Марта Методиева: Скептицизмът към ваксините обезсмисля образованието

Споделете статията:

 

Сериозен аспект на нерешителното отношение към ваксините от страна на заетите с образованието на българските деца е, че те така недвусмислено отричат неговата цел и ценност. За постигането на причинно-следствената връзка добро образование-добър живот се инвестират средства и усилия в подрастващи, които като станат възрастни, ще имат достатъчно знания и умения да се радват на полезно и смислено съществуване. Едни от тях ще могат да лекуват телата на хората, други душите им; трети ще строят сгради, които да ги приютяват, четвърти ще се борят човешките общности да живеят в мир със себе си и с природата. Пети ще измислят лекарства за различни болести. Ако именно учителите не оценяват постижението в създаването на ваксините срещу Ковид-19 и отказват да се ваксинират, защото изпитват присъщите човешки чувства на страх и недоверие към новото и непознатото, то за какво са всички часове по химия, биология, философия и етика или пък история?!

Учител съм. Харесвам професията си. Друго не искам да върша. Да си учител е начин на живот, не само средство за препитание. Приличаш на същество, което живее в два свята едновременно: този на децата и този на възрастните. В единия общуваш с учениците, а в другия с колегите си. Когато няма пандемия, разбира се. И в двете общности има невероятни личности, които те вдъхновяват, предизвикват, амбицират и осмислят избора да прекарваш живота си в училище: вероятно сбъднат кошмар за много хора, които са бързали да приключат с школския живот в 12-ти клас и повече никога да нямат нищо общо с него. Кошмар за едни, несекващо приключение за други, да си учител е всичко друго, но не и скучно, дори отстрани да изглежда така понякога. Всъщност нерядко е толкова забавно, че чак можеш да забравиш защо си отишъл на работа. Може да забравиш обаче и по други причини.

Да си учител е огромна отговорност. Трябва едновременно да даваш знания и да внимаваш как те променят и обогатяват подрастващите личности, с които ги споделяш. Ако не видиш никакъв качествен ефект от преподаденото, значи не си си свършил добре работата. Имаш два избора да продължиш нататък: да се държиш като истински преподавател, който искрено обича и вярва в това, което преподава и да направиш всичко възможно то да остави следа в учащите или да ти е все едно. Урокът е изнесен, часът е свършил, довиждане. Ясно е, че образователната система ще бележи успехи, ако повечето работещи в нея са от първия тип. Ясно е и, че, ако това е факт и учениците ще са съвсем различни: ще знаят, че това, което са научили, е било толкова важно за някого, че той е направил всичко възможно да е добре обяснено, разбрано и приложено.

Образователната ни система не бележи успехи и напредък, въпреки блестящите изключения. Не толкова заради това, което се учи, а заради начина, по който то се преподава: с отношение и отговорност или с апатия и инерция. В първия случай приемаш, че твоят предмет е част от един общ път към знанието, а във втория отдавна си спрял да следиш темата. В първия случай целта ти е знанието да промени нечий живот, а във втория това не е твой проблем. В първия случай искаш да продължиш делото на Просвещението и посланието му, че колкото сме по-образовани, толкова по-добре живеем, във втория си оставаш в килийното училище и си повтаряш някакви уроци дето нямат връзка с действителността и още по-малко с живота. И така двата случая си съжителстват години и поколения наред, докато светът се върти с бясна скорост, планетата тежи от седем милиарда души, климатът играе своя обезумял танц на промяната, природата изнемогва, а все повече хора не знаят защо са се родили и какъв е смисълът на живота им.

И тогава на сцената идва Ковид-19.

Освен безмилостна болест, коствала живота и здравето на хиляди хора по света, този вирус изигра ролята и на категоричен разобличител. Доказа, че в много случаи глупостта побеждава, но пък доброто има невероятни проявления. Че е възможно светът да забави ход и човек да получи време за размисъл над себе си и битието си. Да осъзнае, че преди да разбере смисъла на живота си, той може би необратимо се е променил. До степен, че завинаги да направи апатията и инерцията невъзможен избор на поведение. Не само в морални или професионални измерения, а и в чисто практически, където основният въпрос е този за оцеляването. Но и за образованието. Може би един от малкото случаи в човешката история, когато тези две понятия са били така тясно свързани и в перфектен баланс. Дълги векове живеенето е било трудно поради липса на знание как да се подобри. Сетне за две столетия познанието бележи такъв небивал напредък, че превръща човека почти в бог, който знае и може всичко или поне много повече, отколкото фантазията му е можела да предположи. Животът става толкова добър и славен, че чак не му се вярва. Толкова не му се вярва, че не усеща как се самозабравя и се издига все по-високо и по-високо. Почти до слънцето, но не съвсем. Защото то изгаря без да пита. Или се заразяваш с Ковид-19.

*****

Можехме да прекараме още дълги години в дискутиране на качеството на българското образование и в даване на предложения за реформирането му, но пандемията ускори процеса. Безапелативно разкри, че голям процент български учители и училища са достатъчно адаптивни, че да спасят втора учебна година с приемливо онлайн обучение. Множество ученици пък показаха, че благодарение на техническите си умения и геймърски навици отлично се вписаха в дистанционното обучение и успяха да натрупат някакъв минимум от знания. От тази гледна точка образователната система се прояви в съвсем положителен аспект и хубаво изненада всички съмняващи се в нея.

От друга страна обаче, реалността на пандемията от Ковид-19 постави въпроса въобще за смисъла от образование в България, държавата с най-нисък процент желаещи да се ваксинират в Европа. Със сигурност във всяка страна има процент антиваксъри и скептично настроени към ваксините. В САЩ, където дълго време имаше най-много заразени и 500 000 души вече са починали от Ковид-19, една четвърт от населението не иска да се ваксинира. Обяснение за това е недоверието към режима на спешност на одобряване на ваксините, чувството, че болестта не е застрашаваща, убеждението и вярата в конспиративни теории, според които ваксините са форма на социален контрол и включват имплантиране на микрочипове. Според някои тази нагласа може да се промени със съвместно противопоставяне на слуховете и даване на достатъчно факти на хората. Ако това не се случи и мнозинството откаже да се ваксинира, ще е много трудно многомилионната страна да добие стаден имунитет и да се справи със заболяването.

Вероятно подобни ще са обясненията и за българския случай. Но в него има акценти, които е важно да се откроят. Въпреки трудностите на онлайн обучението, признанията колко им липсват присъствените занимания с учениците, загрижеността, че децата вече тежко плащат и тепърва ще се справят с последствията от изолацията и отделянето си от естествената обучителна среда, една от професионалните групи, работещи на първа линия, която откровено не иска да се ваксинира, е именно тази на учителите. Въпреки че логиката предполага точно обратната реакция. При опитите да се проблематизира подобно поведение и да се въведе някакъв елемент на задължителност, най-малкото за да се възстанови по-бързо нормалният учебен процес и децата да не трябва да стоят с маски поне в час, започва безразборната употреба на понятия като „фашизъм”, „геноцид” или „болшевизъм”. Целта на всички тях е да погубват човешки животи, докато на ваксините, да спасяват. Досега няма установен процент на починали от милионите ваксинирани по света и хилядите у нас, но страни, в които има и други епидемии, освен Ковид-19, ясно заявиха, че единственото спасение е ваксинирането.

Друг сериозен аспект на нерешителното отношение към ваксините от страна на заетите с образованието на българските деца е, че те така недвусмислено отричат неговата цел и ценност. За постигането на причинно-следствената връзка добро образование-добър живот се инвестират средства и усилия в подрастващи, които като станат възрастни, ще имат достатъчно знания и умения да се радват на полезно и смислено съществуване. Едни от тях ще могат да лекуват телата на хората, други душите им; трети ще строят сгради, които да ги приютяват, четвърти ще се борят човешките общности да живеят в мир със себе си и с природата. Пети ще измислят лекарства за различни болести. Ако именно учителите не оценяват постижението в създаването на ваксините срещу Ковид-19 и отказват да се ваксинират, защото изпитват присъщите човешки чувства на страх и недоверие към новото и непознатото, то за какво са всички часове по химия, биология, философия и етика или пък история?! Кой, ако не учителите и знаещите в едно общество, трябва да призовава към масова ваксинация, защото това е единственият начин да се омаломощи вирусът? Кой, ако не образователите, трябва да обяснява, разяснява и отговаря на хилядите въпроси, свързани с появата и разпространението на болестите, и със справянето с някои от тях благодарение на ваксините? Кой по-добре ще напомни връзката между все по-агресивното навлизане на човека в животинския хабитат и появата на нови и страшни болести?

Кой, ако не просветителите, ще бъде пример за разумно поведение в тежки времена?

Това, че много учители избират да не се ваксинират, отразява горчива тенденция в цялото общество. Каквато и да е истината за появата на Ковид-19, още в началото на пандемията беше ясно, че единственото спасение е откриването на ваксина. Миналата година по това време обаче, нямаше никакви признаци, че световните фармацевтични компания ще успеят да открият работещи ваксини в обозримо бъдеще. За всеки, който е учил или чел за пандемиите през вековете, беше ясно, че без ваксина Ковид-19 не само няма да изчезне като по чудо, ами дълго и все по-яростно ще върлува по света. Може би години наред, с милиони заразени и стотици хиляди починали. За всеки, който е нямал илюзии, постоянното носене на маски, социалното дистанциране, повтарящите се карантини, новоизкопаните гробове, бяха само началото на една модерна агония с чумен привкус. И тогава, в края на мрачната 2020 г., стана ясно, че има светлина в тунела. Световните учени, благодарение на изключителната си образованост, трудолюбие и правилно финансиране успяха да пуснат в употреба не една, а четири одобрени ваксини. В навечерието на Коледа това беше огромен подарък за човечество, което има твърде много прояви, с които показва, че не го заслужава. И все пак, ваксините са факт и, ако не друго, той би трябвало да предизвиква безкрайна радост, благодарност и гордост от постиженията на науката.

Но не би. По света, но у нас със сигурност, ваксините не станаха повод за надежда и облекчение, а за скептизицъм. Нека не бъркаме идеологията на антиваксърството със скептицизма. В единия случай някакви хора неприкрито заявяват безпощадната си концепция: не ни интересува, че без ваксините стотици хиляди деца под пет години щяха да умират по света от дифтерия, тетанус, коклюш, хепатит Б, най-често срещаната пневмония, ротавирус, дребна шарка, менингит А, рубеола и жълта треска – на планетата живеят твърде много хора, така че спасението е единствено и само в естествения подбор.

В другия случай няма и концепция. Има едно многозначително присвиване на очите, стисване на устните и избухване на нескончаем поток от отрицателни и отхвърлящи размисли, емоции и мнения. Подобно на американците и българите смятат, че много бързо са се открили тия ваксини; че страничните ефекти са много страшни; че всички тия болести, тестове и ваксини целят промяната на европейския генотип; че зад всичко стоят евреите и техните пари. И Бил Гейтс, разбира се. Но преди всичко това прозира най-вече жестокото презрение, което множество българи изпитват към образоваността. Истинската и висока, онази, която е отгледала експертите от НОЩ и несломимите лекари, които на свръх високи обороти се заеха да изследват новия коронавирус и да търсят лечението или поне облекчаването му. Не богатата обща култура, дълго време бъркана с голяма ученост, но която не може да произведе нищо конкретно на полето на науката.

Защо българският народ умее да се подиграва едновременно и на простащината на Бойко Борисов, и на експертността на Венцислав Мутафчийски, е въпрос, на който Щастливеца се е опитал да отговори още със създаването на образа на Бай Ганьо. Новото е, че вместо учителите да се държат в духа на Алеко Константинов и да дават отпор на многознайството и развиването на конспиративни теории, те на първа линия утвърждават отношението към света на Алековия герой.

В тази обезсърчителна ситуация онова на което, всеки за себе си и обществото като цяло, трябва да търси отговор, е, как щяхме да се държим, ако новият коронавирус масово отнемаше живота на децата, а не на възрастните?! Щяхме ли да губим време в обсъждане на най-добрата ваксина, в мерене на плюсовете и минусите от ваксинацията, в хулене на този или онзи учен?! Или щяхме да мислим единствено и само как да помогнем на болните си деца? Нямаме никаква гаранция, че следващата пандемия няма да върлува именно сред подрастващите и е силно препоръчително да бъдем морално, емоционално и рационално подготвени за това. Междувременно обаче, докато в България си позволяваме лукса да се страхуваме от страничните ефекти на ваксините върху собствените ни организми, които иначе масово не пазим от алкохол, цигари, вредни храни и навици, в страните с преобладаващо младо население смъртността вследствие на Ковид-19 има такива размери, че в немалко семейства единствените оцелели са децата, чието бъдеще е да живеят като сираци. Ако очакваме, че като се снишим, най-голямото зло ще ни подмине, то се обричаме на сбъдването на най-лошия сценарий на протичане на пандемия, която дори с ваксини и масово ваксиниране може да върлува още поне пет години.

За тази публикация са използвани данни от следните статии:

https://www.theguardian.com/world/2021/feb/28/what-can-we-learn-from-africa-experience-of-covid-death-toll-paradox

https://www.theguardian.com/us-news/2021/feb/27/covid-coronavirus-us-military-vaccine

https://sciencejournalforkids.org/articles/how-many-lives-do-vaccines-save/

https://www.theguardian.com/us-news/2021/feb/26/covid-vaccine-mask-will-i-have-to-wear-after-jab-science-how-it-works

https://www.dw.com/en/bulgaria-offers-covid-vaccinations-to-everyone/a-56710303

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години. От края на октомври, 2019г., е доктор по Теория и история на културата към ИБЦТ на БАН.