Михаил Иванов: С президента Желев в Йерусалим

от -
716
Президентът Желю Желев и Мария Желева разговарят с католически монахини българки на входа на храма "Възкресение Христово. Вляво на едър план е епископ Василий - митрополит на Йерусалим и Цяла Палестина."/личен архив/

 

 Някъде през ноември 1993 г. президентът събра няколко души, за да обсъдим подготовката за негово официално посещение в Израел. Аз бях включен в групата като съветник по етническите въпроси и вероизповеданията, който отговаря за връзката на президента с еврейската общност. Външнополитическият съветник Камен Величков ни разказа най-напред какво е направено, а след това премина към това, което има още да се прави.

„Мишо, – обърна се по едно време към мене той –  ти трябва да купиш една икона, която доктор Желев да поднесе на Йерусалимския патриарх. Нали ще посетим и Божи гроб.“

„Какво говориш, Камене – отвърнах аз високомерно –  Остави тази работа на мене. Президентът не трябва да поднася купена в магазин икона. Той като глава на държавата трябва да приподнесе на Йерусалимския патриарх икона, изпратена от нашия патриарх.“

„Добре, добре – каза Камен пренебрежително – направи, каквото трябва да се направи.“ Президентът кимна леко с глава утвърдително.

Веднага се запътих към Софийската митрополия на среща с главния секретар на Светия Синод епископ Неофит (сега Негово Светейшество патриарх Неофит). Синодът все още се помещаваше там заедно със своята администрация, защото опозиционерите в Църквата начело с митрополит Пимен още не бяха освободили насилствено заетата от тях преди година и половина Синодална палата.[1]

Вървейки в сградата на митрополията към кабинета на Неофит, минах през едно фоайе, където видях дядо Арсений, митрополит пловдивски. Реших да му се представя.

„Знам Ви много добре. Вие да не сте завършили богословие?“

Не знаех как да възприема думите му – като похвала или като закачка. Той имаше предвид една среща на президента с група преподаватели и студенти от Богословския факултет, на която разгорещено се обсъждаше разколът. Тогава казах, че патриарх Максим, независимо от грубите вмешателства на режима, е интронизиран с обред, според църковния канон и традиция и следователно има достойнството на патриарх. Напомних още  как по нареждане на комунистическата власт е касиран единодушният избор на епископ Арсений за врачански митрополит, след което той е заточен в Бачковския манастир, а на негово място за врачански митрополит е избран епископ Калиник, един от тримата главни разколници митрополити. Парадоксално беше, че новоназначеният след промените директор по вероизповеданията Методи Спасов уволни на основание на стария комунистически закон за изповеданията неугодния на предишния режим и останал верен на своята вяра и убеждения духовник. Срещата беше заснета с камера и после записът е бил разпространен и обсъждан в църковните среди. Още на тази наша първа среща в Софийската митрополия между дядо Арсений и мене се появи взаимна симпатия и аз и до днес нося в себе си светъл спомен за него.

Влязох в стаята на главния секретар. Епископ Неофит по това време беше представителен висок мъж с правилни черти на лицето, черна дълга брада, приветливи сини очи и дълбок и мек баритонов глас на певец. С него вече се познавахме и имахме добри работни отношения, особено покрай разправиите около разкола. Епископ Неофит ме покани да седна. Като казах за какво съм дошъл, той  плесна радостно с ръце и възкликна:

„Ах, колко добре сте го решили. А на кой светец да бъде иконата?“

„Това Светият синод трябва да реши. – отвърнах аз – Но ние имаме светци в нашата история, като Кирил и Методий, като Климент.“

„А какво ще кажете за Свети Иван Рилски? – попита Неофит –Той е почитан от Църквата като покровител на българския народ“

„Би било чудесно. Но нека Синодът да реши.“

Те щяха окончателно да уточнят на кого да бъде иконата и да дадат на иконописец да я изрисува. Уговорихме се, когато бъде готова, той да ми се обади. Така и стана. Когато отидох да я взема, епископ Неофит ми даде бял плик с писмо от патриарх Максим до йерусалимския патриарх Диодор, като ме помоли да го предам в Йерусалим. Обясни ми, че нашият патриарх изразява в писмото тревогата си от това, че в Йерусалимската патриаршия са приели наскоро ръководителя на разкола Христофор Събев, и известява, че в църковно отношение той не представлява никого.

Ден преди заминаването президентът Желев ни събра за последни доуточнявания. Началникът на протокола Христо Чолаков[2] раздаде подробната почасова програма. Разгърнах я и с изненада видях, че в нея не беше предвидено посещение в Йерусалимската патриаршия. Беше написано само: „10.00 ч. Отпътуване на цялата делегация за Стария град в Ерусалим.  Разглеждане на Стария град.“ Посещението на Светите места беше представено като екскурзия. Попитах:

„Христо, защо не е предвидено посещение в Патриаршията? Нали говорихме за това? Къде доктор Желев ще поднесе иконата.“

„О, Мишо, не се притеснявай – отвърна ми той – нали ще отидем да видим църквата на Божи гроб? Там някъде ще я предадем.“

Замълчах си. В този момент нищо повече не можеше да се направи – програмата вече беше съгласувана с израелския протокол.

Тръгнахме на 5 декември. Пристигнахме рано в правителствения салон на летище София, но тази сутрин имаше гъста мъгла, която правеше излитането невъзможно. Наложи се да чакаме. Притеснявахме се, че закъсняваме. Най-после мъглата се разреди, качихме се на самолета и той излетя. Всъщност извън софийското поле времето беше ясно. Имаше прекрасна видимост. Прелетяхме над Атонския полуостров, на края на който се извисяваше внушителната черна пирамида на връх Атон.

Кацнахме на телавивското летище Бен-Гурион и от там се отправихме с коли към Йерусалим. Официалното посрещане стана в прочутата „Розова градина“, недалече от Кнесета[3]. Грееше слънце. Преглед на почетна рота. Кратки речи.

Празничността на посрещането обаче беше помрачена. Същата сутрин в Тел Авив терористи бяха убили човек. Президентът на Израел Езер Вайцман в речта си изказа съболезнования на семейството. По-късно той отмени и предвидената за тържествената вечеря художествена програма, която трябваше да изпълнят български евреи от Яфо.

От церемонията делегацията се отправи  към представителния хотел „Кинг Дейвид“. На Желев беше осигурен обширен апартамент на два етажа. Когато президентът беше в него, охраната заключваше отвън и пазеше пред вратата. Състоянието на война в продължение на десетилетия беше усъвършенствало максимално сигурността, която евреите трябваше да подържат.

Влетях в стаята си. Веднага вдигнах телефона да позвъня на Нир Барух.

Макар и да имахме с Нир голяма разлика в годините, между нас се установи много добро сътрудничество по еврейската тема, което прерасна в дружба. Той е от голямата фамилия на българските евреи Барух. Имал е бурна съдба. В гимназията е член на младежка ционистка организация. През войната е в трудови лагери, семейството е изселено. Привърженик на идеята за единно ционистко движение, заминава в края на декември 1944 г. за Тел Авив. Там е общ работник, стругар, публицист в ционистки издания. Включва се в нелегалната паравоенна организация Хагана, прераснала през 1947 г. в днешната израелска армия. Участва като офицер в израело-палестинската война през 1947-49 г. После работи в министерството на вътрешните работи и като дипломат, включително в посолството в София.  През 1991 г. издава в София книгата „Откупът (Цар Борис и съдбата на българските евреи)“ с предговор от Желю Желев.

Нир Барух е авторът на текста на възпоменателния камък, който, по инициатива на Международния комитет под патронажа на президентите Желю Желев и Хаим Херцог  и с решение на председателството на Народното събрание, беше поставен близо до служебния вход на парламента на 24 февруари 1993 г.  в памет на  спасяването на българските евреи и почитане паметта на загиналите от Тракия и Македония. Един честен текст за случилото се по онова време[4].

Този скромен камък вече не е там. Вместо него в градинката на Свети Климент Охридски през 2016 г. е поставен „Паметник на спасението“ –  прекрасна фигура на скулптура Момчил Цветков. В съседство с паметника се намира обяснителен надпис, който   редактира по недопустим начин предишният текст и така редактира историята.[5]

Но да се върнем в моята хотелска стая. Започнах направо:

„Здравей, Нир. Утре след 10 часа Желев ще бъде в Стария град. Можеш ли да уредиш да бъде посрещнат в Патриаршията. Такова посещение отсъства в официалната програма.“

Нир ми отговори, че ще направи всичко възможно.

На следващия ден сутринта цялата делегация посети „Яд Вашем“ –  музеен комплекс в памет на загиналите шест милиона евреи по време на Шоа (Катастрофата, както евреите наричат Холокоста). Той е построен на западната страна на планината Херцел. в Йерусалим. Името Яд Вашем, което значи „Спомен и име“ е взето от библейски стих в старозаветната глава „Исая“:

„На тях Аз ще дам в дома Си и вътре в стените Си Спомен и име[6] по-добро от синове и дъщери; на тях ще дам вечно име, Което няма да се заличи.“

Незабравимо е чувството, което остави у мене Мемориалът на децата в Яд Вашем, създаден, за да напомня за  един милион и половина загинали деца по време на Холокоста. Мемориалът е изграден в пещера, издълбана в скалата. Влиза се през проход между стени от грубо обработени варовикови камъни. Малко преди входа на пещерата в камъка е издълбан барелеф на малко дете. Вътре е тъмно. Посетителят се движи по тясна метална пътека с перила, от двете страни на която има стъклени прозрачни стени. Зад тези стъкла в началото на пътя светлина осветява големи снимки на загинали деца. Звучи тиха траурна музика. В помещението се чуват женски и мъжки глас, които на иврит и на английски бавно прочитат име след име. След името –  годините и страната, от която е детето. По-нататък в тъмното се вижда как светлината на една единствена малка горяща свещ е отразена в система от огледала и се е превърнала в безброй малки светли  точици – като звездички, които светят от всякъде – от  горе, от долу, от всички страни. Създава се илюзия, че  Вселената те поглъща.

Посетихме и една зала, в която се слизаше по стъпала, а вътре цареше полумрак. От пода се издигаха на височина повече от един метър черни четвъртити бетонни колони. На всяка от тях на иврит и на английски беше изписано име на държава и под него число –  броят на загиналите евреи от тази държава. Имаше и колона, на която пишеше: „Югославия 55 000“, а по-долу „България 7 000“. 7 000 – това е броят на жертвите на Холокоста от окупираните от България територии на Югославия по време на войната. За жертвите от Беломорието не видях да се споменава отделно.

На двора на едно място беше изложена една лодка. Това е датска лодка, която символизира героизма на датчаните, които са успели да спасят евреите от Дания,  прекарвайки ги през морето в Швеция. Експонат, който да символизира спасяването на българските евреи, нямаше. Няма и сега. Да се надяваме, че ще бъде поставен някой ден, когато България ясно и открито признае отговорността на българските управляващи по онова време за депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот или, както тогава официално са ги наричали, „Новоосвободените земи“.

След Яд Вашем цялата делегация отпътува за Стария град – там, където съжителстват трите аврамови религии. Влязохме в крепостта през портата „Дамаск“. След като я преминахме, много бързо се озовахме в уличките на покрития арабски пазар. От предишните си посещения познавах вече неговата пъстрота. Малки магазинчета едно до друго, отрупани вътре и отпред със сувенири, църковна утвар, свещи, кръстчета, камбани, юдаистки свещници, килимчета, калайдисани медни съдове, сребърни сервизи, значки, шалове, кърпи за глава, женски накити, музикални инструменти, блузи, спортни фланелки и  какво ли не още.

Вървях отпред и малко в страни заедно с началника на израелския протокол. Наоколо и пред групата вървяха хора от израелската и българската охрана. Те гледаха косо на всички страни. А президентът Желев и жена му Мария се бяха хванали за ръка и усмихнати кимаха на палестинците, собственици на магазинчетата, които бяха излезли на вратите и приветливо ги поздравяваха.

По едно време в авангарда на охраната настъпи раздвижване. Чух да питат: „Кой е Михаил Иванов?“ Избързах при тях, за да разбера какво става. Те разговаряха с млад духовник – на ръст по-скоро висок, с очила, с кръгла глава, почти голобрад. Казваше, че ме търси, за да каже, че му е поръчано да заведе президента Желев в Патриаршията. Погледнах към началника на израелския протокол и казах: „Трябва да приемем поканата.“ Той кимна утвърдително. Вероятно вече е бил предупреден за промяната в програмата.

Водени от младия монах, завихме наляво и излязохме от пазара. Тръгнахме нагоре по огряна от слънцето тясна уличка, настлана с каменни плочи. От двете страни бяха наредени една до друга каменни къщи. Не след много водачът ни спря пред голяма тежка дървена порта.. Тук беше сградата на древната Йерусалимска патриаршия.

Добре е да се знае, че първият епископ на Йерусалим е  Свети апостол Яков, брат на Исус Христос. Смята се, че той е бил председател на Йерусалимския апостолски събор, проведен около 50 г. През 451 г. на Четвъртия вселенски събор в Халкидон е прието йерусалимският епископ да бъде въздигнат в патриарх – пети по ранг след светите престоли в Рим,  Константинопол, Александрия и Антиохия.

Отвътре отвориха широко портата и ние, прекосявайки малко дворче, влязохме в сградата. По дървени стълби се качихме на горния етаж, където в едно голямо помещение се намираше патриаршеският престол. Там президентът Желев беше очакван от патриарх Диодор.

Посещавах патриаршията за втори път. Първият път беше при моето предишно посещение в Израел през март същата година. Тогава бях изпратен от президента, за да поднеса от негово име приветствие на тържествената церемония в препълнената от български евреи зала на Двореца на културата в Тел Авив по случай 50-годишнината от спасяването на българските евреи. На церемонията присъстваха президентът на Израел Хаим Херцог и спикерът на Кнесета[7] Шевах Вайс. На следващия ден заедно с тогавашния кмет на София проф. Александър Янчулев, съпругата му и още няколко души бяхме приети в Патриаршията от митрополита на Йерусалим и Цяла Палестина епископ Василий.

Престолното помещение беше с висок таван. По стените, облицовани с дървена ламперия, имаше икони и картини с библейски сцени. На пода бяха постлани килими. Преобладаваха червените тонове. В червено бяха плътните пердета, които обрамчваха прозорците. Покрай стените бяха наредени удобни дълбоки столове с резба на тъмните дървени части и също с червена дамаска. Патриаршеският престол беше в дъното, повдигнат на малък подиум с две стъпала и балдахин над него. Откритата дървена част беше с позлатена дърворезба. На облегалката на фон  от червено кадифе беше извезан гербът на патриаршията.

Патриарх Диодор покани президента Желев и неговата съпруга и седна заедно с тях отстрани на престола. Помещението се преизпълни с хора. Подадоха на президента донесената от България икона на Свети Иван Рилски и той я поднесе на патриарха. От своя страна патриархът подари на Мария Желева масивно златно кръстче, в което, както беше казано, имало миниатюрна частица от кръста на Исус Христос. Докато те разговаряха, а ние стояхме прави наоколо, аз се доближих до митрополит Василий и му предадох писмото от патриарх Максим.

Тръгнахме да излизаме. На двора грееше ярко слънце. Заслизахме надолу по уличката, по която дойдохме. Водеше ни митрополит Василий, който беше сърдечен и общителен човек. Знаеше няколко езика и ни обясняваше подробно за всяка по-интересна забележителност, покрай която минавахме. Влязохме отново в покрития пазар. Не след много стигнахме до стълбище и, като се спуснахме  по него,  излязохме на голям правоъгълен площад. Площадът беше като вътрешен двор, обграден от три страни от солидни стари каменни сгради, а на четвъртата – северната страна, се издигаше храмът „Възкресение Христово“ – най-свещеното място за християните от целия свят. Неволно спряхме за миг.  Ние бяхме в единия край, пред нас имаше празно пространство, което трябваше да изминем, а там пред входа на храма бяха посрещачите.

Приближихме се. Между посрещачите имаше двама духовници на Арменската апостолическа църква с техните типични островръхи покривала на главите и две монахини католички българки. Желеви се спряха и поговориха с тях. После всички влязохме  вътре.

На това свещено място равноправно присъстват под един покрив Православната, Католическата и Армено-апостолическата църква. На всички значими места има свещи и църковна утвар на всяка една от тях –  и на Голгота, и на плочата, където тялото на разпънатия Христос е било помазано, и на гроба, където той е бил погребан. Представени са и коптската православна църква и сирийската православна църква. Всички тези църкви имат отделни параклиси, във всеки от които има олтар и се провежда служба според съответния обред.

Благодарение на интернет и на телевизията обстановката в храма е позната на милиони зрители. На Великден всички могат да наблюдават изградения над гроба на Исус Христос параклис (Кувуклията). За да се влезе при гроба, най-напред се минава през малко преддверие, наричано Църквата на ангела, където в малък олтар е вграден къс от камъка, който е закривал гробницата. Много бързо хората от делегацията се наредиха пред параклиса, за да се поклонят. Изчаках да минат всички и влязох сам. После настигнах останалите.

След като напуснахме храма „Възкресение Христово“ се разделихме с митрополит Василий и продължихме своя път. Преминахме през една  неголяма каменна врата в североизточния ъгъл на площада и, водени от нашите домакини от израелския протокол, се отправихме по улиците на Стария град на Изток – към „Храмовия хълм“, наричан от мюсюлманите на арабски „ал-Харам ал-Шариф“. Пристигнахме на голям, огрян от слънцето, покрит с плочи, площад, в източната страна на който се издигаше висока стена от масивни дялани варовикови камъни. Това е най-голямата открита част от Западната стена, обграждаща едната страна на Храмовия хълм. Някои я наричат още „Стената на плача“, защото тук евреите оплакват разрушения от римляните през 70 г. Втори йерусалимски храм, от който самата стена е била част. Според някои юдейски богослови това място има статут на синагога. По време на йорданската окупация на Западния бряг и Източен Йерусалим, продължила от войната през 1947-49 г. до Шестдневната война през 1967 г., за евреите има ограничения да пребивават в Стария град и така те нямат достъп до това свещено за тях място. След войната от 1967 г., когато всички евреи празнуват освобождаването на Храмовия хълм и Западната стена,  нещата се променят. От тогава Източен Йерусалим е окупиран от Израел.

Стената на плача не е най-свещеното  място в историята на юдейската религия. Най-свещеното място е било горе на Храмовия хълм, където се е издигал Соломоновият храм, а после Вторият храм. Вътре в Храма се е намирало светилището Светая Светих. В Светая Светих пребивава Бог и при него може да влиза само първосвещеникът един единствен път през годината – в Деня на изкуплението на греховете (Йом Кипур). Там се докосват Небето и Земята. Там в Първия храм се е намирал Кивотът със скрижалите, които Мойсей е свалил от планината Синай с написаните върху тях 10 Божи заповеди. Юдейските богослови и учените спорят къде точно е било мястото на Светая Светих. Някои предполагат, че това място е Основният камък – широка скала, заемаща централно място на Храмовия хълм.  Друго предположение е, че Основният камък е мястото, което Аврам е избрал за олтар, на който да принесе в жертва на Господ сина си Исак.

Основният камък е свещен и за мюсюлманите. Според преданието, което се подържа от редица ислямски богослови, именно от него Мохамед се е възнесъл в небесата към Аллах, придружен от архангела Джебраил (Гавраил) по време на своето чудотворно „Нощно пътешествие“.  Над него през Седмия век мюсюлманите построяват свещения „Купол на скалата“. Превърнат е за около един век в църква от кръстоносците и след тяхното напускане на града в края на 12 век е отново във владение на мюсюлманите.  Днес това съкровище на ислямската архитектура доминира над целия град със своето златно кубе.

Колко много сакрална символика е събрана в това късче от Земята, за което претендират и трите аврамови религии!

В днешно време евреите отправят своите молитви на Стената на плача. Тук винаги има много богомолци, мъже и жени, някои дошли от различни краища на света. За да отдадем почит към това свещено място, се приближихме максимално близо, но така че да не пречим на молещите се. След това домакините ни поведоха към колите, за да се прибираме.

Нашият път минаваше покрай началото на една пътека от пръст в южната част на площада, която водеше нагоре по хълма. На това място ние двамата с Камен Величков спряхме президента и почти едновременно казахме:

„Доктор Желев, Вие трябва да посетите  и джамиите горе.“

Началникът на израелския протокол разбра какво става и настоя, че нашият път е в друга посока. Желев замълча за миг, после попита:

„Защо да го правим?“

„Тук всяка Ваша стъпка се наблюдава. Трябва да уважите и мюсюлманите.“

Тогава без да каже нищо президентът посочи с ръка нагоре и с широка крачка тръгна да се изкачва по баира. Пътеката водеше до вратата Муграби – единствената от общо дванайсетте отворени врати към площада горе на хълма, през която беше разрешено да влизат немюсюлмани.  Минахме през нея и излязохме на третото най-свещено за мюсюлманите място – след светилището Кааба с Голямата джамия  в Мека и Джамията на Пророка в Медина.

В Исляма се смята, че по време на Нощното пътешествие Мохамед е пренесен тук от Мека, носен от свещеното крилато същество Бурак и воден от архангела Джебраил.[8] Тук на хълма, където е бил Храмът на Соломон, е свещеното място за молитва, наречено в Корана „Най-далечната джамия“ („Масджид ал-Акса“), околностите на което, пак според Корана, са благословени от Аллах. Тук е Основният камък. Първоначално, в продължение на 13 години след първото знамение, което Пророкът е получил, молитвата на мюсюлманите е обърната именно към това място, след което посоката е обърната към светилището Кааба в Мека.

Намирахме се на голям, заграден от всички страни, покрит с плочи, площад. На централно място се извисява Куполът на скалата. Опряна на южната стена е разположена джамията „ал-Акса“. Освен тях има още няколко джамии, фонтани, минарета, кубета, арки, места за измиване преди молитва и много кипариси.

Беше време за молитва. Вътре в джамията ал-Акса и извън нея наредени в редици мюсюлмани кланяха намаз. Не беше удобно да ги безпокоим. Водени от Желев се приближихме на известно разстояние и постояхме за малко мълчаливи. После се обърнахме и тръгнахме да се връщаме обратно по същия път, по който дойдохме.

Следобед същия ден посетихме Кнесета, където в началото на следобедното пленарно заседание беше предвидена сесия  в чест на президента Желев. След преглед на почетната рота  влязохме в сградата. Желев, съпругата му и включените в делегацията депутати и министри бяха поканени в залата, а ние от  съветническия екип се качихме горе на балкона. Там заедно с нас беше многобройна група от Ехуд Оле Булгария – организацията на българските евреи в Израел. Те много се вълнуваха.

Заседанието беше открито от спикера на Кнесета Шевах Вайс, професор по политология в Университета в Хайфа. Роден на територията на междувоенна Полша (днешна Украйна),  той успява да се спаси от Холокоста благодарение на съседи на семейството – украинци и поляци, които ги крият. На тържественото заседание на българския парламент през февруари за отбелязване на 50-годишнита от спасяването на българските евреи и за почитане паметта на трагично загиналите евреи от Тракия и Македония, той като почетен гост произнесе вълнуващо слово. По време на това негово посещение в България те се сближиха с Желю Желев.

След откриването първи говори министър-председателят Ицхак Рабин. Рабин беше войник, човек, който познава ужасите на войната. По време на израело-арабската война  от 1947-49 година той, макар и съвсем млад (роден е през 1922 г.), е един от  командирите на израелската армия, взел участие в главните битки. Тогава той трябва след решение на Бен-Гурион да подпише заповед незабавно да бъдат изгонени от домовете им и заставени да минат от другата страна на фронтовата линия на около петдесет хиляди палестинци (почти  цялото тогавашно население на града Лида), при което, изминавайки 17 километра под изгарящите лъчи на слънцето, най-малко стотина, а според някои значително повече, деца и възрастни хора умират от горещината, изтощението и обезводняването. Рабин е героят на блестящо проведената Шест-дневна война през 1967 г., когато ръководи военните действия като началник на щаба на Израелските отбранителни сили. Познал войната, Рабин става горещ привърженик на мира. Той обвързва своята  политическа кариера със социалдемократическата Партия на труда. През 1992 г. Партията на труда, оглавявана от него, печели изборите с обещанието да се стреми към мир с палестинците. Около нея се създава парламентарно мнозинство за мир заедно с умерената ционистка лява партия МЕРЕЦ, която води политика за сътрудничество между евреи и араби, Комунистическата партия и Арабската партия.

След Рабин говори Бенямин Натаняху, председател на дясната партия „Ликуд“ и лидер на опозицията. Днес той е на второ място между израелските политици (след Давид Бен-Гурион)  по пребиваване на поста министър-председател – вече станаха 11 години.

Пазя в личния си архив няколко пожълтели листа на пишеща машина с българския превод на техните речи. Навремето Нир Барух ми ги беше изпратил заедно с оригиналните текстове на иврит.

И тримата израелски политици бяха изключително сърдечни към България и българите и с много голямо уважение към президента Желев. В словата си всеки от тях изказа благодарност към българската общественост по време на Втората световна война – голяма част от интелигенцията, църквата, части от парламента, хиляди обикновени българи, които  не са допуснали българските евреи да бъдат изпратени в лагерите на смъртта, „отменили са Шоа от България“, както беше казано, и по този начин са ги спасили – тогава, когато България е била „съюзник на нацистите“, когато „официалната политика на България е била антисемитска“

Нашите приятели евреи, с които бяхме заедно на балкона, бяха трогнати от словото на Ицхак Рабин:

„Той е толкова сдържан човек.  Не сме го виждали да говори така развълнувано.“

„Господин президент – каза в словото си Рабин – ако до сега не сме имали възможност да кажем на Вас, да го кажем пред целия български народ, ето това искам да Ви кажа –  от името на еврейския народ, от името на гражданите на Израел ние изказваме нашата благодарност от все сърце за вашата отзивчивост в труден час и ви казваме от дълбочината на сърцето: благодарим.“

И Шевах Вайс и Ицхак Рабин не забравиха трагедията на онези единайсет хиляди евреи, които „нямаха щастието и бяха събрани и изпратени в лагерите на унищожение“ (Рабин); „евреите от Тракия и Македония бяха затворени, а тези два района бяха тогава под българска военна власт“ (Вайс).

В произнесените от израелските политици речи не можеше да не става дума и за събитията от началото на 90-те години. Краят на 1993 г. беше време на оптимизъм, на големи надежди, че най-после в Близкия Изток ще настъпи мир.

През есента на 1991 г., по инициатива на президента Буш и с подкрепата на президента Горбачов, в Мадрид се свиква двудневна конференция с участието на Израел, Египет, Сирия и йордано-палестинска делегация. Въпреки, че Израел е против участието на Организацията за освобождение на Палестина, в Мадрид пристига и неофициална „консултативна делегация“ на ООП, водена от Файсал Хюсейни, която зад кулисите подпомага палестинските участници в срещата. Мадридската среща поставя основите на редица многостранни и двустранни израело-палестински преговори, които, въпреки многобройните перипетии включително и военни сблъсъци, довеждат при правителството на Рабин до прочутите тайни преки преговори между Израел и ООП в Института за изследване на труда и обществото в Осло. Така през септември 1993 г. се прави решителната крачка, като се разменят писма за взаимно признаване между Израел и ООП, след което  двете страни подписват на поляната пред Белия дом споразумението „Осло I“. Ицхак Рабин и Ясер Арафат си стискат ръцете в присъствието на президента Бил Клинтън. С това споразумение се създава временно палестинско самоуправление („Палестинска национална власт“) в териториите на Западния бряг и Ивицата Газа (споразумението е подписано и от външните министри на Съединените щати и Русия).

Посещението на президента Желев в Израел беше непосредствено след тези знаменателни събития и беше естествено, че в словата си Рабин и Натаняху, всеки от своята позиция, им отдели  внимание. Затрогващи, изпълнени с надежда и може би малко наивно прозвучаха думите на Рабин в края на неговото слово:

„В това наше усилие, в тази битка за мир, ние се нуждаем от подкрепа, помощ, добър съвет и ще се радваме да видим България в първата приятелска редица от тези държави, които ни подават ръка и желаят като нас мир и сигурност.

Уважаеми президент на България, когато се завърнете във Вашия дом, вземете с Вас нашия завет, завет на приятелство и близост, които ние изпитваме към българския народ, завет на мир и надежда от народ, който иска да види началото на нов живот.“

Желю Желев в словото си отвърна с взаимност. Той разказа за общите пътища в историята на двата народа, за чувствата на близост между тях, изградени по време на дълголетното им съжителство. За съдбата на българските евреи по време на Втората световна война каза:

„През изминалата година обществеността в България, Израел, САЩ, Великобритания, в други страни отбеляза 50-та годишнина от спасяването на българските евреи и почете паметта на техните събратя от Македония и Тракия, преминали през България по пътя към трагичната си гибел. За мен е важен примерът, проявената от българската общественост съпричастност и гражданска доблест през мрачните години на Втората световна война, който, вярвам, е ценен и обнадеждаващ за младите поколения.“[9]

Говорейки с уважение за мъжеството на правителството на Ицхак Рабин в усилията му за мир, Желев изрази готовността на България да участва в международното сътрудничество за „изграждането на мира, доверието и общия икономически подем на страните от Близкия изток“.

Тук е мястото да кажа, че по време на посещението двама души от делегацията –   Камен Величков и министърът на строителството Христо Тотев проведоха разговори в Източен Йерусалим с представителите на изграждащото се в този момент палестинско местно самоуправление Файсал Хюсейни и Хакан Ашрауи, която също беше взела участие в Мадридската конференция. В това време на надежди някои вярваха, че България може да се включи в строежа на Нова Палестина.

Надвечер след сесията в Кнесета се отправихме към Витлеем, където посетихме църквата „Рождество Христово“. Посрещна ни православен духовник, който поднесе на президента прекрасна кутия от черно абаносово дърво, инкрустирана с орнаменти от седеф – подарък от Йерусалимската патриаршия. Слизайки надолу по стълбите към помещението, където е яслата на Исус Христос, видяхме в една ниша оставена отворена библия на черковнославянски. Жест, който много ни зарадва.

Няколко дни след нашето завръщане в София имаше заседание на Светия Синод. С началника на кабинета на президента Юлия Гурковска (Джуто) отидохме в Софийската митрополия да занесем подарената кутия. Когато влязохме в заседателната зала, владиците вече се бяха събрали. Пожелахме кутията да бъде поставена на видно място с надпис в памет на посещението на българския президент на Светите места и в знак на добрите връзки между двете патриаршии.

Две години по-късно – на 4 ноември 1995 г. научихме, че религиозен фанатик е извършил покушение срещу Ицхак Рабин и той е загинал. Всичко се сгромоляса. Мирният процес спря. И до днес тази земя остана земя на страданието.

През цялото време на работата ми в екипа на президента Желев съм го молил само веднъж за нещо, а то беше да ме вземе в самолета, за да присъствам на погребението на Рабин. Той, разбира се, веднага се съгласи.

Преди четири дни – на 30 март, агенциите съобщиха, че след многохилядна палестинска демонстрация са избухнали сблъсъци по границата между Израел и Ивицата Газа. Убити са 16 палестинци и стотици са ранени. Много от убитите и ранените са деца.

 

2 април 2018 г.

 

 

[1] През май 1992 г. шестима митрополити заявяват, че изборът на интронизирания през 1971 г. патриарх Максим. е опорочен и нищожен.  От своя страна директорът по вероизповеданията Методи Спасов обявява за незаконен действащия състав на Светия синод и определя за наместник-председател на Синода митрополит Пимен. Пимен оглавява така наричания тогава „Алтернативен синод“, в който влизат отцепилите се митрополити.  С помощта на някои кръгове в управляващия Съюз на демократичните сили те завземат със сила Синодалната палата и Софийската семинария. Светият синод начело с патриарх Максим успява да задържи сградата на Софийската митрополия и се разполага там. Така се поставя началото на разкола в Българската православна църква. След  идването на власт на следващото правителство на Любен Беров в началото на 1993 г. Алтернативният синод постепенно загубва своите позиции. Преминавайки през редица перипетии, разколът окончателно е преодолян през 2012 г., когато единството в Българската православна църква  е възстановено.

[2]След приключване на мандата на президента Желев през януари 1997 г. научихме, че Христо Чолаков е постъпил на работа като началник на протокола на корпорацията „Мултигруп“. Преди време Комисията по досиетата обяви, че той е бил агент на Шесто управление на Държавна сигурност.

[3] Израелския парламент.

[4]Надписът гласеше: „На 14.03.1943 г. протестът на българската демократична общественост, подкрепен от група народни представители, принуди правителството да отложи депортирането на 8 500 български евреи към фашистките лагери на смъртта.

Този протест, както и ходът на Втората световна война спасиха от гибел 49 000 български евреи.

За съжаление от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, администрирани по това време от българските власти, 11 363 евреи бяха откарани в нацистките концентрационни лагери и само 12 от тях оцеляха.

Българският народ прекланя глава пред паметта на невинните жертви.“

[5] Новият текст гласи: „Благодарение на усилията на депутати, водещи фигури в Българската православна църква, общественици, интелектуалци и др. през пролетта на 1943 г. бе предотвратена депортацията на повече от 48000 български евреи и те бяха спасени от физическо унищожение.

Ние се прекланяме пред това уникално спасение и скърбим за онези повече от 11 000 евреи от Северна Гърция и части от бивша Югославия, намиращи се под българска администрация, които бяха депортирани и убити в лагера на смъртта Треблинка.“

Веднага се вижда, че в новия текст е изтрита българската демократична общественост –  основният герой на спасението. Заличен е протестът. Заличена е историческата истина, че управляващите са отложили депортацията под натиска именно на този протест.  (За по-подробен анализ виж статията на  Стилиян Йотов  „За пренаписването на историята (II)“ в портал „Култура“ от 04.07.2017 г.

[6] Курсивът е мой.

[7] Председателят на парламента.

[8]Има ислямски богослови, които смятат, че Нощното пътешествие е осъществено, но само в духовен смисъл.

 

[9] Трябва да призная, че с това свое изказване президентът Желев направи крачка назад по въпроса за депортацията на евреите от намиращите се по време на войната под временна българска юрисдикция „Нови земи“. Само преди няколко месеца при отбелязването на годишнината от спасяването на българските евреи в българския парламент той заяви: „Българският народ има всички основания да се гордее със смелостта си да защити от унищожение над 49 хиляди български евреи, както и да скърби за 11 363 невинни жертви от Беломорска Тракия и Македония, за чието оцеляване не успя да се пребори с натиска на хитлеристка Германия и профашистките сили в България.” Всъщност такава е била неговата неизменна позиция по този въпрос, изказвана при много други поводи по време на целия му мандат. В словото му пред Кнесета обаче ролята на България за осъществяването на депортацията изненадващо беше сведена до предоставяне на територия, по която да преминат вагоните с евреи към лагерите на смъртта.

СВЪРЗАНИ ПУБЛИКАЦИИ