, а друго, не, защото накрая целият ще рухне. Стратегията предлага варианти и визия за цялостна грижа, без да разделя проблема „деца” от проблема „родители”:

Първият период (0-6/7 г.) е периодът, включващ бременността и ранното детство, като се отчитат увеличаващите се доказателства, че бременността и ранното детско развитие са  изключително важни за цялостното развитие на индивида, с влияние върху всички следващи етапи от развитието. В този период са налице много специфични предизвикателства и са необходими конкретни мерки за подкрепа на децата и семействата, както и мерки, насочени към бременността на жената.

Следващите два периода от детската възраст – този на детството и на ранното юношество (7-13 г.), както и този на юношеството (14/15-18 г.), имат своите специфики и предизвикателства и изискват конкретни, целенасочени и системни усилия и мерки за подкрепа, надграждащи ранното детско развитие.

Възприемането на този подход дава възможност интервенциите на държавата да бъдат насочени към точния момент, в който децата и семействата се нуждаят от тях, предвид специфичните потребности на децата в различните възрастови групи. Това улеснява поставянето на цели и планирането на мерки за децата[1].

Осмисляйки тези думи, отново си припомних аргументите на апела за подписване на петицията. Там ме заплашваха, че държавата ще иска да ми изземе родителските права; потъпква основните ми човешки права като родител; обхваща децата в държавната образователна система от най-ранна възраст; иска задължително сексуално обучение в училище; стреми се да се намали броят на децата, живеещи в пренаселени жилища. Но може би най-страшният и смазващ аргумент е, че България ще стане като Норвегия, Швеция или Великобритания.

Като прилежен ученик отново изчетох текста на Стратегията, но не успях да видя с очите си черно на бяло, че Държавата ще ми вземе децата за щяло и нещяло. Помислих, че нещо не съм разбрала. Отново проверих. Няма такова нещо. После пак зачетох аргументите на Съпротивата и се почувствах като извънземно, което вече 15 години майчинство живее в заблуда. Посветила съм живота ми на това децата ми да се образоват и развиват от малки; с дъщеря ми съвестно говорихме за всичко, което й предстои като жена и за онова, за което трябва да внимава и да следи; със семейството ми сме инвестирали огромни средства, за да могат децата ми да имат хубав дом, защото той трябва да е тяхното убежище и място за спокойно съзряване. Не съм емигрирала, но често съм се водела от прочутите принципи на възпитание и образование на Норвегия, Швеция и Дания. Все пак, една от първите книги, които децата ми прочетоха, беше „Пипи Дългото чорапче”. Оказва се, че в очите на наистина просветените родители, всичко това е било грешно, опасно и застрашаващо недосегаемостта на личността ми като майка.

Жертва на родителска заблуда или не обаче, като учител с тъга и тревога всекидневно наблюдавам основанията за потвърждаване на следните данни публикувани в Стратегията:

През 2017 г. пострадалите от престъпления деца са 4106, от които 1811 са под 14-годишна възраст. Сред най-разпространените престъпления срещу деца са незаконното брачно съжителство, от което са пострадали 670 деца; развратните действия – 449 деца, и пътно-транспортните произшествия – 223 деца. От престъплението незаконен трафик на хора през 2017 г. са пострадали 39 деца. По отношение на противоправните деяния на непълнолетните лица през 2017 г. от  прокуратурата са наблюдавани общо 2650 дела за престъпления, извършени от непълнолетни лица.

Резултатите от проведените през последните няколко години проучвания показват тенденция за непрекъснато увеличаване на разпространението на употребата на наркотични вещества сред учениците в България. Публикуваните през 2016 г. данни от Европейския училищен изследователски проект за алкохол и други наркотици (ESPAD) сочат, че 30 % (около 20 000 – 22 000) от 15-16-годишните ученици в България са употребили поне веднъж в живота си някакъв незаконен наркотик. Като се съпоставят с данните от предходните години, тези резултати свидетелстват за постепенно увеличаване на употребата на незаконни наркотици сред учениците в България, като за 16 години между 1999 и 2015 г. делът на учениците с опит в употребата на незаконни наркотици се е увеличил с 16 процентни пункта или двойно (от 14 % до 30 %).[2]

Родителите могат да си позволят да се изразяват обобщаващо, неинформирано, пропагандно. Да имат своите илюзии, принципи, гледни точки. Право на избор, стига да не е за сметка и ущърб на децата. Родителството не е професия, в която са включени само специалисти.

Учителите обаче нямат подобно право. Те са служители в образователната система и им се заплаща да общуват адекватно и с експертиза с децата. Длъжни са да са изключително добре запознати с всички професионални оценки, наблюдения и изследвания свързани с проблемите на подрастващите. Именно ние, учителите, можем да потвърдим от първа ръка верността на цитираните в Стратегията данни. На почти всеки Педагогически съвет се сблъскваме с все по-трудни казуси, които отразяват цялата сложност и несигурност в съществуването, както на децата сами по себе си, така и на целия семеен микросвят, откъдето идват. Поне за мен, чувството на безпомощност става все по-силно. Осъзнавам, че каквото и да преподавам, първо трябва да съм психолог, а това е наука, с която не съм професионално запозната. Остава спасението на интуицията, но тя може да е подвеждаща и дори с фатални последици.

В настояще, в което трудностите, предизвикателствата и трагедиите се увеличават лавинообразно, документи като Истанбулската конвенция и Националната стратегия за детето са спасителна визия за бъдещето. И не го казвам като техен защитник или теоретик, а като пряк техен ползвател или бенефициент. Ретроградно-популистките кръгове в България попречиха на подписването на Конвенцията, дефинирайки поведението си като далновиден консерватизъм, който запазва и брани традиционните християнски ценности. Извинете ме, но преглеждайки отново историята на България, не видях време, в което в страната ни да е можел да се установи траен консерватизъм, било поради различни преломни и преходни геополитически условия на съществуване, било поради недостатъчна зрялост на политическата ни система.

Колкото до традиционните християнски ценности – тук изскочи нещо крайно интересно, стряскащо и обезкуражаващо, което обаче „подрежда пъзела”.

В хода на изследването си за детската възраст в предосвобожденския период на България, част от което „Маргиналия” вече публикува, Надя Данова: Забравени гласове, проф. Надя Данова се натъква на два текста на едни от най-уважаваните възрожденци, Софроний Врачански и Неофит Рилски. За да илюстрирам примерите си в контекста на Съпротивата срещу Стратегията, отново ще приведа част от представените в публикуваната статия примери:

През 1805 г. Софроний Врачански, който е писал много разумно и мъдро за отглеждането и възпитанието на децата, в „Неделните си слова”, съхранявани в Отдел „Ръкописи” на НБКМ, помества следните, основани на Библията, съвети:

Ако ли та не слуша детето твое, а ти не милвай лозата, както Соломон дума дай му шест раны (удари му шесть тояги) или двенадесет ако ли е голема грешката, а ти му удари и двадесят, он от това биение не умира. Братие, наказуйте вашите чада да се боят от Бога. И вы отцы и матере, рожденний ваше чада оучете и педепсувайте и не толико сас дума, но и с тояга”[3]. Той успокоява родителите, че детето няма до умре, ако го бият „начестичко” с тояга, а от това само ще „повише здраво става. Ти ако му биеш телото, душата от смерти избавяш”[4].

На „любящия” баща се препоръчва да не се спира пред нищо, само и само да пречупи волята на своето дете:

Оухрани и возрасти чадата твои сас наказание и сас педепсиа и сас запрещение. Варди се пред него да са не смеиш, нито да играиш. У младост негова не давай му власт да ходи по своя воля, но строши му ребрата докле расте, почто коги порасте ще покоравей и не ще ти се покори.[5]

Четиридесет години по-късно, през 1852 г. Неофит Рилски казва в своята „Христоматия на славянския език” почти същото:

Не давай власт на детето си и не презирай невежеството му. Наказвай го, докато е малко и счупи ребрата му, докато е младо, за да не е непокорно, когато порасне.

167 години по-късно, в громящите си аргументи срещу Националната стратегия за детето, Българската православна църква казва следното в своето Становище:

Търсенето на средства за борба със случаи на физическо и психическо насилие от страна на възрастни / родители над деца не бива да води до генерално стесняване на родителските правомощия у нас. Повечето български родители са добри родители и не е справедливо те да бъдат ограничавани и заплашвани заради вината на малък процент други родители, които проявяват ниска загриженост или дори агресия спрямо децата си поради слаб родителски капацитет. Проекто-стратегията трябва да отчете, че закрилата над родителските права е в интерес и на самото дете. При възникването на някакъв проблем, свързан с детето, тези, които са го родили, отглеждат го и го възпитават, в никакъв случай не бива да бъдат вкарвани в ролята на „първи обвиняеми” и „презумпционно виновни”. Още по-малко би трябвало стратегията да допуска отделянето на детето от родителите му при недостатъчни, нееднозначни и противоречиви данни за тормоз в семейството спрямо детето (срв. с. 37, НСД`2019-2030 г.). Стратегията трябва да доуточни забранените форми на насилие (с. 37, т. 1, т. 2), за да не бъде злоупотребявано с ролята на „жертва”, вкл. и от самите деца, в случаите, когато родителите използват допустими вербални или физически средства за корекция на детското поведение. Текстове като:

„Мерки, насочени към всички възрастови групи

  1. Въвеждане на забрана за телесното наказание над деца и ефективна работеща система за наблюдение и изпълнение на тази забрана
  2. Въвеждане на работеща система за превенция на домашното насилие, докладване и предприемане на незабавни мерки за закрила при всички случаи на домашно насилие над деца”

създават условия за спекулации, тотално непослушание на детето спрямо родителите му и безконтролно развитие на детската личност с възможност за лесното му отделяне от семейната среда, вкл. и с активното участие на държавни чиновници[6].

Видимо е, че повече от два века, период покрил мощни процеси като Просвещението и развитието на културата и идеите на Новото време, Индустриалната революция, две световни войни, различни тоталитарни режими и културни революции, навлизането на немислими технологии, средства за комуникация и достъп до информация, словото на православния проповедник по семейните и образователно-възпитателните въпроси не се е променило съществено. В основата му детето завинаги ще остане обект на възпитание, без шанс да се превърне в субект, с негово собствено мнение, позиция и гледна точка. А Пипи и нейната вълнуваща, вдъхновяваща и възхитителна особа завинаги ще остане химера с шведски привкус. Остава надеждата, че междувременно традиционният експерт по детските въпроси в лицето на БПЦ поне няма да я анатемоса.

 

 

 

 

[1] „Национална стратегия за детето 2019-2030: „Всички права за всички деца”, стр.

[2] Пак там

[3] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 344 б. В Библията текстът гласи „Който жали пръчката си, мрази синаси, а който го обича, наказва го от детинство”. Библия, Притчи Соломонови, глава 13, 25. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 723.

[4] Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”- Отдел за ръкописи, Ръкопис № 356, л. 345 а. В Библията текстът гласи: „Не оставай момъка без наказание; ако го накажеш с пръчка, той няма да умре.Ще го накажеш с пръчка, и ще спасиш душата  му от преизподнята”. Библия, Притчи Соломонови, глава 23, 13, 14, с. 731-732.

[5] Пак там, л. 345 б. Библейският текст, от който очевидно се е вдъхновил Софроний Врачански звучи така :”Който обича сина си, нека по-често го наказва, за да се утешава отпосле с него. .. Който глези син, ще му превързва раните, и при всеки негов вик ще се вълнува сърцето му. Необязден кон бива упорит, а син, оставен на волята си, става дързък. Гали дете, и то ще те уплаши; играй с него, и то ще те натъжи. Не се смей с него, за да не тъгуваш с него, и после да не скърцаш със зъби. Не му давай воля в младини и не гледай през пръсти на неразумието му. Навеждай врата му в младини и кърши ребрата му, докле е младо, за да не би, като стане упорито, да ти бъде непокорно”. Библия, Книга премъдрост на Иисуса, син Сирахов, глава 30, 1-12. София: Издава Св. Синод на Българската църква, 1982, с. 800.

[6] http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=282504

 

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.