Мирослава Кацарова: Винаги ме е вълнувал чудният парадокс у Гарбарек – как в този леден норвежки саксофон се съдържа толкова топлина…

от -
1
Мирослава Кацарова (снимка)

Ян Гарбарек ще бъде в Пловдив през ноември по твоя покана, Мира! Поздравления! Трудно ми е да изразя колко го харесвам! Бяхме създали дори „Общество на феновете на Гарбарек“! Преди години вярвах, че той е единственият музикант, който зашеметяващо обединява радикалния фрий джаз и норвежкия фолклор!Знам,че музиката на Ян Гарбарек не е само това, но за мен там се крие силата и огромният му чар! Какво ще свири в Пловдив?

Много се радвам, че дълбока, философски настроена, дори духовна музика, каквато е тази на Гарбарек има толкова почитатели в България. Новината, че сме поканили Ян Гарбарек и неговата група да закрие четвъртото издание на Пловдив джаз фест на 3 ноември, предизвика наистина много голям интерес. Той пристига тук със своята група, с която от години работи. Като специално участие има индийският перкусионист Трилок Гурту, който свири с почти религиозна отдаденост на ударните. Имала съм честта да го гледам и слушам не веднъж на живо и станах свидетел на нещо, което не съм виждала при западен музикант, например. Той подхожда към своя специално повдигнат подиум с всякакви перкусивни инструменти ритуално, като към свещенодействие. От друга страна редом с Гарбарек на сцената ще са още басистът Юри Даниел и отколешният му пианист – германецът Райнер Брюнингхаус. Слушала съм ги в този състав на Умбрия джаз фест и беше вълшебно. Но какво точно ще свири Гарбарек в Пловдив не знам. Имам огромно уважение към чувството за свобода на този човек и не посмях да попитам. Слушала съм редица негови албуми, била съм пристрастена към музиката му в някои периоди от живота си, познавам не малка част от колаборациите му с Кийт Джарет, Еберхард Вебер, Ману Каче, с ансамбъл “Хилиърд”, с Мирослав Витоус, тъй че Гарбарек за мен е цяла вселена. На концерта му тук в Пловдив очаквам да я сподели с нас по начин, по който само той умее. И се оставям на непознатата и едновременно позната емоция.

Ян Гарбарек (снимка)

Ян Гарбарек: „Оставям музиката да потече като ток през мен” – снимка: cao.bg 

Впрочем, когато самият той разсъждава за дефинициите на джаза, за фрий джаза и за относителната свобода в тази музика се уповава на един много любопитен парадокс като разказва една история от ранната си младост и работата си с неговия ментор Джордж Ръсел. Когато започвал да учи и навлиза в тайните на импровизацията, Ръсел му дал задача да свири пет минути само с два тона като търси всякакви вариации да се изрази чрез тях – ритмически и чисто темброви. Така Гарбарек открил за себе си, че ограниченията водят до по-голяма креативност, до свобода. До ден днешен той разиграва този на моменти минималистичен подход като остава верен не на условните жанрови дефиниции, а на  импровизацията като изразно средство и на вътрешния си порив да музицира спонтанно.

Казваш, че си го слушала  в Умбия.  Какво означава, че той никога не репетира?

Първият албум, който някога чух с този непогрешим тон на саксофона бе “Making Music” от 1986г. с участието на Закир Хюсеин. Този албум радикално промени представите ми за музика, за джаз, за инакомислие и свобода. Това е запис в прочутото студио на ECM в Осло, където се е случило чудо. Този сешън е докоснат от Бог – плътен, непокорен, събрал в себе си мистичния, ирационален уют на Изтока и ледената вглъбеност за севера. Така завинаги се влюбих в музиката на Гарбарек, който е многолик в срещите си с различните музиканти през годините. До днес имам своите пристъпи да си пусна отново и да слушам в личната си тишина албуми като « Personal Mountains » с Кийт Джарет, или « Officium » с грегориански песнопения, или пък « Magico » с Егберто Жизмонти и Чарли Хейдън. Освен интересните и изненадващи развития на импровизациите и мелодиите, с които Гарбарек е отличителен, интересни са ми чисто музикалните, неизбродими дълбини простиращи се отвъд границите между жанровете. Харесвам още играта с ритъма, с тембъра на саксофона, чиято звукова концепция е да е записан така, сякаш е изсвирен насред красивата ледена природа на някой норвежки фиорд. Всъщност, този ефект преднамерено е търсен и постигнат чрез специален реверб в студиото в Осло от прословутия саунд инженер на ECM – Ян Ерик Конгсхауг. Покрай албумите на Гарбарек цялата естетика на ECM се превърна за мен в еталон за добър музикален вкус. Много близка ми е тази имплицитна абстрактна разлятост на музиката, характерна за лейбъла. Цялата музика, издадена от него е белязана от силно чувство за ритъм, което обаче не се натрапва, дори не се свири буквално, а ти се внушава поетично като някакъв личен бийт, който по тайнствен, неведом път се слива с този на музиката. И още – винаги ме е вълнувал чудният парадокс у Гарбарек – как в този леден норвежки саксофон се съдържа толкова топлина…

Ще потърся една леко скандална връзка между теб, една от най-добрите български джаз певици и Ян Гарбарек. Той прави и филмова музика като се обръща и към класическите традиции. Чела съм негово интервю, в което Ян говори за афинитета си към крайно различни композитори като Хайдн, Шопен, Малер, Сибелиус и тези влияния могат да се усетят в негови творби. Разбира се, ако човек ги познава. В албума си от 2016 година  „My Cinema“, ти също търсиш киното като изразни средства, вдъхновена си от него. Харесва ли ти тази връзка?

Е, Гарбарек е непостижим, несравним и необятен. Интересен факт е, че единствената му номинация за Грами е за албума му “In Praise of Dreams” от 2003, сътворен за израелския филм “Кипур”. Да, той е автор на филмова музика и не признава границите между жанровете, с лекота преминава от една изказност в друга, затова е и естествено музиката му да е повлияна от творчеството на композитори като Малер, да кажем, придал нов и различен облик на симфоничната музика на 20-ти век.

Нескромно би било да се поставя някъде наоколо и не го правя. Чисто формалната връзка между нас в случая е първоизточника на вдъхновение – образите, историите, киното. Ако при Гарбарек музиката е абстрактна, наситена на малки вътрешни връзка, които ни провокират асоциации и превръщат звука в личен, невидим филм, то при мен образите са ясни, конкретни, назовани през думите в песните. Всъщност, текстът за мен е също толкова важен както мелодията. Това се съдържа в последния ми албум “My Cinéma”, където инструментални теми от филми превърнахме в песни с текстове заедно с моите любими приятели и музиканти Мирослав Турийски, Веселин Веселинов Еко и Христо Йоцов. А киното винаги е било и си остава важен източник на идеи, провокации, въпроси, вдъхновения.

 

 

Мирослава Кацарова (снимка)

          Мира Кацарова прави композиции по филма на Вим Вендерс – „Криле на  желанието“ и „Пина“. Към музиката от „Пина“, джаз певицата е добавила свой текст на френски, а новата пиеса е озаглавена „Le Tango Solitaire“.

 

Последната ти концертна програма April in Paris е посветена на френската музика и култура. Казваш, че тя е вдъхновена от фината душевност на шансона, от красивата и мелодична фонетика на френския език, от елегантната и заразяваща с любов към живота поетика на текстовете на песните. Програмата включва песни от класическия репертоар на Едит  Пиаф, Жак Брел, Жо Дасен, Мишел Льогран, както и  „La belle dame sans regrets“ на Стинг, а също и неочакваната песен „Je bois systématiquement“ написана от френския писател и бохем Борис Виан.Това нова стъпка ли е?

Аз от години осъзнах, че силната ми страна са концертите, срещите ми на живо с публиката, когато пея и буквално разказвам истории за музиката. Така че последните седем години се посветих на това да правя всяка година по една тематична концертна програма. Един път това беше музиката на Били Холидей, друг път – филмова музика, трети път – т.н. нови стандарти – поп и рок песни в джаз аранжименти, една година посветих изцяло на бразилската музика. И сега за мен дойде ред на френската музика.

 Едит Пиаф (снимка)

Най-известните песни на Едит Пиаф са: „La Vie en rose“, „Non, je ne regrette rien“, „Hymne à l’amour“, „Milord“, „La Foule“, „L’Accordéoniste“, „Padam … Padam …“ 

Тъй че тази програма  е по-скоро естествен за мен рефлекс да се поставям в нов и различен музикален контекст. Обичам разнообразието, различната вокална изказност, провокирана дори чисто на фонетично ниво – в случая на френски се пее специфично, с вибрато или пък с прошепнати, на ръба на речитатива вокали. За разлика от бразилската боса нова, например, където гласът е овладян, фразата обрана, не разпява гласните, а търси повече прави тонове и лаконичен вокален изказ. Съвсем различно е при джаза.

Жак Брел (снимка)

 

               Жак Брел  композира евъргийна „Le Moribond“ („Умиращият мъж“) 

С френската програма много се забавлявах, защото има особености, за чиято мяра трябва много да се внимава, да не се мине в лоното на кича. Затова аранжиментите, които Миро Турийски направи за джаз трио и струнен квартет са с  чувство за хумор, самоирония, но и с уважение към изконната класичност на музикалния материал, която се опитахме да опазим, наред с автентизма на очарователната френска сантименталност.

Казвала си неведнъж,че за теб джазът е поезия, но и бунт, неконформизъм, инакомислие. Нуждае ли се днес светът от бунта на джаза?Можем ли да се спасим от това да бъдем прелъстени окончателно от консумативния звяр?

 Музиката е утешител на тъгите. Спасява ни от самотата, понякога, от страховете ни, от спомените ни. Музиката е лично преживяване, но и бунт. За мен джазът не е просто бунт на онеправданите, както първоначално е бил. През годините за мен той придоби смисъла на огромна екзистенциална метафора – той се превърна в гласа на добрия вкус – във всичките му проявления – добър вкус за музика, за изкуство, за поведение, за добър език, но и добър нравствен вкус. Той се превърна за мен в символ на избора ми за почтеност, човещина, честност. И насред тази врява и безумство, в която живеем, пошлост, безчовечност, морален мързел, воайорство, морализаторство лично за себе си аз имам своето оръжие – музиката и изкуството. Би било маниакално да си мисля, че мога да променя света чрез това, което правя, но убедена съм, че мога да повлияя на средата си, че има смисъл упорито да се отстранявам от разрухата, от злото, защото омаловажавайки го, то губи смисъла си и надявам се, и битието си. Наскоро имах причина да осъзная за себе си, че в моя нравствен лабиринт на светло Минотавърът се оказва най-обикновен червей.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).