Михаил Иванов: Много съм смутен от новите учебни програми по „Религия“ в средното училище, в този си вид те посягат на конституционния принцип за отделяне на религията от държавата

от -
832

Г-н Иванов, разговаряме с Вас, за да обсъдим новите учебни програми по предмета „Религия“. Те бяха наскоро публикувани на сайта на МОН и както се вижда, са утвърдени от министър Красимир Вълчев. Законът изисква такива документи да се публикуват с цел обществеността да ги обсъди. Но въпреки че те са много важни, не се забелязват никакви следи от обществено обсъждане –поне в медиите –  на тези програми, с изключение на една информация в сайта „Дневник“.  Те поставят много въпроси, в тях има озадачаващи неща, най-озадачаващото е, че в програмите по „Православие“ и „Ислям“ целта не е да се дадат на децата и младежите сведения за тези религии, а да се формират ревностни вярващи. А те влизат в сила от есента на тази година. Какво е най-общото Ви мнение за тях?

Първо, не съм с впечатление, че министърът е подписал тези програми. Има неподписан проект на заповед. В него има заложен срок програмите да бъдат въведени през следващата учебна година, но те не могат и да бъдат подписани от министъра, защото са качени на страницата на МОН с възможността тези, които имат въпроси или предложения за промени, да ги отправят до 18 май. Много важен е въпросът за това по какъв начин върви обсъждането.

Нека да повторя, че не съм забелязал – вярно е, че не следя, няма как, всички сайтове и вестници, но с основните го правя и не съм забелязал такова обсъждане. Това буди голямо безпокойство, защото въпросът е много важен, а обществеността изглежда мълчи по него.

Споделям Вашата тревога. Тези програми са били изработени, доколкото на мен ми е известно, а също и обсъждани, в съвет с председател професорът от Философския факултет на СУ Пламен Макариев. Този съвет е към министъра на образованието и науката и има задачата да предложи тези програми. Какъв е механизмът на избор на членовете на този съвет, кой ги е предложил, аз не знам. Дали не е имало затворени обсъждания в по-широк експертен състав, аз и това не знам. Може и да е имало.

А знаете ли кой влиза в този съвет?

Не. В един мой разговор с Пламен Макариев по съвсем друг повод научих, че изобщо има такова образувание че той му е председател. Тези програми са дело на този съвет. И пак ще подчертая, че напълно споделям тревогата ви – това е изключително важен въпрос, засягащ духовното развитие  на обществото ни в перспектива.

Затова мисля, че правилното ще е той да бъде сериозно обсъден – както от широката общественост, така и на специализирано ниво. В това обсъждане непременно трябва да бъдат включени хора, компетентни в специализирани области – разбира се, богослови, естествено, психолози, педагози, а защо не и философи? Защото се повдигат извънредно сериозни въпроси, които са включени в тези програми, макар те само да са маркирани.

Така че не само споделям тревогата ви, но и чрез вашата медия настойчиво предлагам, такова обсъждане да се състои. Дано г-н Вълчев чуе този мой апел. Става дума, и искам да подчертая това – за публично обсъждане.

Тези дни си направих труда да прочета тези обемисти документи – защото програмите по „Православие“ и по „Ислям“ са по над сто страници всяка, а и третата е дълга, видях нещо, което ме порази, то веднага се хвърля на очи. С две думи – става въпрос за това, че тези две програми  нямат за задача, вече споменах това, да дадат на учениците сведения за двете религии, които безспорно са необходими на всеки културен човек. Те имат за задача да формират православно вярващи и съответно вярващи мюсюлмани. Но според Конституцията религиите са отделени от държавата, а образованието ни е светско. След 1989 г. много пъти се е водил спор за това да се въвежда ли предмет религия в средното образование или, понеже сме светска държава, младите хора трябва да получат знания за религиите, но без държавата да ги прави вярващи. Не мислите ли, че с тези програми спорът може да се смята за решен – в полза на държавното съдействие за формиране на вярващи младежи.

Вече от няколко дни чета тези програми  и мога да кажа, че не съм могъл да ги осмисля в тяхната пълнота и дълбочина, което е много важно за да мога да си оформя свое окончателно мнение. Сега го оформям.

Но ще споделя някои първи впечатления и би било добре, ако „Маргиналия“ организира серия от разговори по този въпрос. Защото въпросът за обучението по религия в средното училище е от жизнено значение за българското общество.

Нека да видим най-общата структура на това, което ни предлагат. Имаме три програми, две от които са наречени „конфесионални“. Следователно не можем да очакваме едно безпристрастно отношение към религиите, щом са „конфесионални“ и те няма как да не бъдат близки до въвеждане на обучение по религия, подобно на „Закон Божи“, преподаван в нашите училища преди преврата от 1944 г. Третата програма е наречена „неконфесионална“. Да видим какво ни говори за този вид обучение международният стандарт. Ще цитирам текстове от Коментар № 22 към член 18 на Международния пакт за гражданските и политическите права (МПГПП), членът за правото на свобода на мисълта, съвестта и религията. Както е известно, по силата на този международен договор има Комитет по правата на човека и той е изготвил серия от т.нар Общи коментари за членовете на пакта, такъв е и Коментар № 22.  Ето какво се казва най-общо в него: че трябва да има равнопоставеност между мисълта, съвестта и религията, че всеки има право да избере самостоятелно религията си или да я смени, важно е и това, че всеки има право също така да не е религиозен. Това го решава съвестта му, съвършено автономно. Това е извънредно важен принцип. А що се отнася до религиозното образование в този Общ коментар се казва нещо, което се твърди от Конвенцията за правата на децата, че религиозното образование и възпитание е право и задължение на родителите и се допуска при изразено желание на родителите да се изучава религия в светските училища, но се поставят изрични условия. Какви са възможностите: да се преподава религия в светското училище като светски предмет, неутрално и обективно към всички религии, като акцентът се поставя върху етиката (цитирам почти дословно) и историята на религиите. Това е единият вариант. Другият е да се извършва обучение по конкретни религии, при изразено желание от страна на родителите, но тогава се поставя още едно условие, а именно тези родители да имат алтернативни възможности, т.е. да могат да изберат децата им да учат нещо различно, нещо друго. Тук ни се предлага като такава алтернативна възможност – на пръв поглед духа на международния стандарт – т.нар. неконфесионалнно обучение, т.е. третата програма. Добре, да видим каква е тази алтернатива? Отваряме програмата, третата програма, тази за „неконфесионално“ обучение и виждаме какво се случва в първите четири години – от първи до четвърти клас.

Искам да направя кратко пояснение, за да са наясно читателите. И трите програми – по „Православие“, по „Ислям“ и т.нар. „неконфесионална“ предвиждат, че учебното съдържание ще се изучава през целия курс на обучението – от първи до 12-ти клас.

Освен това се предвожда възможност ученикът да се включи във всеки клас в програмите, това е защото, когато бъдат въведени, едни деца ще почват училище, а други вече ще са на завършване. Но да се върнем към това, което ни предлага съветът начело с проф. Пламен Макариев, аз специално подчертавам неговата роля, в това, което се случва, и се концентрираме  отново върху третата програма и върху това, което ще се учи според нея в първите четири години на децата в училище. Това е „Религия (благонравие)“. Виждаме, че там отново става дума за възпитание на децата в напълно религиозен дух. Централната  роля в това „неконфесионално“ обучение е на Бог, принципът е, че ние всички сме деца на Бога.

Но, така да се каже, този Бог не е специфициран – не е точно православният, нито е точно ислямският и т.н.

За това ще говоря допълнително. Сега само маркирам. Да, той наистина е просто Бог, някакъв Бог. Но в никакъв случай през тези четири години децата няма да учат по тази програма неконфесионално. Не, това ще си е някакво конфесионално, много особено конфесионално обучение, но в духа на вярата в Бог като основа на нашия живот.

Нека разгледаме – по необходимост бегло – другите две програми. В „Религия – Ислям“ и в „Религия – Православие“ като основна задача, изразът в програмите е „основен акцент“, е формирането на религиозна идентичност у децата. То е казано съвсем ясно в програмата по „Ислям“ и малко по-неясно – в тази по „Православие“. Целта е формиране на вярващи хора: Този свят е създаден от Бог, Той знае всичко. Живеем непрекъснато с Бога. Няма да влизам в богословски разсъждения, защото не съм достатъчно компетентен, просто искам да кажа, че формирането е своего рода моделиране. Когато изработя един модел и оформям обекта по този модел. Това е „формиране“. Кога е най-силният акцент върху това формиране? И в двете програми – това са първите четири години. Това мен лично ме изпълва със страхове. Децата няма да направят своя съзнателен избор, знаем, че те са неукрепнали като личности, поне до десетгодишна възраст. Знаем как в тази ранна възраст децата питат и вярват на авторитетите – родителите, учителите. Наскоро едно мое роднинско дете ме попита: „Дядо, дядо Боже ли е създал молекулите?“ И то ще повярва на отговора, който ще му дам, защото то знае, че съм физик защото съм възрастен, на който то вярва. И това, че ми е повярвал в тази крехка възраст, ще даде отражение върху живота му оттук нататък. Можем да обобщим, че формирането на религиозна идентичност е характерна черта на тези две програми. Това важи по същество и за трета програма. Но там то се прави по един непонятен за мен начин. Там Бог е представен като  някаква анонимност – не е казано чий Бог, не е казан контекстът. А в по-високите класове става дума и за Будизъм, в която религия няма Бог в християнския смисъл. Така че не става дума само за Бога на трите аврамови религии. Не. Важното е да има Бог и ние да вярваме в него. Т.е. за мен това, което е обявено за неконфесионално, всъщност си е точно конфесионално. Така ли трябва да бъде?

Защо мислите, че не трябва да е така?

Аз само задавам въпроса. Вие преди малко казахте, че живеем в светска държава, където има разделение между религиозните институции и държавата. Току-що всъщност цитирах Конституцията – чл. 13, ал. 2.

Този въпрос у нас през всичките 30 години след 1989 г. е бил решаван еднозначно – мястото на религията е в храма, в молитвения дом, в религиозната общност, а в училище се дават представи, които съответстват на едно секуларистко отношение към държавата. Но пита се, какво е отношението на авторите на тези програми към идеята за секуларизъм? Може би случайно, но в една от програмите, в тази по „Православие“, намерих текст, според който секуларизмът е резултат  от криза на религиозността. А малко по-надолу е написано, че държавата и църквата са автономни една от друга. В тези текстове няма никакво придържане към принципа на секуларизма. Ако той е „резултат от криза на религиозността“, а ние преподаваме религиозност и формираме децата като религиозни и ако ние ги предпазваме от тази криза, значи трябва да излезе, че тя е нещо недобро. С тези програми, според мен, се поставя под съмнение конституционният принцип на секуларизма.

А сега нека се постараем да видим нещата от друга гледна точка. Мога да кажа, че двете програми – по „Православие“ и по „Ислям“ са написани много добронамерено. Децата биват учени, според тези програми, да бъдат добри християни или добри мюсюлмани, това е, което те трябва много добре и ясно да разберат и да свикнат с тази мисъл. В същото време те се учат да бъдат добри, да не искат за другите онова, което не искат за себе си, притчата за добрия самарянин пронизва цялата програма по „Православие“ . Не са извадени конфронтационни текстове, напротив – говори се за мир, за търпимост между религиите, за уважение към представителите на други изповедания, при програмата по „Ислям“ се говори за уважение към немюсюлманите, в програмата по „Православие“ се казва, че трябва да обичаме всички хора без значение каква е религията им. Но трябва да имаме предвид, че не знаем какво ще бъде самото съдържание на тези програми, с какво точно те ще бъдат изпълнени, защото програмите, макар и много подробни, са само така да се каже, „скелет“ на бъдещото обучение. Но като общо впечатление мога да кажа отново, е че има една добронамереност, толерантност, разбирателство.

Какво се научава обаче за „другите“? Ами много е скромно. Православните ще научат малко за исляма,  мъничко за юдаизма и за будизма и много  малко за всички други религии – най-вече за различните християнски деноминации, за т.н. „инославни“ религии. Но ще ги научат от позицията на православието. А ние говорим за това, че трябва да има неутрален и обективен начин на преподаване. Не се вижда другата гледна точка. Децата с формираните с това обучение възгледи няма да имат много степени на свобода да имат собствено мнение, когато вече нещо е казано в ранна възраст от авторитети.

Трябва да отбележим, че програмата по „Православие“ е много по-щадяща от тази по „Ислям“. В нея ясно е подчертано и безапелационно се казва, че целта ѝ е формиране на „добрия мюсюлманин“, с всичките му добродетели, но мюсюлманин, т.е. човек, принадлежащ на „джемамата“, на общността на мюсюлманите.

Но нека се запитаме дали чрез този подход завършващите ще бъдат подготвени за този свят на остри противоречия, в който живеем. Ще бъдат ли подготвени за света, в който голяма част от икономическите и политическите противоречия придобиват формата на цивилизационни и на религиозни? Моят отговор е: не. Защото и в двете програми  са заобиколени острите ръбове. Освен това няма сравнителен анализ. Няма обективно поднасяне на едната гледна точка и на другата гледна точка, а някъде те са три, четири и дори повече. Това е много сериозен недостатък на програмите.

Запълва ли „неконфесионалното“ обучение тези празнини? Категорично не. То не е „неконфесионално“ в първите четири години. По-нататък се изучава историята на религиите. Имаме три съвсем независими разказа – като три реки, които текат в една равнина и никъде не се пресичат: едната е християнството в православен контекст, другата е исляма, третата  е индуизма. При това в тази програма не са дадени часовете, докато в другите две те са стриктно обозначени. Но по броя на темите може да се разбере колко силно е представено християнството и колко по-ограничено са дадени исляма и юдаизма. Не се говори например за Талмуда. А без него е невъзможно да добием ясна представа за юдаизма. По-нататък очаквах, че в гимназиалния курс „неконфесионалното“ обучение ще  съдържа сравнителен анализ на доктрините на големите вероизповедания. Необходимо е младите хора да имат сравнителна представа за тях, къде са поставени „ударенията“. Трябва да има такова представяне, в което не се „заглаждат ръбовете“. Няма такъв анализ сравнителен, нито въобще доктринален подход.

Едно мога да кажа със сигурност, макар че е нужно още да изучавам тези програми:  непременно трябва да се организира  обсъждане – публично, и то нееднократно. Трябва да се обсъдят общите принципи, после – на взаимовръзките между изповеданията, подхода, който трябва се следва. Много са въпросите и съм много смутен от тези три програми.

От тези три програми не става ясно как именно ще бъдат учени тези предмети: като задължителни предмети, като свободно избираеми или като т.нар. задължително избираеми предмети? Нито от програмите, нито от проекта на заповед на министъра не става ясно това. А то е много важно. Няма ли да стане така, че трите групи деца – голямата група православни, по-малката – мюсюлмани и много по-малката – „други“ просто ще учат три различни вида вероучение и никой няма да учи религия от светска гледна точка?

Не можах да намеря ясни указания в тези документи по повдигнатия от Вас въпрос. Може би ще бъдат доброволно избираеми предмети. Ако бъдат предложени на децата и родителите им като задължително избираеми във формата, за която споменахте, аз мисля, това е недопустимо. Това са три варианта на вероучение. Във всички от тях надделява „тежестта“ на православието“. Малобройни са нашите религиозни малцинства. Но бих искал да се поставя в положението на родителите протестанти или католици, които все пак са десетки хиляди у нас (общо почти 150 хиляди, въпреки изкривените данни от последното преброяване). А каква да кажем за тези 280 000 души, които са заявили, че не вярват – че не принадлежат към никоя религия? Те какво ще правят? Така че вариантът с три „задължително избираеми“ предмета е категорично недопустим. Както е казано в препоръката на Комитета на експертите към член 18 на МПГПП, ще го цитирам дословно: „Комитетът отбелязва, че обществено образование, което включва обучение по една определена религия или вяра, е в несъответствие с чл. 18, т.4, освен ако не се приеме разпоредба за  недискриминационно освобождаване или за алтернативни възможности, съобразени с желанията на родителите или настойниците.“ Не го виждаме този подход в направеното предложение, за което иде реч.

Когато дъщеря ми беше малка, това беше много отдавна, аз имах голямо желание тя да изучава религия, каквато аз не съм учил по времето на социализма. Защото религиите са огромно културно богатство, огромно духовно богатство. Бих искал да видя вариант на действително светско обучение, което да съдържа възможност младите да разберат религиите и да се ориентират в тях, което да съдържа етика и да има сравнителен подход. Но такава програма сега у нас няма, а трите предложени са много далеч от нея.

 

Въпросите зададе:  Емил Коен