Мехмет Юмер: Новата партия “Бъдеще” инжектира морфина на илюзията за по-добро бъдеще в агонизиращото тяло на турското общество

Господин Юмер, бившият турски премиер Давутоглу създаде нова политическа партия с името „Бъдеще“. Като един от най-задълбочените познавачи на политическия живот в Турция, как бихте определили шансовете на „Бъдеще“? Ще отвори ли рана в диктаторското „тяло“ на Ердоган?

Преди да влезе в политиката името на проф. д-р Ахмет Давутоглу е широко известно, дори бих казал легендарно, особено сред консервативните кръгове в Турция. Наричан е Учителя (Hoca). Хората, които го познават отблизо твърдят, че той винаги е бил политически мотивиран. По-късно Давутоглу действително влезе в политиката като част от управляващата Партия на справедливостта и развитието, в началото беше съветник на министър-председателя Абдуллах Гюл, тъй като Ердоган все още беше със забрана в политиката, после стана външен министър, а след това и премиер на Турция. Но беше преждевременно свален от Ердоган, за причините няма да се спирам тук, като беше заменен от Бинали Йълдъръм.

Сега виждаме, че Ахмет Давутоглу отново даде солидна заявка за влизане в политиката, основавайки новата си партия „Бъдеще“. Слоганът на новата партия е: „Ние имаме бъдеще“. Лично на мен това ми звучи малко като определението на Маркс за религията като опиумът на народите, с други думи, това е нещо като превързване на раните на едно изтощено от земните страдания, бедност, потиснатост общество, като му се обещава райски живот в един друг свят. Защото в Турция настоящето нищо не обещава, огромната част от обществото е отчаяно и всички възлагат надеждите си на бъдещето. Именно този психологически момент е разчел много правилно Давутоглу. Така той залага на стратегията на печелене на време, като внушава надежди за някакво по-красиво бъдеще. Очакването за по-хубави дни показва, че реалността никак не е добра. И Давутоглу инжектира морфина на илюзията за по-добро бъдеще в агонизиращото тяло на турското общество.

Новата партия на Давутоглу ще бъде от лидерски тип. Основните акценти в изказването му по време на встъпителното му слово бяха човешкото достойнство, защита на демокрацията, плурализъм, уважение към заветите на Ататюрк, религията не трябва да става инструмент на политиката, президенският управленски модел на Турция не съответсва на демократичните принципи и трябва да се премине отново към парламентарен модел и др. Какво обаче не каза Давутоглу? Той не каза кой е отговорен за всичко това, не назова името на президента Ердоган.

Главният редактор на Obzornews Мехмет Юмер е чест гост-анализатор на Маргиналия

Според мен с новата си партия Ахмет Давутоглу ще продължи да играе роля в турския политически живот. Още отсега е рано да се каже колко гласове може да привлече, с кого ще влезе в коалиция и т.н., но мисля, че в след-Ердогановия период може да има сериозна роля, но това до голяма степен ще зависи и от очакваната нова партия на Али Бабаджан, подкрепен от бившия президент Абдуллах Гюл, както и от понататъшните развръзки в Партията на справедливостта и развитието. Засега основателите на „Бъдеще“ твърдят, че не излизат на политическата арена, за да предизвикат ПСР, а да предложат нова алтернатива.

Днес на всички е ясно, че де юре Турция се управлява от ПСР, но де факто страната се ръководи като частна фирма. Това особено пролича при новия президентски модел. И докато държавата не започне отново да се управлява с държавнически разум, а не като частна фирма, страната няма шансове за нормализиране. Това го вижда и Давутоглу, и Бабаджан, и Гюл и много други. Новата партия на Давутоглу и очакваната формация на Бабаджан в началото може би няма да имат скоростен ефект в турската политика, но те ще ускорят разместването на пластовете в ПСР. А това е най-големият страх на сегашните управляващи.

Все повече анализатори сравняват Ердоган с Путин. На какво се дължат очевидните прилики между имперските стратегически култури на двете евразийски сили?

Както Владимир Путин, така и Реджеп Ердоган иска да държи контрола в свои ръце. В книгата си „Путин: цялата истина за стопанина на Кремъл“ Станислав Белковски пише, че „Владимир Путин е идеалист и искрено вярва за себе си, че е добър управник на Русия в даденото историческо време и при тези обстоятелства – не велик или блестящ, а именно добър, надежден управник.“ А в своята книга „Реджеп Таип Ердоган. Биография“ журналистката Чийдем Акьол, цитирайки един доклад, отбелязва, че Ердоган „е с амбиции на Ролс ройс, но с възможности на Роувър“.

След избухването на „Арабската пролет“ както вътрешната, така и външната политика на Турция започна да се променя, особено по отношение на сирийския лидер Башар Асад. Анкара смяташе, че той ще падне до няколко месеца и подкрепяше опозицията срещу него. Тогава започна да се чувства захлаждане и в отношенията между Русия и Турция. Но и двете страни се придържаха към дипломатичния тон и запазиха градивен темп на развитие в двустранните връзки.

Но с включването на Русия в сирийския конфлкт в края на септември 2015 г. надеждите на Турция в Близкия Изток се изпариха. И в края на ноември пак през 2015 г. Турция свали руския бомбардировач Су-24 по границата със Сирия. Това изправи двете държави едва ли не пред прага на война. После Москва наложи много сериозни санкции на Анкара, които я поставиха в тежка икономическа ситуация. Тогава Путин съвсем ясно посочи на Ердоган къде са границите му. В сирийския конфликт двамата лидери застанаха един срещу друг, преследвайки съвсем различни цели.

През 2016 г., след поисканото извинение от Турция и последвалата среща между двамата лидери ледовете започнаха малко по малко да се стопяват.

Путин и Ердоган имат и сходни амбиции – да си върнат статута на велики сили. Ердоган открито мечтае за миналото величие на Османската империя, а Путин често е сравняван с Наполеон. „Путин издига мъжествеността като аргумент срещу демокрацията“, пише американският учен Тимъти Снайдър в „Пътят към несвободата“ и обяснява, че натрапването на мъжествеността осигурява привидна власт с цената на устойчивостта на Русия като държава. В биографичната книга за Ердоган, за която споменах горе журналистката Чийдем Акьол търси и намира не само политически, но и биографични паралели между турския и руския лидер. „В лицето на Ердоган и Путин – пише Акьол – един срещу друг застават двама дълбоко обидени единаци, които въпреки всички препятствия са успели да стигнат до върха. От едната страна е Ердоган, който тръгва от истанбулския квартал „Касъмпаша, до пристанището, и стига до чутовния си дворец в Анкара. От другата страна е Путин, който също е израснал в скромни условия в някогашния Ленинград. И двамата обясняват успеха си с това, че рано са се научили да се борят и побеждават с хитрост. И двамата са превърнали в легенда скромния си произход.“

Напоследък отношенията Анкара-Москва се пречупват през темата за Сирия, където се сблъскват много съществени интереси. Прави впечатление, че връзките между Русия и Турция по-скоро се поддържат между Путин и Ердоган, отколкото в духа на утвърдените междудържавнически традиции. Тоест всичко се решава между двамата държавни лидери, по друг начин нещата сякаш не вървят. Именно заради това са и много честите срещи между тях. Това не показва гладки взаимоотношения, а точно обратното, показва, че нещата протичат трудно.

Преди месец Ердоган и Тръмп трябваше да обсъдят обтегнатите си отношения, но не достигнаха до съгласие по конкретни действия по въпросите за Сирия. Какви са залозите в политиката на турския лидер за Сирия- хуманитарни, геополитически или чисто военни?

Турция е най-големият губещ в сирийския конфликт. Последният танц ще бъде в Идлиб. Откакто започнаха атаките на сирийската армия в Идлиб, към турската граница са тръгнали десетки хиляди души. По данни на ООН само през изминалата седмица домовете си са напуснали трийсет хиляди души. От Идлиб тръгва нова бежанска вълна. През 2016 година балансът на силите в Сирия продължи да се размества. От една страна, Турция нахлу в Североизточна Сирия, стартирайки операция „Извор на мира“, а, от друга, сирийската армия продължи настъплението си към провинция Идлиб. По всичко изглежда, че темата за Идлиб ще бъде една от водещите точки в дневния ред на Турция.

Анкара е заклещена между интересите на Москва и Вашингтон в Сирия. Просто казано САЩ искат от Турция да стои далече от кюрдските региони. Целта е Турция да бъде изолирана напълно в този регион. Затова кюрдските сили се изтеглиха без много съпротива. При операция „Извор на мира“ САЩ видя блъфа на Анкара. А след подписаното през октомври споразумение с Русия беше регламентирано да няма сирийски кюрди на трийсет и два километра от турската граница. Тоест след като САЩ заявиха, че се изтеглят от региона там се засили влиянието на Русия. Разчитайки на инстинкта си на ориенталски хитрец, турският президент си помисли, че може да върви по въже заедно с двамата големи играчи на арената, но се заблуди. В тази игра Турция я очакват нови изненади.

Автор сте на една много интересна студия „Агонията на свободното слово в “Нова Турция”, излязла наскоро в университетски сборник. Съгласен ли сте с тезата на медийните наблюдатели, че България, Турция, Беларус и Русия са единствените страни в “червената” категория, в която свободата на словото е изключително застрашена?Не е ли преувеличена тази констатация?

Наскоро Комитетът за защита на журналистите обяви доклад, според който Турция е на второ място по брой затворени журналисти в света след Китай. Например в Турция достъпът до Уикипедия е блокиран. В тези дни Конституционният съд постанови отмяната на тази забрана, но ще видим дали това ще се изпълни. Напоследък в редица доклади за исзледване на свободата на словото в различни държави, включително и на „Репортери без граници“ и „Фрийдъм хаус“ показват, че Турция сериозно изостава в спазването на свободата на словото и печата. В индекса за 2018 г. на международната организация “Репортери без граници“, която изследва свободата на медиите в сто и осемдесет държави, Турция е паднала с още две позиции в сравнение с предходната година, заемайки 157-о място. Докато през 2010 г. страната е била на 138-о, а през 2002 г. – на 99-о място.

След Втората световна война правото на свобода на мнението и на изразяването е прокламирано във Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН, но и днес виждаме, че свободата на словото не е универсална ценност. Това се вижда от ежегодните класации на медийните наблюдатели. През последните години, както и Вие отбелязвате, България също изостава в това отношение и е с най-нисък показател в Европейския съюз. Дали подобни констатации са преувеличени е отделен въпрос. Разбира се, те дават по-скоро някакъв ориентир къде и как са разположени медиите в дадена страна. Всички съвременни общества са изправени пред проблема, свързан с ролята на медиите. Тук опираме и до степента на демократичност в дадено общество, дали тя е „фасадна“ или функционираща демокрация. Ще бъде некоректно, ако се твърди, че по време на прехода нищо не се е променило. За това време в България може да се посочат редица белези на промяна към материалните стандарти на западното общесство.

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).