Да знаем миналото, за да знаем как ни лъжат днес

 

Проверките на Комисията по досиетата сочат, че от 6567 проверени лица от гилдията 558 са били щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност. Собствениците на медии с политически и икономически зависимости от бившите служби са 59, от които 34 владеят електронни медии. Сред тях са ключови фигури като Константин Тилев или Красимир Гергов и Петър Манджуков, чието влияние е в парите, които носят на медиите чрез своите рекламни къщи и фирми, или Тодор Батков, агент не само на ДС, но и на Майкъл Чорни, или Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов и Георги Коритаров, които в недалечното минало бяха символ на смелата и зряла журналистика. Със съответната медийна тежест.

 

Мeдиите днес и минали обвързаности с Държавна сигурност

Трите граждански права – свободата на изразяване, свободните медии и свещеното право на информация – записани в Конституцията от 91-а година очертаха стратегическата цел на българското демократично общество: от идеологически и пропаганден инструмент в ръцете на комунистическата партия да превърнат медиите – всъщност правото на свободно слово – в четвърта власт. Днес 30 години след падането на Стената разговорът и въпросите свободни и независими ли са медиите, защото – свобода и независимост са две различни понятия – продължава. Всъщност такъв разговор никога не трябва да бъде прекъсван, но въпросът е защо у нас в него неизменно присъства комунистическото минало. В неговите най-разнообразни превъплъщения. Разговорът и разказите за него отдавна са приключили в страните от бившия соцлагер. Това, което ние все още описваме, те отдавна вече осмислят.

Разказът за традиционните и за т.нар. „нови” медии след 10 ноември 89-а – за техните собственици, главни редактори и водещи журналисти, част от които дойдоха от агентурните журналистически среди, за включването на някои от тях в манипулативни сценарии за дискредитиране и демонизиране на отделни партии и политици, не само тече през целия. Преход, но и стана неизменна част от него. Крайъгълен камък.

Разказът за всяко минало е съвкупност от много разкази – от лични свидетелства и документи, всеки от които претендира за обективност. Но тъй като всичко в човешката история е – образно казано – лично, тоест субективно, ще се опитам в този текст да събера в едно тези две понятия. И през документа, в случая през документите на Държавна сигурност и поведението на собственици и водещи журналисти в медиите, не само обществени, да поставя трудния въпрос /дори за мен, която съм изчела хиляди страници документи/: как и доколко минали обвързаности –политически и икономически – с Държавна сигурност влияят върху съдържанието и поведението на медиите, обществения климат и политическото доверие.

Защото нищо не започна от нас и от днес. Шест месеца преди да бъде обнародван през 2006година Законът за досиетата съществуващата тогава Българска медийна коалиция с председател доцент Георги Лозанов стартира инициативата „Чисти гласове“, чиято цел беше отварянето архивите на Държавна сигурност. Тема, която от 90-та година се търкаляше из публичното пространство, с която се спекулираше, изнудваше и се употребяваше като политическо оръжие. Тогава Българската медийна коалиция изпрати писма до 297 журналисти, собственици на медии, членове на Съвета за електронни медии, политолози и социолози – все хора с позиции и обществено влияние. Хора, чиято дума се чуваше.

Идеята беше те сами да поискат да видят досиетата си и сами да определят тяхната съдба, защото – както каза тогава председателят на тази медийна коалиция – в журналистиката е важно не само какво се казва, но и кой го казва. Или според една китайска мъдрост: „Гледай и преценявай не само стоката, но и продавача й”.

124-ма журналисти се включихме в инициативата. Тя беше важна, защото събра хора, които тогава имаха кауза. Но в случая и друго е важно. Числеността на групата, която подкрепи акцията, показа поне две неща. Първо, как кауза на една професионална гилдия може да се превърне в гражданска акция и от нея да има здравословни последствия. Скоро след това, разбира се с допълнителен вътрешен и европейски натиск, беше приет Закона за досиетата, който действа и до днес. И второ, видимо беше желанието на журналисти и медийни фигури да започнат да говорят, така да се каже, на чисто с аудиторията си. Днес, 14 години по-късно, „Чисти гласове” може да изглежда и наивна – защото обвързаностите и взаимозависимостите се оказаха много по-сложни и по-дълбоки от видимите на пръв поглед, а мрежовата структура на комунистическите тайни служби много жилава и устойчива. Но в дълбоката си същност тази акция имаше оздравителен ефект и беше един от стимулите за отваряне на досиетата.

За съжаление независимостта и необвързаността с близкото минало, намерението за „чист глас” пред микрофона и „чисто перо” пред белия лист не се превърнаха в етичен стандарт. Моралната устойчивост на колегията и нетърпимостта й към минали връзки с Държавна сигурност на ключови фигури от медийния пейзаж – журналисти и собственици – се оказа твърде крехка, лесно пробиваема и добре продаваема стока. Проверките на Комисията по досиетата сочат, че от 6567 проверени лица от гилдията 558 са били щатни и нещатни сътрудници на Държавна сигурност. Собствениците на медии с политически и икономически зависимости от бившите служби са 59, от които 34 владеят електронни медии. Сред тях са ключови фигури като Константин Тилев или Красимир Гергов и Петър Манджуков, чието влияние е в парите, които носят на медиите чрез своите рекламни къщи и фирми, или Тодор Батков, агент не само на ДС, но и на Майкъл Чорни, или Кеворк Кеворкян, Иван Гарелов и Георги Коритаров, които в недалечното минало бяха символ на смелата и зряла журналистика. Със съответната медийна тежест.

Вадя тези имена пред скоба само защото тяхната популярност, професионализъм и умение за манипулация, допълнително влошиха средата. Всъщност не зная кой е по-опозоряващ или, меко казано, компрометиращ факт – дали онази част от биографията, скрита от тях през годините, която ги свързва с комунистическите тайни служби, или днешното публично поведение, което по никакъв начин не показва смирение или покаяние за мерзостите, които са вършили или облагите, които са получавали за сметка на друг ощетен.

Както в документите на Държавна сигурност понякога „лошите” се оказват и „добри“ и обратното, така и днес колеги с минали зависимости показват достойно поведение. Примерите не са кой знае колко много, но се сещам за Веселин Дремджиев, в чийто новини се чуват факти и анализи, които не могат да бъдат чути в никоя друга телевизия. Ще спомена и собственика на Дарик радио Радосвет Радев, в чийто ефир звучи свободният журналистически глас.

Медийният портал Площад Славейков пък декларира, че не публикува текстове на автори, огласени като съпричастни към структурите на Държавна сигурност. А през 2018 година журналистът от сайта БИВОЛ Димитър Стоянов върна награда, дадена му от Съюза на българските журналисти, заради друг от призьорите със задкулисно минало. Така че не всичко е пробито.

Но българската твърде противоречива практика на свободата и плурализма на словото и информацията и независимостта на доставчиците на медийни услуги не съществува сама по себе си. Тя не е и не може да бъде изолиран процес. Тя е част е несъстоялото се съгласие в обществото да бъде прекъсната пъпната връзка на днешна с комунистическа България. Отсъствието на силен и постоянен граждански натиск, на политическо желание, вече дори не употребявам думата „воля“, доведе до половинчато решение на проблема с миналото.

Желанието на социалистическата партия – явно очаквайки, че нищо няма да се случи, подкрепи през 2006 година Закона за досиетата – винаги е било категорично да бъде прекъсната дейността по огласяване документите на ДС и разузнавателните управления на армията. Докато десните, макар и с някои политически акробатики, бяха зад това, което наричаме информирана оценка на това минало. През документите. Но и тук тежкият дефицит на политическа воля и задкулисни комбинации си казаха думата. Всички опити за оздравяване на обществото чрез процеса на лустрация, като се тръгне от първия през 1992 година Закон за лустрацията в науката и висшето образование, удариха на камък. Депутати, президенти и политически отговорни лица донесоха от девет кладенеца вода, за да доказват, колко пагубно ще се отрази това на България. Частният интерес, обвързан с комунистически манталитет и не винаги ясни геополитически интереси, категорично надделяха над обществения, както и над демократичните практики в свободните държави от бившия социалистически блок.

Още доказателства за това. Политическата и законодателната активност на политически отговорните лица беше съобразна много често с конюнктурата, а Конституционният съд (КС), независим по дефиниция орган, осигуряващ върховенството на Конституцията, създаде необяснимо противоречива практика по един и същ казус – присъствието на служители на ДС на ръководни позиции в медиите.

По Конституционно дело № 36 от 25 април 1998 г. с докладчик съдия Иван Григоров, образувано по искане на 58 народни представители, се иска установяване на противоконституционността на редица разпоредби от Закона за радио и телевизия (ЗРТ), включително и на чл. 26, ал. 3, според който членове на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) не могат да бъдат лица, установени като щатни или нещатни сътрудници на ДС. В чл. 59, ал. 2, т. 3 от ЗРТ това ограничение е въведено и за членовете на УС на БНР и БНТ.

Тогава Конституционният съд намира, че искането е неоснователно и го отхвърля по следните съображения:

Първо: позовава се на Решение № 10/1997 г., с което КС е възприел, че тази разпоредба не нарушава Конституцията. Аргументи в тази посока съдиите изваждат и от практиката на съда, както и от Решение на № 14 на КС от 1992 г., с което той е приел, че признаците, въз основа на които не се допуска ограничение правата на гражданите, са изчерпателно изброени в Конституцията.

Второ: служителите на бившата ДС са били в определено трудово положение с конкретен държавен орган – ДС / впрочем в годините на съществуването си Държавна сигурност никога не е работила според специален закон/. Това положение не е идентично с лично и обществено положение и не може да се определи като дискриминационен критерий заключават съдиите. Неоснователно е и позоваването на презумцията за невиновност. В ЗРТ никъде не се визира вина в наказателноправен смисъл. КС с основание отказва да определи група хора със зависимости да бъдат членове на НСРТ и на УС на БНР и БНТ, защото това се прави не като репресивна мярка, а в защита на обществения интерес.

15 години по-късно. Сезиран от 57 депутати от БСП и ДПС, съдът по Конституционно дело № 6 от 2013 г., обявява за противоконституционни и несъответстващи на международните договори, по които България е страна, същите текстове от ЗРТ и излиза с коренно различно решение. Ще припомня, че тези текстове в Закона за радио и телевизия бяха приети още през 1998 г. и до този момент, макар и атакувани с аргумента, че в България лустрацията не е законодателна норма, те не бяха отменяни. Справката показва, че до сега за УС на БНР, БНТ, членове на Съвета за електронни медии и Българската телеграфна агенция не са се явявали кандидати, свързани с ДС и военното разузнаване.

Това решение на Конституционния съд беше взето от 7 върховни съдии – минималният брой, необходим за легитимността му. Според тях „Въведената забрана има лустрационен характер и противоречи на принципа на правовата държава и принципа на равенство на гражданите, което по същество представлява дискриминация, въведена със закон“. Мнозинството в този състав на Конституционния съд смята, че негативната оценка към ДС не трябва да влияе при упражняване на конституционните права на гражданите. Трима съдии – да припомня техните имена – докладчикът Благовест Пунев, Анастас Анастасов и Кети Маркова се обявиха против решението. В тяхното особено мнение се казва, че Законът за досиетата гарантира правото на защита на хора, осветени като сътрудници на репресивния апарат на БКП, дава възможност за информирана преценка, а логиката на взетото решение води до извода, че тогава и в следвоенна Германия, подчинените на Гьобелс могат да ръководят държавни медии. Впрочем решението беше очаквано предвид дългогодишната практика на Конституционния съд да отменя всички лустрационни норми от законодателството.

Деформацията на медийната среда се подхранваше през годините и от такива за съжаление бързо заглъхващи намерения, като например идеята през 2015 година на водещи електронни медии, сред които и сайтове, които днес с право определяме като жълто-кафяви, да започнат инициатива за прочистване на медиите от агентите на ДС. След като политиците не направиха това през последния четвърт век, да го направим ние, беше техният призив. Това добро намерение, подкрепено и от Комисията по досиетата, когато те се обърнаха към нас, се сведе в крайна сметка… до няколко вестникарски интервюта. Да не говорим за спекулативното намерение на бившия журналист и бивш евродепутат Николай Бареков да внесе Законопроект за лустрация с акцент медии.

България е единствената държава от всички останали от бившия соцлагер, в която няма проведен оздравителен процес, наречен лустрация, разбира се с различни особености в различните държави.

За лустрация ли обаче – или за нещо повече – става дума, когато говорим за медии? Характерът на медиите е коренно противоположен на този на специалните служби, независимо дали са тоталитарни, или не. Службите са изградени на основата на тайната, на секретността, на задкулисието. А има ли по-явно и прозрачно място – място, в което по презумпция ти даваш и търсиш информация – от медиите. Тази несъвместимост между характера на службите и този на медиите, независимо дали става дума само за обществените или не, напълно изключва, би трябвало да изключва, присъствието на Държавна сигурност на медийния пазар.

Разбира се причината за радикалното влошаване на медийната среда у нас не е единствено и на първо място в обвързаността с бившите служби на комунистическия режим. Но тъй като демокрациите са медийно зависими, то съвсем основателен е страхът, че присъствието на ДС в тях, под каквато и да било форма, дори и като често желани събеседници, води до съзнателно манипулиране на публичното мнение и волята на хората в интерес, различен от обществения. Но колкото и песимистична да изглежда на моменти картината, все пак има нещо добро – поне знаем кой говори.

Или както казва Цветан Тодоров – да знаем миналото, за да знаем как ни лъжат днес.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

КОМИСИЯ ПО ДОСИЕТАТА /КРДОПБГДСРСБНА/

СПРАВКА ЗА ИЗВЪРШЕНА ПРОВЕРКА В МЕДИИТЕ

(2007 – 2019)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика